Клайв Къслър
Виксън 03 (39)

38.

Адмирал Сандекър беше нисък човек с яркорижа коса и сприхав характер. Когато го принудиха да излезе в пенсия от Военноморските сили, той използва значителното си влияние в Конгреса и с мълчаливото одобрение на повечето негови членове оглави новосъздадената тогава Национална агенция за морски и подводни изследвания. Това беше начинание, предопределено да има успех още от самото начало. След седем кратки години Сандекър, който бе поел агенцията с малоброен състав от осемдесет души, я превърна в мощна организация от пет хиляди души научен и технически персонал с годишен бюджет, надхвърлящ четиристотин милиона долара.

Враговете му го обвиниха, че парадира с осъществяването на океански проекти, които трупат повече обществени овации, отколкото истински научни открития. Поддръжниците му пък приветстваха смелата му авантюра да направи океанографията толкова популярна, колкото е космическата наука. Каквито и да бяха качествата и отговорностите му обаче, адмирал Сандекър се беше вкопал толкова здраво в НЮМА, колкото и Дж. Едгар Хувър във ФБР.

Той допи последната глътка от бутилката „Севън ъп“, всмукна от огромната си пура и огледа сериозните лица на адмирал Бас, полковник Ейб Стайгър, Ал Джордино и Дърк Пит.

— Онази част, която ми е трудно да преглътна — продължи той, — е пълната липса на интерес от страна на Пентагона. Изглежда логично — поне за мен, — че докладът на полковник Стайгър относно откриването на „Виксън-03“, придружен със снимки, ги е шокирал неимоверно много. А ето че сега полковникът ни казва, че началниците му се държали така, сякаш са оставили настрана цялата тази работа и са я забравили.

— Зад тяхното безразличие се крие някаква солидна причина — вметна равнодушно Бас. — Генералите О’Кийф и Бъргдорф не правят връзка между „Виксън-03“ и проекта „БС“, защото такава не е спомената никъде.

— Как е възможно?

— Онова, което се научи след смъртта на доктор Ветърли и научния му екип, мотивира всеки, който знаеше за ужасяващите поражения на „БС“, да зарови дълбоко и най-малката улика и да изтрие от паметта си неговото съществуване така, че то никога вече да не излезе на бял свят.

— Искате да кажете, че сте потулили един отбранителен проект под носа на Комитета на началник-щабовете?! — каза изумен Сандекър.

— По прякото нареждане на президента Айзенхауер трябваше да отбележа в докладите си до Комитета на началник-щабовете, че експериментът се е провалил и че формулировката на „БС“ е изчезнала заедно с доктор Ветърли.

— И те повярваха?

— Нямаше причина да не повярват — отвърна Бас. — Освен президента, министъра на отбраната Уилсън, мен и неколцина учени никой не знаеше какво всъщност е открил Ветърли. Колкото до Комитета, проектът беше просто поредният нискобюджетен експеримент в опасното царство на химико-биологичното военно дело. Те нямаха никакви угризения, нито пък задаваха неудобни въпроси, преди да го зачеркнат като провал.

— Каква е била целта да се пренебрегне структурата на Въоръжените сили?

— Айзенхауер беше стар войник, който ненавиждаше оръжията за масово унищожение. — Бас като че ли се смали на стола, докато събираше мислите си. — Аз съм последният жив член на екипа „Бърза смърт“ — продължи той бавно. — За нещастие тайната няма да умре заедно с мен, както се надявах някога, защото господин Пит случайно е открил един отдавна изгубен източник на гибелни поражения. Тогава не разкрих фактите — както и сега няма да ги разкрия — на хората, които ръководят Пентагона, от страх, че те могат да решат да открият товара на „Виксън-03“ и да го съхранят в името на националната отбрана за деня, в който може да бъде използван срещу бъдещ враг.

— Естествено, че ако се стигне до защитата на страната ни… — вметна Сандекър, но бе прекъснат от Бас.

— Изглежда, че не разбирате истинската опасност от микроорганизма „бърза смърт“, адмирале. Нищо, познато досега, не може да спре смъртоносния му ефект. Разрешете ми да ви дам един пример: ако сто и петдесет грама „БС“ бъдат хвърлени над остров Манхатън, той ще убие деветдесет и осем процента от населението в рамките на четири часа. И никой, господа, никое човешко същество няма да може да стъпи на острова в продължение на три века. Бъдещите поколения само ще стоят на брега на Ню Джърси и ще наблюдават как красивите някога сгради се рушат и ронят върху костите на предишните им обитатели.

