Клайв Къслър
Виксън 03 (51)

50.

Точно в девет и половина вечерта таксито мина през един заден портал на Вашингтонското национално летище и свали Джарвис зад усамотен хангар, разположен в рядко използван участък на аеродрума. Като се изключеше слабата светлина през прашното стъкло на една странична врата, сградата изглеждаше мрачна и неприветлива. Той побутна входната врата и се изненада, че тя не изскърца, докато се отваряше. Добре смазаните панти не издадоха никакъв звук.

Просторната вътрешност беше ярко осветена от флуоресцентно осветление на тавана. Достопочтен стар тримоторен самолет „Форд“ бе застинал като огромна гъска в средата на циментовия под и закриляше под разперените си криле няколко старомодни автомобила в различна степен на реставрация. Джарвис се приближи до един от тях, който не представляваше нищо повече от ръждясала ламарина. Изпод радиатора му се подаваха два крака.

— Вие ли сте господин Пит? — попита Джарвис. — А вие ли сте господин Джарвис?

— Да.

Пит се измъкна изпод колата и седна до нея.

— Виждам, че лесно сте намерили скромното ми жилище.

Джарвис огледа омазнения гащеризон и разчорлената му коса и попита:

— Тук ли живеете?

— Апартаментът ми е горе — поясни Пит и посочи към остъкленото ниво над пода на хангара.

— Имате много хубава колекция — отбеляза Джарвис, обхващайки с ръка реликвите. — Онази кола там, с черните калници и сребристата каросерия, каква марка е?

— „Майбах-Цепелин“ от 1936-та — отвърна Пит.

— А тази, която ремонтирате?

— Тя е открито ландо „Рено“ от 1912-та.

— Изглежда доста очукана — отбеляза Джарвис, прокарвайки пръст по пласт ръжда.

Пит се усмихна.

— И все пак не е чак в толкова лошо състояние, като се има предвид, че е прекарала седемдесет години на морското дъно.

Джарвис веднага се сети.

— От „Титаник“ ли сте я извадили?

— Да. Разрешиха ми да я взема след спасителната операция на кораба. Нещо като награда за положения труд, тъй да се каже.

Пит го поведе към стълбите за апартамента си. Джарвис влезе и професионалният му поглед бързо пробяга по необичайното обзавеждане. Обитателят явно е „Пантелей пътник“, помисли си той, съдейки по морските предмети, украсяващи стаята. Медни водолазни каски от друга епоха, морски компаси, дървени щурвали, корабни камбани, дори стари пирони, както и шишета, всяко едно прилежно облепено с етикет с името на съответния известен кораб, откъдето е било извадено от Пит. Джарвис изпита чувството, че разглежда музей на един човешки живот.

Той седна на кожения диван след поканата на Пит и погледна домакина си право в очите.

— Познавате ли ме, господин Пит?

— Не.

— И въпреки това не се поколебахте да се срещнете с мен.

— Кой може да устои на такава загадъчна бележка? Не всеки ден намирам върху стъклото на колата си телефонен номер, който да се окаже, че е на Управлението за национална сигурност.

— И сте предположили, разбира се, че сте били проследен.

Пит се настани на коженото кресло и вдигна крака върху една табуретка.

— Хайде да оставим играта на думи, господин Джарвис, и да минем на въпроса. Какво привлече любопитството ви?

— В какъв смисъл?

— Любопитството ви към мен.

— Добре, господин Пит, свалям картите. Каква е истинската цел на НЮМА зад издирването на специален тип тежки корабни снаряди?

— Сигурен ли сте, че не искате нищо за пиене? — попита вместо отговор Пит.

— Да, благодаря — отвърна Джарвис, оценявайки начина, по който Пит печелеше време.

— Щом сте разбрали, че сме излезли на пазара, значи знаете защо.

— Сеизмографски проби върху коралови образувания, нали?

Пит кимна.

Джарвис разпери ръце върху облегалката на дивана.

— За кога сте запланували да проведете тези проби?

— За последните две седмици на март догодина.

— Разбирам. — Джарвис хвърли на Пит благ, почти бащински поглед и заговори по същество. — Ние разговаряхме с четирима сеизмолози, двама от които работят в нашето управление. Те не поддържат вашия замисъл да спуснете 406-милиметрови снаряди от въздуха. Всъщност го смятат направо за нелепо. Освен това научих, че НЮМА не предвижда никакви сеизмологични проби в Тихия океан. С две думи, господин Пит, малката ви добре скроена хитрост няма да мине.

Пит затвори очи и се замисли. Можеше да излъже или просто да откаже всякакъв коментар. Не, заключи той в себе си, алтернативите му се сведоха до нулата, фактически нямаше никаква надежда той, Стайгър и Сандекър да преговарят за бързото връщане на бойните глави с „БС“ от страна на АРА. Тримата бяха провели издирването, доколкото им позволяваха ограничените ресурси. Беше време, прецени той, да бъдат включени и професионалисти.

