Клайв Къслър
Виксън 03 (10)

9.

Пит приклекна на колене в алуминиевата гребна лодка и се зае с фината настройка на телевизионния монитор. Стайгър седеше обърнат към носа и натискаше греблата. Джордино беше в друга лодка на пет-шест метра пред тях и почти не се виждаше от купчината предаватели с акумулаторно захранване. Докато гребеше, държеше под око въжето, което пълзеше по кърмата и изчезваше във водата. В другия му край имаше закачена телевизионна камера, затворена във водонепропусклива кутия.

— Събудете ме, когато започне някой хубав филм на ужасите — провикна се Джордино към лодката зад него.

— Ти не спирай да гребеш — изсумтя Стайгър, — че още малко, и ще те застигна.

Пит не се включи в размяната на закачки. Вниманието му бе съсредоточено в екрана. Студен следобеден вятър духаше от планинските склонове и къдреше гладката повърхност на езерото. Това затрудняваше Джордино и Стайгър, чиито отмалели ръце не смогваха да поддържат двете лодки по еднакъв курс.

До този момент единствените обекти, които преминаха по монитора, бяха разпръснати групи скали, забити в калното дъно, гниещи останки на отдавна мъртви дървета, чиито голи клони като че ли се протягаха към отминаващата камера, и няколко подплашени пъстърви, които се отдръпнаха на безопасно разстояние от нашественика.

— Нямаше ли да е по-лесно да проведем претърсването с гмуркане? — прекъсна Стайгър концентрацията на Пит.

Пит разтърка с длани напрегнатите си очи.

— С телевизионната камера е далеч по-лесно. Освен това на места езерото е дълбоко към шейсет метра. При тази дълбочина времето за престой на гмуркача на дъното се измерва едва в минути. И като се добави и фактът, че след петнайсет метра под повърхността водата става ледена, ето как се събират адски много неудобства. Ще минеш за късметлия, ако тялото ти издържи на студа повече от десет минути.

— Ами ако открием нещо?

— Тогава веднага ще навлека мокро водолазно облекло и ще скоча зад борда, за да го огледам отблизо, но нито секунда по-рано.

Някакво тяло се материализира на екрана и Пит се наведе, за да го види по-добре, закривайки външната светлина с черен плат.

— Мисля, че попаднахме на очаквания от Джордино филм на ужасите — каза той.

— Какво виждаш? — попита възбуден Стайгър.

— Нещо като стара дървена колиба.

— Дървена колиба ли?

Стайгър се наведе над рамото на Пит и се вторачи в екрана. Камерата, намираща се на четирийсет метра под дъното на лодките, предаваше през ледената вода картина на някакво изкривено тяло. Съчетанието от трепкаща през набраздената повърхност слънчева светлина и неясна видимост на тази дълбочина придаваха на изображението призрачен вид.

— Как е попаднала там? — попита удивеният Стайгър.

— Не е кой знае каква загадка — отвърна Пит. — Езерото Тейбъл е изкуствено направено. Щатът отклони реката да тече през тази долина още през 1945 година. Една изоставена дървообработваща фабрика, която се е намирала близо до речния бряг, е била залята, когато нивото на водата се е покачило. Колибата, която виждаме, вероятно е една от старите жилищни постройки.

Джордино върна лодката малко назад, за да погледне и той.

— Липсва й само табелата „Продава се“.

— Удивително добре е запазена — промълви Стайгър.

— Благодарение на сладката вода, чиято температура е близка до точката на замръзването — поясни Пит и добави: — Дотук с местната туристическа атракция. Продължаваме ли?

— Още колко време? — попита го Джордино. — Имам нужда от малко течно захранване, за предпочитане такова, което се лее от бутилки.

— След няколко часа ще се стъмни — обади се Стайгър. — Предлагам да привършваме за днес.

— Гласувам за това. — Джордино погледна към Пит. — Какво ще кажеш, капитан Блай? Да навивам ли въжето на камерата?

— Не, остави го в това положение. Ще го навием, като стигнем до кея.