Лицата на мъжете около масата пребледняха, кръвта им се смрази. Известно време никой не проговори. Всички седяха като вцепенени и си представяха град, погребал три милиона трупа. Пръв наруши потискащата тишина Пит.

— А хората в Бруклин и Бронкс… те няма ли да пострадат?

— „БС“ се разпространява по райони. Колкото и да е странно, смъртоносните бактериологични агенти не се предават чрез човешки контакт или чрез вятъра. Те остават локализирани. Разбира се, ако със самолети или ракети бъде пуснато достатъчно количество от тях, което теоретически да покрие цяла Северна Америка, то целият континент ще бъде лишен от човешки живот до 2300-та година.

— Нищо ли не може да унищожи този микроорганизъм „БС“? — попита Стайгър.

— Само хаш-две-о — отвърна Бас. — „БС“ може да съществува единствено във въздушна среда с високо съдържание на кислород. Бъде ли потопен във вода обаче, той се задушава — като нас, хората.

— Струва ми се странно, че Ветърли е единственият, който е знаел как да го произвежда — каза Пит.

Бас се усмихна леко.

— Никога не бих позволил един човек да запази съдбоносни данни само за себе си.

— Значи сте унищожили документацията на доктора?

— Да, и освен това фалшифицирах всички нареждания и писмени документи, отнасящи се до проекта, до които можах да се добера. Между другото сред тях беше и щурманският план на полета на „Виксън-03“.

Стайгър се облегна назад и изпусна въздишка на облекчение.

— Е, поне тази част от загадката няма да ме гложди повече.

— Но положително проектът е оставил някакви следи — каза замислен Сандекър.

— Скелетите все още лежат на остров Ронджело — вметна Пит. — Кое тогава държи далеч от бреговете му нищо неподозиращите риболовци и яхтсмени?

— Ще отговоря на въпроса в обратен ред — каза Бас. — Първо, на всички морски карти на този район остров Ронджело е обозначен като бунище за циановодород. Бреговете също са обточени с буйове, сигнализиращи за опасна зона.

— Циановодород… — повтори Джордино. — Звучи като вредна таблетка.

— Точно така. Това е кръвен агент, който затруднява дишането. В определени дози той причинява почти внезапна смърт. Това също е отбелязано на картите, както и на шест езика върху буйовете. — Бас замълча, извади носна кърпа и попи потта по голата си глава. — Освен това малкото останала документация, свързана с проекта „БС“, лежи скрита дълбоко в строго секретния трезор на Пентагона, където се държат и документите с гриф „СБО“.

— Какво е това „СБО“?

— „Само за бъдещи очи“ — поясни Бас. — Всяка папка е запечатана и маркирана с датата, на която да бъде отворена. Дори президентът няма право да прегледа съдържанието на документите преди определеното време. Те се съхраняват в специална стая и сред тях са папки за случая с Амелия Ърхарт, различните НЛО, политически скандали, в сравнение с които аферата „Уотъргейт“ изглежда като приключение на бойскаути, и други от този род. Папката с проекта „БС“ например не може да бъде отворена преди 2550-та година. Дотогава, както се е надявал президентът Айзенхауер, нашите потомци няма да са събрали сведения за истинското й предназначение.

Останалите мъже в заседателната зала на НЮМА за първи път чуваха за папките „Само за бъдещи очи“.

— Предполагам — обади се Пит, — че следващият естествен въпрос е защо, адмирале, ни посвещавате във вашата тайна?

— Настоях за тази среща, за да изясня случая с „Виксън-03“, защото се оказах в положение да се доверя на някого и да поискам товарът от „БС“ в самолета да бъде изваден и унищожен.

— Искате прекалено много — каза Сандекър, докато запалваше нова пура. — Ако Пентагонът надуши нещо за това, всички ние може да бъдем дамгосани като предатели.

— Нежелателна вероятност, която не бива да се пренебрегва — призна Бас. — Единствената ни утеха ще бъде увереността ни, че общественото и моралното мнение е на наша страна.

— Абе аз нещо не мога да се видя като спасител на човечеството — измърмори Джордино.

Стайгър погледна твърдо Бас; може би си представяше как за втори път в порядъка на няколко седмици кариерата му във Военновъздушните сили върви към провал.

— Имам чувството, адмирале, че намерението ви да привлечете съмишленици е продиктувано от безумна логика. Къде например се вмествам аз в изваждането на „Виксън-03“?