Той отвори очи и погледна Джарвис.

— Ако имах властта да сложа в дланта ви бактериологически агент, който може да убива без прекъсване в продължение на триста години, какво бихте направили вие?

Въпросът завари Джарвис неподготвен.

— Не разбирам за какво говорите.

— Въпросът остава — каза Пит.

— Оръжие ли е това?

Пит кимна.

Безпокойство обзе Джарвис.

— Не съм чувал за подобно оръжие. Още преди десет години химическите и биологическите оръжия бяха категорично и безусловно анатемосани от всеки гражданин на Съединените щати.

— Моля, отговорете на въпроса ми — настоя Пит.

— Ще го предам на правителството ни предполагам.

— Сигурен ли сте, че това ще е правилният ход?

— Боже господи, какво искате, човече? Случаят е просто хипотетичен.

— Такова оръжие трябва да се унищожи — продължи Пит, а зелените му очи сякаш пронизваха черепа на Джарвис до тила му.

Настъпи кратко мълчание, после Джарвис попита:

— Наистина ли съществува такова?

— Да.

Нещата си дойдоха на място и за първи път, откакто се помнеше, на Джарвис му се прииска да не е чак толкова стриктен в работата си. Той се усмихна и рече:

— Мисля, че сега бих пийнал нещо. А после, както е тръгнало, двамата с вас ще си разменим някои доста тревожни вести.

 

 

Минаваше полунощ, когато Фил Сойър спря колата си пред жилищната сграда, в която живееше Лорън. Той беше от типа мъже, които жените намираха за хубав. Имаше ясно изразени черти на лицето и грижливо поддържана, преждевременно прошарена коса.

Лорън го попита провокативно:

— Би ли дошъл да ми отключиш вратата на апартамента? Бравата заяжда и вечно ми прави номера.

Той се усмихна.

— Нима мога да откажа?

Двамата слязоха от колата и тръгнаха мълчаливо по градинската пътека за входа. Тя беше мокра и отразяваше светлините на уличните лампи. Студеният вятър прониза Лорън и тя се сгуши плътно в тялото на Сойър. Портиерът ги поздрави и задържа асансьора отворен. Пред вратата на апартамента Лорън бръкна в чантата си и подаде ключа на Сойър. Той го превъртя в бравата и двамата влязоха.

— Налей си нещо за пиене — каза тя и изтръска капките дъжд от косата си. — Идвам след минута.

Лорън изчезна зад вратата на спалнята, а Сойър отиде до малкото барче и си наля коняк. Беше на втората чаша, когато Лорън се появи в сребристосива пижама. Светлината от отворената врата на спалнята очертаваше дребната й фигура под леката материя на пижамата. Сойър изведнъж се смути и се почувства като неопитен юноша.

— Изглеждаш прекрасно — смотолеви той.

— Благодаря. — Тя си наля чаша „Гайано“ и седна до него на дивана. — Прекарах чудесна вечер, Фил.

— Удоволствието беше мое.

Лорън се измести по-близо до него и нежно погали ръката му.

— Тази вечер си доста различен. Никога не съм те виждала толкова отпуснат. Нито веднъж не спомена президента.

— Точно след шест седмици и три дни новият президент ще положи клетва и осемгодишната ми битка с господата и дамите от медиите ще приключи. Господи, и през ума не ми е минавало, че ще се чувствам толкова добре като част от една отиваща си администрация.

— Какви са плановете ти след оттеглянето на сегашния президент?

— На първо време ще постъпя като него. Той ми спомена, че след като предаде юздите на управлението на наследника си, ще отпраши за южното Тихоокеанско крайбрежие, ще си прави разходки с дванайсетметров кеч, ще яде и пие и ще се весели до смърт. — Сойър остави чашата си и погледна Лорън в очите. — Колкото до мене, аз предпочитам Карибите, особено за сватбено пътешествие.

Лорън се изпълни с предчувствие.

— Имаш ли предвид някого?

Сойър взе чашата й, остави и нея на масичката и взе ръцете на Лорън в своите.

— Уважаема госпожице Смит — заговори той с престорена сериозност. — Най-почтително ви моля да дадете вашия глас в полза на сватбата на Фил Сойър.

Очите на Лорън станаха замислени и помръкнаха. Макар да беше сигурна, че този момент щеше рано или късно да дойде, все още не беше готова с отговора си. Сойър изтълкува погрешно колебанието й.

— Знам какви мисли ти минават през ума — продължи той нежно. — Сигурно се питаш какъв ли ще бъде животът ти с един безработен бивш секретар на президентския пресцентър, нали? Е, добре, потисни страховете си. От достоверен източник научих, че партийните лидери от родния ми щат искат да издигнат кандидатурата ми за сенатор в следващите избори.

