Клайв Къслър
Виксън 03 (50)

49.

През пролуките на товарния автомобил се просмукваше леден зимен въздух и пронизваше кожата на Лусана. Той лежеше по корем на пода на камиона с вързани ръце и крака. При всяка неравност на пътя главата му се удряше във вълнообразния метален под. Сетивата на Лусана почти не действаха. Качулката на главата му закриваше всичко и не му позволяваше да се ориентира, а въжетата пречеха на кръвообращението му и сковаваха тялото му.

Последният му спомен беше за усмихнатото лице на пилота в бара за пътниците от първа класа на летището. Малкото ясни мисли, които му минаваха през ума оттогава, свършваха винаги с този образ.

— Аз съм капитан Мутаапо — беше се представил високият, слаб пилот, оплешивял чернокож на средна възраст, но с младежка усмивка. Носеше тъмнозелена униформа на „БЕЗА-Мозамбик еърлайнс“ със златни нашивки на ръкавите. — Представител на нашето правителство ме помоли да ви осигуря безопасно пътуване, господин Лусана.

— Предпазните мерки бяха нужни за влизането ми в Съединените щати — беше отвърнал Лусана, — затова дълбоко се съмнявам, че ме грози опасност сега, когато напускам страната и съм заобиколен от американски туристи.

— Независимо от това, сър, аз съм отговорен за вас, както и за останалите сто и петдесет пътника. Длъжен съм да ви попитам дали предполагате, че ще възникнат някакви проблеми, застрашаващи живота ви.

— Не, капитане, не предполагам, уверявам ви.

— Добре — беше се усмихнал широко Мутаапо. — Да пийнем тогава за спокоен и приятен полет. Какво да бъде за вас, сър?

— Мартини, само с лимонов сок, благодаря ви.

Каква глупост от моя страна, помисли си Лусана, докато товарният автомобил ръмжеше, спрял на железопътен прелез. Твърде късно бе проумял, че на пилотите на пътническите самолети е забранено да употребяват алкохол двайсет и четири часа преди полет. Твърде късно разбра, че в питието му е било сложено сънотворно. Усмивката на мнимия капитан замръзна навреме, преди бавно да се забули и да изчезне от поглед.

Лусана не можеше да каже колко часове или дни бяха минали. Нямаше начин да знае, че е поддържан в непрекъснато вцепенение чрез често инжектиране на средно силно успокоително средство. За краткото време, когато му сваляха качулката, пред погледа му се появяваха непознати лица, чиито черти плуваха в лека мъгла и отново изчезваха.

Камионът спря и до слуха му долетяха приглушени гласове. После шофьорът отново включи на скорост и след не повече от километър и половина пак спря.

Лусана чу задните врати да се отварят, почувства как две ръце грубо го вдигнаха и пренесоха вдървеното му тяло върху някаква рампа. От тъмнината идваха странни звуци. Изсвири далечна въздушна свирка, метал издрънча, сякаш се бяха отворили и затворили стоманени врати. Надуши миризма на прясна боя и нафта.

Той най-безцеремонно бе захвърлен на друг твърд под, после стъпките на носачите му заглъхнаха. Следващото нещо, което почувства, беше срязването на въжетата от тялото му. Махнаха и качулката му. Единствената светлина идваше от малка червена крушка на стената.

Близо цяла минута Лусана остана да лежи неподвижен, докато кръвообращението му бавно събуждаше изтръпналите му крайници. Той повдигна клепачи и примижа. Стори му се, че се намира на капитанския мостик на кораб. Червената светлина разкриваше щурвал и широк пулт за управление с многоцветни лампички, чиито светлини се отразяваха върху дълга редица от квадратни прозорци, вградени в три от четирите сиви стени.

До Лусана, държейки качулката му в ръка, стоеше огромен мъж. От легналото си положение върху палубата Лусана го виждаше с размазания си поглед като великан, който го гледаше с мило и усмихнато лице. Лусана не се подмами от вида му, знаеше, че най-закоравелите убийци докарват най-ангелското си изражение, преди да прережат гърлата на жертвите си. Но лицето на този мъж като че ли излъчваше необикновена невинност, без капка кръвожадно намерение. Напротив, гледаше го по-скоро с любопитство.

— Ти си Хирам Лусана. — Дълбокият басов глас отекна в стоманените прегради.

— Да — отвърна почти шепнешком Лусана и намери гласа си за странен; не го беше чувал от почти четири дни.

— Нямаш представа с какво нетърпение очаквах да се запозная с теб — добави гигантът.

— Кой сте вие?

— Говори ли ти нещо името Фокс?

— А трябва ли? — попита Лусана, твърдо решен да се съпротивлява.

— Ау, ужасно е, че толкова бързо забравяш имената на хората, които си убил.

В същия миг на Лусана му просветна.

— Фокс… нападението над фермата на Фокс в Натал…

— Жена ми и децата ми бяха убити. Къщата ми опожарена. Ти дори посече работниците, цели семейства с деца, с кожа като твоята.

— Фокс… вие сте Фокс — повтори Лусана, мъчейки се да събере мислите в опияненото си съзнание.

— Увериха ме, че тази гнусна работа е била дело на АРА — каза Фокс с по-твърд глас, — дело на твоите хора, ти си издал заповедите.

— Аз не съм отговорен. — Мъглата в съзнанието на Лусана вече се разсейваше и той започна да се съвзема, поне вътрешно; краката и ръцете му все още не му се подчиняваха. — Съжалявам за случилото се със семейството ви. Било е нелепо трагично кръвопролитие. Трябва обаче да вините други, моите хора са невинни.

— Ха! Очаквах да отричаш.

— Какво смятате да правите с мен? — попита Лусана без страх в очите.

Фокс погледна през прозорците на капитанския мостик. Навън беше черна нощ и лека мъгла замъгляваше стъклата. В погледа му се долавяше тъга. Той се обърна към Лусана.

— Двамата с теб ще предприемем едно малко пътуване, пътуване без билет за връщане.