Джордино непохватно обърна лодката си на сто и осемдесет градуса и загреба към брега.

— Мисля, че теорията ти издиша — вметна Стайгър. — Два пъти минахме по средата на езерото и не спечелихме нищо, освен отмалели до болка мускули и картина на повалена дървена барака. Погледни неизбежното в очите, Пит. Няма нищо интересно в това езеро, освен риба. Като стана дума за обитателите на дълбочините… какво ли не би дал един рибар, за да притежава такива такъми. — Стайгър кимна към телевизионната апаратура.

Пит го погледна замислено.

— Ал, карай към онзи старец вляво от теб, който е хвърлил въдица от брега.

Джордино се обърна в посоката, която сочеше Пит. Кимна безмълвно и промени курса си. Стайгър го последва.

След няколко минути гребане лодките доближиха възрастния рибар. Мъжът вдигна поглед и в отговор на поздрава им докосна ръба на шапката си, обточен с изкуствени мухи за стръв.

— Кълве ли? — провикна се Пит.

— Не е оригинален въпросът ти — измърмори Стайгър.

— Днес върви слабо — отвърна въдичарят.

— Често ли ловите риба в това езеро?

— От двайсет и две години го кръстосвам надлъж и нашир.

— Можете ли да ми кажете коя част на езерото изяжда най-много стръв?

— Не ви разбрах.

— Има ли участък от езерото Тейбъл, където рибарите често губят стръвта си?

— А, да. Близо до бента има един потънал дънер, та той много помага за тая работа.

— На каква дълбочина е?

— Три или четири метра.

— Търся по-дълбоко място, много по-дълбоко.

Мъжът се замисли за миг.

— Има такава дълбока дупка ей там, по посока на голямото мочурище, в северния край на езерото. Миналото лято глътна две от най-добрите ми макари, докато влачех въдицата си в дълбокото. Не ви препоръчвам да си пробвате късмета там. Освен ако нямате собствен магазин за рибарски принадлежности.

— Благодаря ви за информацията — каза Пит и му помаха. — Наслука!

— На вас също — отвърна въдичарят и върна вниманието си към въдицата, чийто прът след малко се изви от яка захапка.

— Чу ли, Ал?

Джордино погледна с копнеж кея, после обърна глава към северния край на езерото, отстоящ на около четиристотин метра. Примирявайки се със скучната си задача, той изтегли нагоре камерата, за да не се влачи по дъното, после приглади ръкавиците си и натисна отново веслата. Стайгър хвърли на Пит убийствен поглед, но и той вдигна бялото знаме.

Половината час преборване със засилващото се вълнение се изниза мъчително бавно. Стайгър и Джордино вършеха работата си, без да отронват звук; Джордино — със сляпа вяра в Пит, Стайгър, пришпорван от мисълта да не се даде на Джордино по отношение на издръжливостта. Пит стоеше залепен за монитора и от време на време подвикваше на Джордино да коригира курса.

Колкото повече скъсяваха разстоянието до мочурището, толкова по-бързо се издигаше дъното на езерото Тейбъл. И ето че блатото и плевелите като че ли изведнъж свършиха и водата потъмня. Те спряха за малко, за да спуснат камерата и продължиха нататък.

Едва изминаха още няколко метра и на екрана се появи заоблен обект. Нямаше ясно определена форма, нито приличаше на част от естествената среда.

— Спрете да гребете! — извика Пит.

Стайгър се отпусна на мястото си, облекчен, че може да си почине, а Джордино се вгледа през тясното разстояние между двете лодки. Беше му добре познат този тон на Пит.

Долу, в студените дълбини, камерата бавно се доближаваше до материализирания на екрана обект. Пит застина неподвижен като пън, когато видя изображението на една голяма бяла звезда на тъмносин фон. Докато изчакваше камерата да продължи „огледа“ си, почувства устата си суха като канзаски прах.

Джордино се бе приближил и поддържаше двете лодки плътно една до друга. Стайгър долови напрежението, вдигна глава и погледна въпросително Пит.

