Клайв Къслър
Виксън 03 (23)

22.

Самолетът на „Еър Малави“ от Лоренсу Маркиш, Мозамбик, кацна на пистата и зарулира към терминала на летището на Претория. След няколко минути воят на реактивните двигатели стихна, стълбата бе спусната и пътниците започнаха да слизат, кимвайки за довиждане на красивите африкански стюардеси.

Майор Томас Мачита се нареди на опашката пред контролно-пропускателния пункт и когато дойде редът му, подаде фалшивия си паспорт на граничния служител.

Белият южноафриканец погледна снимката и името Джордж Ярико под нея и се усмихна.

— Това е третото ви посещение в Претория за този месец, господин Ярико — и кимна към куриерското куфарче в ръката на пътника. — Много го обсипват с работа вашия консул, щом толкова често получава горещи инструкции.

Мачита сви рамене.

— Ами ако външният ни отдел не ме изпрати в Претория, ще ме прати някъде другаде. Не искам да ви засегна, сър, но все пак предпочитам да нося пратки в Париж или Лондон.

Служителят му направи знак с ръка да минава.

— Ще чакам с нетърпение да ви видя отново — подхвърли той след него с подигравателна любезност. — Приятен престой!

Мачита се усмихна, разкривайки всичките си зъби, и нехайно продължи към изхода. Излезе от терминала и помаха на първото такси от дългата редица. Шофьорът кимна и запали двигателя. Но изведнъж, преди още да е потеглил към клиента си, друго такси излезе от края на редицата, изпревари го и спря пред Мачита сред шумната глъчка от гневни протести и сигнали от клаксони от останалите коли, чакащи реда си.

На Мачита му стана забавно. Той метна куфарчето си на задната седалка и се настани до него.

— Мозамбикското консулство — съобщи той на агресивния шофьор.

Мъжът зад волана само докосна с пръсти фуражката си, включи таксовия апарат и потегли. Мачита се облегна назад и разсеяно се загледа през прозореца. Отключи веригата от китката си и я пъхна в куфарчето. Мозамбикският консул, настроен приятелски към АРА, разрешаваше на Мачита и неговите оперативни служители да идват и си отиват под прикритието на дипломатически куриери. След необходимото време на престой в консулството, където се радваха на великодушно гостоприемство, те се настаняваха в някой обикновен хотел и са залавяха с шпионската си работа.

В най-отдалеченото ъгълче на съзнанието на Мачита звънна предупредителен сигнал. Той изправи гръб и се вгледа навън през стъклото. Шофьорът не караше по прекия път за консулството, а навлизаше в оживения търговски център на Претория.

Мачита го потупа по рамото.

— Ей, приятел, аз не съм турист, за да ме развеждаш из града. Поеми по най-краткия път, ако искаш да си получиш полагаемото.

В отговор онзи само сви равнодушно рамене. След още няколко минути лавиране сред потока от коли, шофьорът отби към подземния паркинг под голям универсален магазин. Мачита нямаше нужда от силно развито шесто чувство, за да надуши клопка. Почувства езика си като изсъхнал сюнгер, сърцето му заби силно. Той отвори безшумно ключалките на куфарчето и измъкна автоматичен 38-калибров „Маузер“.

Шофьорът се спусна до най-ниското ниво на паркинга и спря пред най-отдалечената от входа стена. Обърна глава назад и върхът на носа му докосна цевта на оръжието.

Едва сега Мачита видя добре лицето на шофьора. Гладката тъмна кожа и чертите му бяха индиански — почти половин милион от тази раса живееха в Южна Африка. Мъжът запази спокойствие и се усмихна искрено. Нямаше и следа от уплаха, както очакваше Мачита.

— Мисля, че можем да приключим с театъра, майор Мачита — каза шофьорът. — Не сте в опасност.