Стегнатата усмивка на Бас се отпусна.

— Вярвате или не, полковник, но вие сте ключова фигура в нашия екип. Вашият доклад предупреди Военновъздушните сили за съществуването на самолета. За щастие някой от високите етажи на правителството е сметнал за по-удобно да не се хвърля повече светлина върху въпроса. Вашата работа ще бъде да се погрижите наистина никой от Пентагона да не проявява повече интерес към случая.

По лицето на Пит се изписа израз на разбиране.

— Добре, в такъв случай адмирал Сандекър ще осигури финансовата подкрепа от ресурсите на НЮМА, а Джордино и аз ще извършим действителната спасителна операция. А как смятате да унищожим смъртоносното съдържание на касетите, след като ги извадим?

— Ще хвърлим бойните глави в океана — отвърна без колебание Бас. — След време, когато външната им обвивка корозира, водата ще неутрализира смъртоносното им действие.

Пит се обърна към Сандекър с думите:

— Мога да използвам Джак Фолсъм и екипа му, които работят по изваждането на „Чинаго“. За четирийсет и осем часа ще ги прехвърля в езерото Тейбъл заедно с всичките необходими съоръжения.

Адмирал Сандекър беше човек реалист. Изборът му беше ясен. Познаваше достатъчно добре Бас, за да го зачеркне като паникьор. Погледите на всички се извърнаха към дребния на ръст властен директор на НЮМА. Той изглеждаше потънал в мисли сред синкавия дим, който се виеше към тавана. Най-накрая кимна.

— Добре, господа, на работа!

— Благодаря ти, Джеймс — каза с видимо задоволство Бас. — Напълно разбирам риска, който поемаш само по думите на един грохнал, стар морски вълк.

— Според мен шансовете за успех са доста добри — отвърна Сандекър.

— Хрумна ми нещо — обади се Джордино. — Щом като водата убива това вещество „БС“, защо просто не оставим касетите на дъното на езерото?

Бас поклати глава.

— В никакъв случай. Както вие ги открихте, така може да ги открие и някой друг. Далеч по-безопасно е да ги изхвърлим за вечни времена там, където никое човешко същество няма да има достъп до тях. Мога само да благодаря на Бога, че през всичките тези години касетите са останали недокоснати.

— Което повдига друг въпрос — каза Пит и забеляза как Джордино и Стайгър изведнъж сведоха погледи.

Сандекър изтръска пепелта от пурата си в пепелник от черупка на морски охлюв и попита:

— И какъв е той?

— Според оригиналния план на полета „Виксън-03“ е излетял от базата „Бъкли“ с екипаж от четирима души, нали така, адмирал Бас?

Бас го погледна учуден и отвърна:

— Да, четирима бяха.

— Може би трябваше да кажа за това по-рано — продължи Пит, — но се опасявах да не усложня разисквания до момента въпрос.

— Не си от хората, които увъртат нещата — обади се нетърпеливо Сандекър. — За какво намекваш?

— За петия скелет.

— Петия какво?

— Когато се гмурнах до останките на самолета, видях костите на мъж, вързан за скарата на пода в товарния отсек.

Сандекър погледна към Бас.

— Имаш ли представа за кого става дума?

Бас седеше като цапнат с мокър парцал.

— Трябва да е на някой от наземните механици — смънка той. — Вероятно по някаква причина е останал на борда, когато самолетът е потеглил.

— Нищо подобно — заяви Пит. — По костите му все още има плът. Той не е потънал заедно с членовете на екипажа.

— Казахте, че касетите са все още запечатани — рече замислен Бас.

— Да, сър, не видях никакви следи от бърникане по тях — увери го Пит.

— Боже мой, боже мой! — Бас покри лицето си с ръце. — Значи още някой освен вас знае за съществуването на самолета.

— Не можем да сме сигурни — вметна Стайгър.

Бас откри лицето си и погледна Пит с широко отворени очи.

— Извадете самолета, господин Пит. В името на човечеството, извадете час по-скоро „Виксън-03“ от дъното на езерото.

 

 

Пит не можеше да се отърси от чувството за ужас, след като напусна съвещанието и излезе през портала на сградата на НЮМА. Вашингтонската нощ беше наситена с влага и още повече подсили угнетеността му. Той прекоси паркинга и отвори вратата на колата си. Тъкмо понечи да седне зад волана, и видя, че пътническата седалка е заета от дребна фигура.