— Видя ли нещо?

— Самолет с военни означения — съобщи Пит, едва сдържайки вълнението си.

Стайгър се промъкна назад и опули очи в монитора. Камерата беше минала над крилото и сега се спускаше отново към фюзелажа. Над квадратен илюминатор се заредуваха думите:

СЛУЖБА ЗА ВОЕНЕН ВЪЗДУШЕН ТРАНСПОРТ

— Мили боже! — ахна Джордино. — Военен самолет!

— Можеш ли да кажеш какъв модел е? — попита развълнуван Стайгър.

Пит поклати глава.

— Не още. Ъгълът, под който мина камерата, не позволи да се видят добре двигателите и носовата част. Тя пресече над лявото крило и както виждаш, сега се движи към опашката.

— Серийният номер трябва да е изписан върху вертикалния стабилизатор — прошепна Стайгър тихо, сякаш се молеше.

Тримата стояха погълнати от неземната гледка, която се разкриваше пред тях. Самолетът лежеше затънал дълбоко в дънната кал. Фюзелажът беше срязан зад крилете, опашната част беше извита под лек ъгъл.

Джордино внимателно потопи веслата си и измести камерата по нов курс, като коригира сектора й на обзор. Разделителната й способност беше толкова висока, че се виждаха дори изравнените нитове на алуминиевата обшивка. Всичко изглеждаше невероятно странно и абсурдно и на тримата мъже им беше трудно да приемат изображението, предавано от телевизионното устройство.

След малко всички затаиха дъх — на екрана започна да се появява серийният номер върху вертикалния стабилизатор. Пит регулира фокуса на обектива, за да са сигурни, че няма да сбъркат нещо при разпознаването на самолета. Първо се появи цифрата 7, след нея 5, 4 и накрая 03. Стайгър се вторачи за миг в Пит с изцъклен поглед. Ефектът от гледката, за която вече се увери, че е истина, беше толкова разтърсващ, че той не беше в състояние да я приеме за истинска.

— Боже мой, това наистина е 03… Не може да бъде.

— Каквото виждаш, това е — подметна Пит.

Джордино се протегна и разтърси ръката на Пит.

— Никога не съм се съмнявал в теб, партньоре.

— Твоето доверие в мен няма да остане незабелязано — отвърна Пит.

— Какво ще правим оттук нататък?

— Ще поставим указателен буй и ще приключим за днес. Утре сутринта ще се гмурнем и ще видим какво можем да открием вътре в самите останки.

Стайгър седеше, клатеше глава и повтаряше:

— Това нещо не би трябвало да е тук… Това нещо не би трябвало да е тук.

Пит се усмихна.

— Явно, че нашият приятел, полковникът, не може да повярва на очите си.

— Не е това — възрази Джордино. — Стайгър има психологически проблем.

— Проблем ли?

— Ами да, не вярва в Дядо Коледа.

 

 

Въпреки мразовития въздух на утрото Пит се потеше в мокрото си подводно облекло. Той провери регулатора си за дишане, направи знак с вдигнати палци на Джордино и скочи зад борда на лодката.

Ледената вода, която нахлу между кожата му и подплатата на неопреновото му облекло с дебелина три милиметра, му подейства като шок. Той увисна за миг във водата, непосредствено под повърхността, и изчака топлината на тялото му да стопли проникналия слой вода. Когато температурата стана поносима, той отпуши ушите си и ритайки с плавниците, започна да се спуска към тайнствения свят, където вятърът и въздухът бяха непознати явления. Въжето от указателния буй сечеше косо подканящите го дълбини и той заплува покрай него.

Дъното като че ли се надигна, за да го посрещне. Още не бе заел хоризонтално положение, когато десният му плавник заора в утайката и вдигна сив облак, който набъбна като пушек от избухнала цистерна за гориво.

Пит провери дълбокомера на китката си. Той отчиташе дълбочина четирийсет и два метра. Това му позволяваше приблизително десет минути престой на дъното, без да се безпокои за декомпресия.

