Клайв Къслър
Виксън 03 (62)

61.

Хирам Лусана не виждаше добре лицето на мъжа, застанал на вратата на неговата стая. Изглеждаше едър човек, но не колкото Фокс — само дотолкова можеше да го види, тъй като светлината от фенерчето го заслепяваше.

— Май сте загубили състезанието по популярност на кораба — чу той глас, който прозвуча повече приятелски, отколкото враждебно.

Тъмната фигура зад светлинния лъч пристъпи към него и започна да разхлабва въжетата около ръцете му.

— Къде ще ме водите?

— Никъде. Но ако искате да дочакате старини, предлагам ви да изчезнете час по-скоро от този кораб, преди да се е пръснал на парчета.

— Кой сте вие?

— Това няма значение, но името ми е Пит.

— От екипажа на капитан Фокс ли сте?

— Не, упражнявам свободна практика.

— Нищо не разбирам.

Пит отвърза лявата ръка на Лусана и все тъй безмълвно започна да освобождава и другата.

— Вие сте американец — продължи Лусана по-объркан от всякога. — Вие ли превзехте кораба от южноафриканците?

— Работим по въпроса — отвърна уклончиво Пит и съжали, че не носи и нож със себе си.

— Значи не знаете кой съм аз.

— А трябва ли?

— Казвам се Хирам Лусана и съм водач на Африканската революционна армия.

Пит отвърза и последния възел, отстъпи крачка назад и освети лицето на Лусана.

— Да, сега ви виждам. Какво е вашето участие? Мислех, че това е изява на южноафриканците.

— Бях отвлечен, когато се качвах на самолета на път за Африка. — Лусана побутна леко светещото фенерче настрани. В този момент през ума му мина мисъл и той попита: — Запознат ли сте с операция „Дива роза“?

— Едва от снощи. Но нашето правителство знае за нея от месеци.

— Не е възможно.

— Щом така мислите. — Пит се обърна и тръгна към вратата. — Но пак ви повтарям: скочете зад борда на кораба, преди представлението да е излязло от контрол.

Лусана се поколеба, но само за миг.

— Почакайте!

Пит извърна глава през рамо.

— Съжалявам, но не разполагам с време.

— Моля ви, изслушайте ме — каза Лусана и пристъпи към него. — Ако правителството ви и медиите узнаят за присъствието ми тук, няма да имат никакъв избор, освен да недогледат истината и да ме посочат за виновен.

— Е, и?

— Разрешете ми да докажа невинността си в цялата тази работа, и ми кажете с какво мога да ви помогна.

Пит прочете искреността в очите на Лусана. Той извади стар автоматичен 45-калибров колт от колана си и го подаде на чернокожия мъж.

— Вземете това и прикривайте гърба ми. Нужни са ми и двете ръце, за да държа фенерчето и плана на кораба, по който да се ориентирам.

Лусана зяпна от изненада и се пресегна механично да вземе оръжието.

— Нима ми имате вяра с това в ръка?

— Разбира се — отвърна нехайно Пит. — Какво ще спечелите, ако застреляте един непознат в гърба? — Той направи знак на Лусана да го последва по коридора към предната част на кораба.

 

 

Оръдеен купол номер две оцеля след яростната атака на изстреляните в него ракети „Сатан“. Стоманената му броня бе получила осем вдлъбнатини, но никъде не беше пробита.

Фокс оглеждаше всичко това през изпочупените стъкла на прозорците на командния пункт. Като по чудо никоя част от тялото му не бе засегната. Намираше се зад една от малкото останали стоманени напречни прегради, когато сатаните безпогрешно се бяха прицелили в купол номер две. Той грабна микрофона.

— Шейба, говори капитанът. Чуваш ли ме?

Освен леки атмосферни смущения отговор нямаше.

— Шейба! — извика Фокс. — Обади се бе, човек! Докладвай за щетите.

Високоговорителят изпращя.

— Кап’тан Фокс?

Беше непознат глас.

— Да, тук капитанът. Къде е Шейба?

— Долу в склада, сър. Скрипецът се счупи и той отиде да го поправи.

— Кой сте вие?

— Обаси, кап’тане. Даниел Обаси. — Гласът звучеше младежки.

— Шейба ли ви нареди да го замествате?

— Да, сър — отвърна гордо Обаси.

— На колко си години, синко?

Последва остра кашлица.

— Извинете, капитане, от дима е. — Той се закашля отново. — На седемнайсет.