Мачита стискаше здраво оръжието си. Не смееше да отмести поглед, за да огледа паркинга за тежковъоръжени мъже, за които беше сигурен, че са някъде наоколо.

— Каквото и да стане, и ти ще умреш заедно с мен — закани му се той.

— Много сте емоционален — отбеляза шофьорът. — Или по-точно глупав. Говори зле за човек с вашия занаят да реагира като хлапак, хванат да краде в магазин за бонбони.

— Престани да дрънкаш глупости, човече — сопна му се Мачита. — Що за номер е това?

Другият мъж се разсмя.

— Така говори истинският американски чернокож, какъвто сте вие. Люк Сампсън от Лос Анджелис, наричан още Чарли Лемат от Чикаго, наричан още майор Томас Мачита от АРА и бог знае още с какви други имена.

По гърба на Мачита пропълзяха ледени тръпки. Съзнанието му бясно търсеше отговори, отговори на въпросите: кой е шофьорът и откъде знае толкова много за него.

— Грешиш. Името ми е Ярико, Джордж Ярико.

— Щом така ви харесва — отвърна шофьорът. — Само че, извинете ме, но според мен е по-уместно да ви наричам майор Мачита по време на разговора ни.

— Кой си ти?

— За разузнавач ви липсват някои качества. — Гласът изкусно премина на английски език с едва доловим африкански акцент. — Вече два пъти сме се срещали с вас.

Мачита бавно свали оръжието си.

— Ема?

— О, най-сетне мъглата се вдигна.

Мачита изпусна дълбока въздишка на облекчение и прибра оръжието в куфарчето си.

— Как, по дяволите, разбрахте, че пристигам с този полет?

— Чрез кристална топка — отвърна Ема, давайки да се разбере, че не желае да споделя тайните си.

Мачита се вглеждаше в мъжа на шофьорската седалка, поглъщайки и най-малката подробност от лицето му, от гладката, чиста кожа. Не откри ни най-малка прилика с градинаря и сервитьора в кафенето, които му се бяха представили за Ема предишните два пъти.

— Надявах се да се свържете с мен, но не очаквах, че ще е толкова скоро.

— Дойдох с нещо, което според мен ще заинтересува Хирам Лусана.

— Колко ще бъде този път? — попита сухо Мачита.

Не последва нито миг колебание.

— Два милиона щатски долара.

Мачита направи гримаса.

— Никоя информация не струва чак толкова много.

— Нямам време за спорове — рече Ема и подаде на Мачита малък плик. — Вътре има кратко описание на част от строго поверителна анти АРА стратегия, наречена операция „Дива роза“. Материалът обяснява замисъла и целите на плана. Предайте го на Лусана. Ако, след като го прегледа, се съгласи на цената ми, ще му дам и целия план.

Пликът бе прибран в куфарчето върху веригата за китката и маузера.

— Ще бъде в ръцете на генерала до утре вечер — обеща Мачита.

— Чудесно! А сега ще ви закарам до консулството.

— Има още едно нещо.

Ема го погледна през рамо.

— Целият съм в слух.

— Генералът иска да знае кой нападна фермата на Фокс в Натал.

Тъмните очи на Ема се спряха замислено върху лицето на майора.

— Вашият генерал има странно чувство за хумор. Уликите, оставени на мястото на клането, водят до вашата човеколюбива АРА.

— АРА е невинна. Трябва да научим истината.

Ема сви рамене.

— Добре, ще се погрижа за това.

Той включи на заден ход и излезе от паркинга. Осем минути по-късно остави Мачита пред мозамбикското консулство.

— Последен съвет, майоре.

Мачита се наведе до прозореца му.

— Казвайте.

— Добрият оперативен служител никога не взима първото такси, което му се предложи. Винаги се качвайте във второто или третото поред. Така няма да си имате неприятности.

Заслужено смъмрен, Мачита остана на тротоара, загледан в таксито, което бе погълнато от натовареното автомобилно движение на Претория.