Лорън беше заспала, свита на кълбо. Под дългото й кожено палто се виждаше зелена рокля и боти. Пит се наведе, отметна настрани кичура коса върху бузата й и леко разтърси рамото й. Клепките й трепнаха и тя отвори очи. Устните й се разтегнаха в лукава усмивка.

— Мммм. Приятно ми е да те посрещна тук.

Той се наведе още малко и я целуна.

— Луда ли си? Жена като теб да стои съвсем самичка на паркинг във Вашингтон! Цяло чудо е, че не са те нападнали и ограбили.

Тя го отблъсна и сбърчи нос.

— Уф, как вониш на цигари!

— Ами така е, като прекарах цели шест часа в компанията на адмирал Сандекър и пурите му. — Той се настани на седалката и запали двигателя. — Как ме откри?

— Не беше толкова сложно. Обадих се на секретарката ти, за да й поискам номера ти в Савана. Тя ми каза, че си се върнал в града и си на заседание.

— Как ти хрумна да „превземеш“ колата ми?

— Не можах да се преборя с огромното си желание да направя нещо глупаво и женско. — Тя провря ръка между бедрата му. — Доволен ли си?

— Не мога да те излъжа — захили се той. — Идваш ми като страхотно облекчение след тежките двайсет и четири часа, които имах.

— Страхотно облекчение? — престорено нацупи устни Лорън. — Ти наистина умееш да ласкаеш жените, няма що!

— Разполагаме с малко време — стана сериозен Пит. — Утре сутринта пак заминавам.

— Почти го предположих и затова планирах приятна изненада.

Тя се сгуши по-близо до него, без да отдръпва ръката си от бедрото му.

 

 

— Не мога да повярвам — смънка удивен Пит.

— Фелиша намекна, че действала еротично, но чак толкова, нямах представа.

Пит и Лорън стояха, затънали до глезени в дебелия тъмночервен килим, и оглеждаха смаяни стаята, чиито четири стени и тавана бяха облицовани с огледала. Единствената мебел беше огромно кръгло легло, поставено върху подиум и покрито с червени сатенени чаршафи. Осветлението идваше от четири прожектора в ъглите на тавана, които хвърляха мека синя светлина.

Лорън пристъпи към леглото и погали нежно блестящите възглавници, сякаш те бяха уникални произведения на изкуството. Пит огледа образа й, размножен до безкрайност от огледалата, после застана зад нея и сръчно започна да сваля дрехите й.

— Не мърдай — рече той, — искам очите ми да поглъщат хилядите голи Лоръни.

Лицето й пламна, погледът й се закова в безбройните нейни отражения в огледалата.

— Господи! — прошепна тя. — Имам чувството, че се намирам сред тълпа. — После се напрегна и измърмори нещо, когато Пит се наведе и стрелна език в пъпа й.

 

 

Приглушеният звън на телефона изтръгна Фредерик Дагът от дълбок сън. До него Фелиша изстена тихо, обърна се на другата страна и продължи да спи. Той затърси пипнешком ръчния си часовник върху нощното шкафче и фокусира погледа си върху светещия циферблат. Стрелките показваха четири часа. Той вдигна слушалката.

— Дагът на телефона.

— Сам Джексън. Направих снимките.

— Имаше ли проблеми?

— Беше фасулска работа. Вие се оказахте прав. Не се наложи да ползвам инфрачервена светлина. Те бяха оставили осветлението включено. Високоскоростният филм запечата всички подробности, които поискахте да имате. Двамата направиха истинско представление. Жалко, че не го заснехме на видеолента.

— Те нищо ли не заподозряха?

— Откъде можеха да знаят, че това са огледални стъкла? Двамата бяха толкова завладени един от друг, че само земетресение би ги извадило от унеса им. А аз за всеки случай използвах специален безшумен фотоапарат.

— Кога мога да видя резултата?

— Ако е много спешно, до осем сутринта. Но ми се ще и аз да му ударя един сън. Така че, ако изчакате до привечер, обещавам да ви предоставя лъскави снимки, петнайсет на двайсет, като за изложба.

— Добре, не бързайте и си довършете работата спокойно — каза Дагът. — Искам добре да се виждат всички подробности.

— Можете да разчитате на това — увери го Джексън. — Между другото, коя е дамата? Същинска тигрица е.

— Това не ви засяга, Джексън. Обадете ми се, когато сте готов. И запомнете: интересуват ме само художествените пози.

— Разбрано. Лека нощ, господин конгресмен!