— В такъв случай — отвърна тя решително, — мнозинството е „за“.

Сойър не забеляза притеснението в очите й. Той обгърна с ръце главата й и нежно я целуна по устните. Всичко в стаята като че ли се размаза пред очите му и миризмата на тялото й като че ли го опияни. Почувства се невероятно спокоен, когато зарови глава в гърдите й.

После, след като Сойър легна и заспа, сълзите на Лорън овлажниха възглавницата й. По време на страстното им любене тя се бе уловила, че сравнява Сойър с Пит. Не можа да открие логично обяснение на разликата. Чувстваше и двамата по един и същ начин вътре в себе си, но докато Пит я превръщаше в диво, ненаситно животно, то Сойър й оставяше чувството на празнина и незадоволеност.

Тя притисна възглавницата върху лицето си, за да заглуши хлипанията си.

— Дявол да те вземе, Пит! — прошепна тя. — Проклет да си!

 

 

— Не знам коя от двете истории е по-налудничава — заяви Пит, — вашата или моята.

Джарвис сви рамене.

— Никой не може да каже. Ужасяващото е, че е възможно вашата, за бойните глави с „Бърза смърт“, и моята, за операция „Дива роза“, да се окажат свързани.

— Нападение над главен крайбрежен град с боен кораб от южноафрикански чернокожи, представящи се за терористи от АРА — това е направо безумие!

— Напротив — възрази Джарвис. — Планът е пропит с гениалност. Няколко бомби, избухнали тук и там, или някое и друго отвличане едва ли биха породили гнева на цял един народ. Но стар боен кораб с веещи се знамена, който изстрелва дъжд от взривове върху беззащитно население, това си е чиста проба сензация.

— За кой град става дума?

— Не се споменава. Тази част от плана остава в тайна.

— За щастие липсва основният елемент.

— Боен кораб — вметна Джарвис.

— Казахте, че всички те са излезли от активна употреба.

— Последният е бил продаден за скрап преди няколко месеца. Всички други са превърнати в паметници на морски битки.

Пит се загледа в пространството.

— Помня, че само преди няколко седмици видях един голям линеен кораб, закотвен в залива Чесапийк.

— Най-вероятно е бил ракетен крайцер — каза Джарвис.

— Не, сигурен съм, че имаше три големи оръдейни кули — възрази твърдо Пит. — Пътувах за Савана и самолетът прелетя точно над него, преди да поеме на юг.

Джарвис не изглеждаше убеден.

— Нямам причина да се съмнявам в точността на информацията ми. В интерес на сигурността обаче ще наредя да се провери вашето твърдение.

— И нещо друго. — Пит стана и отиде до полицата с енциклопедии на библиотечния шкаф. Огледа подредените книги, извади една с черна подвързия и запрелиства страниците й.

— Друг спомен ли? — попита Джарвис.

— Не, операция „Дива роза“ — отвърна Пит.

— Какво за нея?

— Името й. Възможно ли е да означава нещо?

— Кодовите имена рядко имат скрит смисъл. Това едва ли ще ни помогне.

— Обзалагам се на бутилка отлежало, че това име не е избрано случайно.

Пит му подаде книгата, която беше отворена на страница с географска карта. Джарвис сложи очилата си за четене и й хвърли любопитен поглед,

— Добре, да речем, че наистина Айова е въпросният щат. Е, и?

Пит посочи едно място малко по-надолу на страницата.

— Характерното за щата Айова цвете — рече той тихо — е дивата роза.

Лицето на Джарвис пребледня.

— Но бойният кораб „Айова“ е бил разрязан за скрап.

— Разрязан за скрап или продаден за скрап? — попита многозначително Пит. — Това са две различни неща.

Бръчки на безпокойство набраздиха челото на Джарвис. Пит го погледна и остави безпокойството му да се засили.

— На ваше място бих направил проверка на всички кораборемонтни работилници, намиращи се на западния бряг на залива Чесапийк в Мериленд.

— Къде е телефонът ви? — беше повече заповед, отколкото молба.

Пит безмълвно му посочи една масичка в дъното на стаята.

Джарвис набра номер. После, докато чакаше да му се обадят, погледна към Пит и попита:

— Имате ли кола, която да не е антика?

— Една служебна кола на НЮМА е паркирана навън.

— Аз дойдох с такси — поясни Джарвис, — затова ще ми направите ли тази услуга?

— Дайте ми пет минути да се поизмия.

Когато Пит излезе от банята, Джарвис го чакаше на вратата.

— Оказахте се прав — рече той с равен глас. — Поне до вчера бойният кораб „Айова“ е бил на док в кораборемонтната работилница на „Форбс Марин Скрап и салвидж“ в Мериленд.

— Познато ми е това съоръжение — каза Пит. — Намира се на няколко километра от входа на залива, при устието на река Патъксън.