Боже господи! — възкликна мислено Фокс. Де Ваал трябваше да му прати опитни мъже, а не хлапаци, чиито имена и лица още не бе виждал на дневна светлина. Командваше екипаж, който му бе напълно непознат. Седемнайсетгодишен младеж! Призля му от разкритието. Нима си струваше? Божичко, не плащаше ли твърде скъпо за личното си отмъщение?

Фокс пропъди тези мисли и попита:

— Можеш ли да управляваш оръдията?

— Мисля, че да. И трите тук са заредени и в готовност. Но момчетата не изглеждат добре. Май получиха мозъчно сътресение, на повечето ушите им кървят.

— Къде се намираш в момента, Обаси?

— В офицерския пункт на купола, сър. Тук е адски горещо, не съм сигурен, че момчетата ще издържат още дълго. Някои от тях още не са се свестили, един-двама може и да са мъртви. Не съм напълно сигурен, но предполагам, че мъртвите са тия, на които тече кръв и от устата им.

Фокс стисна дръжката на микрофона, по лицето му се изписа нерешителност. Прииска му се, когато корабът потеглеше, а в това той не се съмняваше, да е застанал на капитанския мостик като последния капитан на линеен кораб, загинал на поста си. Мълчанието по радиотелефона стана потискащо. Завесата се беше повдигнала малко и Фокс бе зърнал ужасяващия размер на действията си.

— Слизам долу.

— Капакът на люка за външната палуба се е заклещил и не може да се отвори, сър. Трябва да минете през складовете за боеприпаси.

— Благодаря, Обаси. Чакай ме.

Фокс свали старата си военноморска фуражка, избърса потта от челото си, после огледа реката през счупените стъкла. Студената мъгла, която се издигаше покрай плитчините, му напомни за шотландските езера точно в утро като това. Шотландия! Като че ли от хиляда години не беше виждал Абърдийн.

Той сложи фуражката си, нагласи я както трябва и заговори отново в микрофона:

— „Ангъс-две“, обадете се, моля.

— Слушам, „Ангъс-едно“.

— Далекобойност?

— С осемдесет метра по-къса, но пак става. Просто компенсирай с ъгъла на възвишение на оръдието и си право в целта.

— Работата ви приключи, „Ангъс-две“. Пазете се.

— Вече е късно. Доколкото виждам, контетата в светлокафяви униформи ще ме отведат всеки момент. Сбогом, приятел! Беше тежък ден.

Фокс загледа микрофона и му се прииска да изрече няколко думи на благодарност на мъжа, когото никога не бе виждал, да му се извини, че беше застрашил живота му, макар и на добра цена. Който и да беше „Ангъс-две“, щеше да мине много време, преди да изхарчи парите си, вложени в чужда банка от Южноафриканското Министерство на отбраната.

 

 

— Автомобил за почистване на улиците! — изсумтя Хигинс. — Наблюдателят на Фокс е шофирал проклетия автомобил за почистване на улиците! Сега полицията ще го спипа.

— Това обяснява как се е промъкнал през полицейските барикади, без да събуди подозрение — каза Марч.

Президентът като че ли не ги чуваше. Вниманието му беше насочено към „Айова“. Ясно виждаше как малките фигури в черни водолазни костюми притичват от прикритие зад прикритие и спират само колкото да изстрелят по няколко куршума, преди да продължат да настъпват към картечния огън, който намаляваше броя им. Президентът преброи десет „тюлена“, пръснати в неподвижно състояние по палубите.

— Не можем ли да направим нещо, за да помогнем на ония момчета там?

Хигинс разпери ръце в знак на безпомощност.

— Ако открием огън от брега, може да простреляме повече „тюлени“, отколкото да спасим. Опасявам се, че за момента нищо не можем да направим.

— Защо не изпратим ударните групи от морската пехота?

— Техните хеликоптери ще се превърнат в неподвижни мишени, след като веднъж кацнат на кърмовата палуба на „Айова“. Във всеки от тях са натоварени по петдесет части. Ще настане масово клане. Нищо няма да постигнем с това.

— Подкрепям генерала — намеси се Кемпър. — Сатаните ни предоставиха време за малко отдих. Оръдейният купол номер две е изваден от строя, така че можем да си позволим да дадем възможност на „тюлените“ да разчистят палубите от терористите.

Президентът се облегна назад и огледа един по един насядалите около него мъже.

— Значи да чакаме, така ли да ви разбирам? Да чакаме и да гледаме на този цветен телевизионен екран как хората ни загиват пред очите ни?

— Да, сър — отвърна Хигинс. — Ще чакаме.