Клайв Къслър
Виксън 03 (58)

57.

Пит, Стайгър и адмирал Сандекър стояха около чертожната маса в хангара на Пит и изучаваха едромащабна карта на водните пътища в района.

— Фокс е имал основателна причина да промени коренно външния вид на кораба — говореше Пит. — Повдигнал е водолинията с цели пет метра.

— Сигурен ли си, че разполагаш с точните изчисления? — попита Сандекър. — Защото при това положение газенето му остава само седем метра. — Струва ми се невъзможно да е толкова.

— Взех ги от човека, който не може да не ги знае — отвърна Пит. — Докато Дейл Джарвис говореше по телефона с главната квартира на УНС, аз разпитах Мец, началника на кораборемонтната работилница. Той се закле, че точно това са цифрите.

— Но с каква цел Фокс е направил тези промени? — намеси се Стайгър. — Та нали като се свалят всички оръдия и се заменят с дървена имитация, корабът става напълно безполезен.

— Оръдеен купол номер две и цялата му система за управление на огъня си е останала на място — поясни Пит. — Според Мец „Айова“ може да изстреля залп от деветстотинкилограмови снаряди на разстояние най-малко двайсет километра.

Сандекър съсредоточи вниманието си върху запалването на голямата си пура. След като се увери, че гори както трябва, той издуха облак синкав дим към тавана и почука с кокалчетата на ръката си разгърнатата карта.

— Планът ти е налудничав, Дърк. Ние се набъркваме в конфликт, който е извън нашите правомощия.

— Но не можем просто да стоим тук и да хленчим — възрази Пит. — Стратезите на Пентагона ще принудят президента или да нареди „Айова“ да бъде потопен, или да изпрати абордажна група да изземе снарядите с намерението да ги включи в арсенала на армията.

— Но каква е ползата от смъртоносен биологически агент, който не може да бъде контролиран? — попита Стайгър.

— Бъди сигурен, че всеки биолог в страната ще бъде финансиран, за да създаде противоотрова — отвърна Пит. — И ако някой постигне успех, тогава някой ден, някъде, някой генерал или адмирал може да изпадне в паника и да издаде заповед за разпръсване на този агент. Лично аз не искам да остарея със знанието, че съм имал възможността да спася безброй човешки живота, а не съм успял да действам.

— Хубава реч — вметна Сандекър — и съм напълно съгласен с теб, но ние тримата съвсем не сме в състояние да се състезаваме с Министерството на отбраната в откриването на двете изчезнали бойни глави с „БС“.

— Ако можем първо да вмъкнем човек на борда на „Айова“, човек, който да обезвреди снарядите и да ги хвърли зад борда… — Пит не довърши мисълта си гласно.

— И този човек да си ти, така ли? — дръзна да го попита Сандекър.

— От нас тримата аз съм най-подготвеният.

— Не забравяш ли и мен, господинчо? — попита язвително Стайгър.

— Ако всичко друго пропадне, ще ни трябва и опитен човек зад командното табло на хеликоптера. Съжалявам, Ейб, но аз не мога да управлявам такъв, значи избраникът за това си ти.

— Щом поставяш нещата така — усмихна се Стайгър, — как бих могъл да откажа.

— Номерът е да издирим „Айова“ преди момчетата от Отбраната — каза Сандекър. — Макар да е малко вероятно, тъй като те имат предимството на сателитното разузнаване.

— Ами ако разберем накъде се е запътил „Айова“? — вметна захилен Пит.

— Как? — измърмори скептичният Стайгър.

— Разковничето е в газенето му — отвърна Пит. — Има само един воден път по направлението на Фокс, който изисква газене от не повече от седем метра.

Сандекър и Стайгър стояха мълчаливи, с безизразни лица, очаквайки Пит да развърже възела.

— Столицата! — каза най-сетне Пит с пълна увереност. — Фокс се кани да закара „Айова“ до река Потомак и да нанесе удар на Вашингтон.

Ръцете на Фокс го боляха, пот от силно напрежение се стичаше по набръчканото му лице и овлажняваше брадата му. Но съдейки по движенията на ръцете му, той сякаш целият беше излят от бронз. Чувстваше се неимоверно уморен. Близо десет часа стоеше зад щурвала, направлявайки с усилие огромния кораб през водни пътища, за които той не бе конструиран. Целите му длани бяха в отворени пришки, но той не им обръщаше внимание. Намираше се на финалната права на невъобразимо пътуване. Дългите смъртоносни дула на оръдията под купол номер две вече бяха в обхвата на Пенсилвания авеню.

Той нареди по телеграфа „Пълен напред!“ и вибрациите, идващи от долните палуби, се увеличиха. Като стар боен кон, чул звука на тръбата, „Айова“ вряза гребните си винтове в калната река и щурмува теснините покрай Корнуолис Нек на мерилендския бряг.

„Айова“ като че ли не беше от този свят; той приличаше на гигантско чудовище, бълващо пушек, изскочило от дълбините на ада. Пореше водите все по-бързо и по-бързо, подминавайки навигационните светлини и знаци в първите проблясъци на зората. Корабът сякаш имаше сърце и душа и по някакъв начин съзнаваше, че това е последното му пътуване, съзнаваше, че е последният действащ боен кораб и е на път да загине.

Фокс гледаше прехласнат заревото от светлините на Вашингтон, което се появи на трийсет километра пред кораба. Морската база в Куантико бързо остана зад кърмата, когато „Айова“ с бясна скорост заобиколи нос Халоуинг и подмина Гънстън Коув. Само един завой оставаше, преди носът му да навлезе в правия участък на канала, свършващ в края на игрището за голф в парка Ийст Потомак.

— Седем метра — прозвуча гласът на отчитащия дълбочината. — Седем… шест и осемдесет…

Корабът мина покрай следващия буй, огромните му винтове загребаха дънна кал, носовата част хвърляше завеси от бяла пяна, докато той пореше водата срещу течението със скорост пет възела.

— Шест метра, капитане — В гласа се прокрадваха напрегнати нотки. — Шест метра… О, боже!… Намалява… пет и седемдесет!

В този момент корабът се блъсна в издигащия се речен бряг като чук във възглавница. Ударът почти не се почувства, когато вълнорезът се вряза в калта, а само се разбра, и то по това, че „Айова“ остана неподвижен, въпреки че двигателите продължиха да боботят, а гребните винтове — да се въртят.

Корабът беше спрял под полегатите склонове на Маунт Върнън.