Клайв Къслър
Виксън 03 (26)

25.

Залив Чесапийк, САЩ, октомври 1988 година

Оставаха два часа до разсъмване, когато Патрик Фокс плати на шофьора на таксито и тръгна към ярко осветения портал на дружеството „Форбс Марин Скрап & Салвидж“. Униформен пазач извърна глава от телевизионния приемник и се прозя, когато Фокс му подаде картата за самоличност през сводестото прозорче на порталната будка. Пазачът се вгледа в подписа и сравни снимката с лицето на мъжа пред себе си. После му я върна.

— Добре дошли в Америка, капитане! Моите хора ви очакват.

— Той тук ли е? — поинтересува се нетърпеливо Фокс.

— Вързан е за източния док — отвърна пазачът и пъхна през прозорчето фотокопие на карта на района за спасителни операции. — И внимавайте къде стъпвате. За да пестим електроенергия, нощното осветление е изключено и в пристанищния квартал е тъмно като в рог.

Докато Фокс вървеше към дока, вятърът, духащ откъм залива, донасяше до ноздрите му острия аромат на крайбрежните води. Той вдъхна дълбоко от смесицата от миризми на дизелово гориво, смола и солена вода, която всеки път повдигаше духа му. Стигна до дока и се огледа за признаци на човешка дейност. Нощната смяна отдавна си беше отишла. Само една чайка, кацнала на дървен пилот, го гледаше с едно мънистено око. След още стотина метра Фокс спря пред огромно призрачно очертание, което се издигаше в тъмнината до пристана. Той изкачи подвижното мостче, стъпи на безкрайната на вид палуба и се запъти през стоманения лабиринт към командния мостик.

Малко по-късно, когато слънцето се показа на източния хоризонт на залива, се видя колко разнебитен беше корабът. Но очите на Фокс не виждаха олющената боя, петната от избила ръжда и назъбените следи от горелка. Като баща, чийто син е сакат, той виждаше в него само красотата му.