Основният му враг беше температурата на водата. Леденото налягане щеше да влияе драстично на концентрацията и движенията му. Телесната му температура скоро щеше да бъде понижена от студа и щеше да доведе издръжливостта му до краен предел, а оттам — в царството на преумората.

Видимостта не беше повече от два и половина метра, но този фактор не му пречеше. Указателният буй бе спуснат на сантиметри от потъналия самолет и Пит трябваше само да протегне ръка и да докосне металната повърхност. Преди да скочи във водата, се бе запитал какво ли чувство ще изпита, когато се гмурне дотук. Беше сигурен, че ще бъде обгърнат от пипалата на страха и мрачното предчувствие. Вместо това обаче сега го изпълни особеното чувство на добре свършена работа. Все едно че беше приключил едно дълго и изтощително пътуване.

Той се плъзна над двигателите, чиито лопати на витлата бяха изящно извити назад като венчелистчета на ирис. Ребрестите цилиндрови глави щяха завинаги да останат студени. Той подмина прозорците на пилотската кабина. Стъклата бяха напълно здрави, но така плътно наслоени с тиня, че нищо не можеше да се види вътре.

Пит обърна внимание, че е изразходвал почти две минути от дънния си престой. Той бързо зарита и стигна до разбития отвор във фюзелажа, вмъкна се през него и включи водолазното си фенерче.

Първите неща, които различиха очите му в потискащия сумрак, бяха големи сребристи касети. Стягащите ги ремъци се бяха скъсали от удара и те лежаха разхвърляни по пода на товарния отсек. Той внимателно ги заобиколи и се плъзна през вратата към пилотската кабина.

Четирите седалки бяха заети с по един скелет, всеки задържан в уродливата си поза от найлоновия предпазен колан. Костеливите пръсти на щурмана бяха свити като в юмрук, седящият зад приборното табло беше облегнат назад с килнат на една страна череп.

Пит продължи напред, изпълнен с нещо повече от страх и погнуса. Струята от въздушни мехурчета от регулатора му за дишане се издигаше нагоре и се загубваше в единия ъгъл на пилотската кабина. Това, което подсилваше зловещата гледка, беше фактът, че макар телата да бяха оголени до костите от плътта, дрехите им бяха останали. Леденостудената вода бе задържала процеса на гниене през тези десетилетия и бе запазила униформите на екипажа така, както в мига, когато всички са загинали.

Вторият пилот седеше изправен, с челюст, отворена вероятно за последен вик. Пилотът беше приведен напред, главата му почти се опираше в командното табло. От малкото му джобче се подаваше метална пластинка и Пит внимателно я издърпа и я набута в единия си ръкав. От джоба на пилотската седалка висеше винилова папка и Пит взе и нея.

Пак погледна часовника си и видя, че времето му изтича. Трябваше вече да се оттласне към повърхността и към дружелюбните лъчи на слънцето. Студът беше почнал да се просмуква в кръвта му и да замъглява съзнанието му. Беше готов да се закълне, че скелетите до един се бяха обърнали и го гледаха с празните орбити на черепите си.

Той бързо се изтегли заднешком от кокпита и точно когато се обръщаше, за да напусне товарната кабина, зърна кости на ходило зад една от касетите. Костите принадлежаха на скелет, завързан здраво с ремъци за дървената скара на пода. За разлика от останките на екипажа, по този скелет все още имаше останала плът. Пит с мъка потисна гаденето, надигнало се до гърлото му, и изучи от по-близо някога живия и дишащ мъж. Униформата му не беше тъмносиня като на Военновъздушните сили, а кафеникава като на някогашното армейско формено облекло. Той пребърка джобовете, но не намери нищо в тях.

В главата му звънна предупредителен сигнал. Ръцете и краката му вече загубваха чувствителността си и се вкочанясваха от безпощадния студ. Вече се движеше много по-бавно, сякаш беше потопен в гъст сироп. Ако не стоплеше час по-скоро тялото си, старият самолет щеше да приюти още една жертва. За миг го прободе острият връх на паниката — започваше да губи всякакво чувство за ориентация. Тогава забеляза въздушните си мехурчета, които излизаха от товарната кабина и поемаха към повърхността.

С огромно облекчение той се извърна от самотния скелет и последва мехурчетата в откритото водно пространство. На три метра под повърхността видя подводната част на лодката, която трепкаше от пречупената светлина като в кадър от сюрреалистичен филм. Дори успя да различи безплътната на вид глава на Джордино, който се взираше надолу зад борда.

С последни сили Пит протегна ръка и сграбчи веслото. После, с обединената сила на мускулите на Джордино и Стайгър, той бе издърпан в лодката с такава лекота, сякаш беше малко дете.

— Помогни ми да му свалим това облекло — нареди Джордино на полковника.

— Господи, той целият е посинял!

— Още пет минути, и щеше да получи хипотермия.

— Какво значи хипотермия? — попита Стайгър, докато сваляше куртката на Пит.

— Силно понижаване на телесната температура — поясни Джордино. — Познавах водолази, които умряха от това.

— Още не съм… повтарям… още не съм готов за дисекционната маса на моргата — изрече Пит през тракащи зъби.

След като свалиха хидрокостюма му, Джордино и Стайгър разтриха енергично тялото му с хавлиени кърпи, а после го завиха с дебело вълнено одеяло. Чувствителността му бавно започна да се завръща в крайниците и той вече усещаше топлината от слънцето, която проникваше чак до кожата му. Докато отпиваше кафе от чашата на термоса, си помисли, че то щеше да му помогне повече за психологическото, отколкото за физическото му обновление.

— Ти постъпи като пълен глупак! — скара му се Джордино от чиста загриженост. — Едва не се погуби, като се застоя толкова дълго. На тази дълбочина водата е направо вледеняваща.

— Какво откри долу? — попита Стайгър.

Пит се надигна до седнало положение и тръсна глава, за да разсее последните следи от мъглата в съзнанието си.

— Една папка… Имах една папка.

Джордино му я показа.

— Все още я имаш. Стискаше я в лявата си ръка като менгеме.

— А малката метална пластина?

— У мен е — отвърна Стайгър. — Изпадна от единия ти ръкав. Пит се облегна облекчен и отпи още една глътка кафе.

— Товарната кабина е пълна с големи касети… от неръждаема стомана, съдейки по незначителната степен на корозия. Но какво съдържат, може само да се гадае, няма никакви означения по тях.

— Каква им е формата?

— Цилиндрична.

Стайгър се замисли.

— Нямам представа какъв военен товар изисква запазването му в касети от неръждаема стомана. — После изведнъж се сепна и се вгледа проницателно в Пит. — Ами екипажа? От него имаше ли следа?

— Онова, което е останало от всеки, е все още привързано за седалките им.

Джордино внимателно повдигна единия край на виниловата папка.

— Изписаните листове са четливи тук-там. Мисля, че ще мога да ги отделя и подсуша, като се приберем в хижата.

— Вероятно това е летателният план — вметна Стайгър. — Искам всички налични факти и загадки да бъдат прилежно запечатани в плик, преди да ги оставя на някое бюро в Пентагона.

— А!… Стайгър…

Полковникът изгледа Пит въпросително.

— Не ми е приятно да съобщавам новини, които ще объркат добре обмислените ти планове, но в загадката на ВВС 03 има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед, нещо много повече.

— Но нали открихме останките непокътнати? — Стайгър се мъчеше да говори с нисък глас; нямаше намерение да му бъде отнет мигът на триумфа. — Отговорите лежат само на няколко метра оттук. Сега всичко се свежда единствено до изваждане на останките от езерото. Какво друго има?

— Една доста неприятна дилема, която никой от нас не бе предвидил.

— Каква дилема?

— Работата е там — отвърна тихо Пит, — че имаме в ръцете си и един убиец.