Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (5)

3. Роландо от Сиера Маестра яде агнешко с ориз

Както по-късно отбеляза вестник „Народен звезден глас“, „ТОЙ дойде на Първи май точно в 12 часа 32 минути и 17 секунди, веднага след манифестацията“.

Беше такъв, какъвто си го представяха: повече от великолепен. Почти като Фидел Кастро. Същата горда осанка, същата черна, разкошна брада, само че беше дребен, ама нищо. Беше облечен в кубинската партизанска униформа, имаше знаци на лейтенант и дълбок белег на бузата. Протегна ръка и каза:

— Салуд, компанерос! Ме ямо Роландо, лейтенанто. Сой ди Сиера Маестра.

Димчо веднага преведе:

— Здравейте, другари. Наричам се Роландо, лейтенант. Аз съм от Сиера Маестра.

Всички династронавти зяпнаха Димчо с кръвнишко възхищение. Кога пък е успял да научи испански? Изненадата обаче беше още по-голяма, когато пак Димчо, след като поднесе цветята, отвърна на поздрава:

— Салуд, компанеро Роландо. Носотрос сомос ла Федерасион де лос династронаутос. Йо сой ел колонел Димчо. Добре дошел в нашата страна. Вива Куба!

— О! — възкликна Роландо. — Полковник? И говорите испански?

— Поко! — скромно отвърна Димчо, като с това приключи своя запас от испански думи. (Ще ви открия, че вчера, след като се бе ровил два часа в библиотеката на баща си, бе измъкнал един учебник по испански език и до късно бе зубрил.)

— Чудесно! — произнесе кубинецът на чист български език. — Толкова малки и вече говорите испански.

Определението „малки“ никак не се хареса на династронавтите, но го преглътнаха и поканиха госта да мине напред.

На петия етаж ги посрещнаха лично родителите на полковника — инженер Живко и другарката Мира. Кубинецът и Димчо влязоха. Останалите династронавти се спряха на прага и срамежливо заподсмърчаха.

— Е, какво? Тук ли ще останете? — попита инженер Живко.

— Ама, ние… нали… не сме поканени… — измънка Наско Нето.

— Я гледай ти! Откога сте станали толкова деликатни? Хайде влизайте!

Не чакаха втора покана, нахлуха в хола и мигновено окупираха трапезата. Оказа се, че има достатъчно столове, чаши и чинии: другарката Мира беше предвидила всичко, тя добре познаваше динамичния апетит на федералните членове.

И тъй, седнаха и понеже бяха много гладни, започнаха.

И тогава другарката Мира се появи тържествена, щастлива, с две огромни тави на ръце. Две тави, в които бе въплътила всичките тайни на своето готварско изкуство. Цяла седмица бе посещавала месарниците, бе обикаляла из пазара, ровила се бе в дебелите готварски книги, после цял ден прекара в кухнята, за да стигне най-после до това съвършено произведение на кулинарията, което носеше в двете тави: две агнета, пълнени с ориз.

Лигите на династронавтите потекоха.

Имаше, разбира се, и сума ти други неща, като плодови сокове, крем карамел, портокали, кафе и дори вино, от което пиха големите. Но едва след като другарката Мира отнесе празните чинии и гостите се отпуснаха с натъпкани кореми, настъпи часът за приказките…

Какво казвам: приказки! Та това беше едно всеобщо яростно нападение на династронавтите над Роландо. Искаха да узнаят всичко наведнъж и гостът се намери в чудо. Питаха дали познава Фидел, коя е най-ужасната партизанска битка, в която е участвувал, много ли е висока планината Сиера Маестра, защо не си бръснат брадите кубинските партизани, каква е системата за писане на бележки в Хавана, колко струва един билет за кино на втория ред и прочее, и прочее…

Роландо неуморно отговаряше. Той беше весел, енергичен и знаеше всичко. Оказа се, че познава Фидел лично, че е ловил живи диверсанти — пратеници на американците, че планината Сиера Маестра има 1980 метра височина, че кубинските партизани не си бръснат брадите, защото са се заклели да ги обръснат едва след окончателната победа на революцията, че кубинските пионери обичат извънредно много цирка, особено фокусниците…

После Вихра поиска да узнае коя е най-хубавата кубинска песен и Роландо изпя „Кара миа“.

Наско Нето помоли Роландо да изтанцува един кубински танц и той изигра една чудесна ча-ча с другарката Мира. И понеже беше много красиво и останалите поискаха да поиграят. Преместиха масата настрана и всички затанцуваха една масова ча-ча, дори и Кънчо, който все бъркаше стъпките, ама нищо… Никиж-ем, който си седеше на канапето, клатеше глава и се дивеше на тия подскачащи хора…

Хубаво беше, дявол да го вземе!

Празникът приключи чак към 6 часа вечерта, когато Роландо, доста пийнал, сит и преуморен, бе съпроводен от Федерацията до спирката. Под възгласите „Вива Куба“ тролеят потегли.

Династронавтите бяха очаровани от новия си приятел, и до късно говориха за него.

На другия ден те вече го чакаха на спирката. И като го поеха, та право в дома на Наско Нето. Тук също се бяха погрижили за 12 допълнителни стола и чинии и всичко беше в ред. Другарката Л. Морева беше развълнувана, защото бе хвърлила много усилия, за да нагости кубинеца. Цяла седмица бе посещавала месарниците, бе обикаляла пазара, ровила се бе в книгите… И ето сега — тя се появи, носейки тържествено две тави: две агнета, пълнени с ориз.

Те съвсем-съвсем приличаха на агнетата на другарката Мира и бяха много вкусни. Похвалиха другарката Л. Морева и като изядоха всичко, династронавтите се нахвърлиха върху Роландо:

— Ще участвува ли бегачът Фигерола в олимпиадата?

— Вижда ли се от Сиера Маестра планетата Марс?

— Кой е най-силният боксьор на Куба?… И прочее, и прочее…

Този път Роландо малко се поизложи: не знаеше дали Фигерола ще участвува в олимпиадата, не знаеше също кой е най-силният боксьор на Куба.

Но както и да е, отново пяха „Кара миа“ и танцуваха ча-ча, викаха „Вива Куба“ и като стана 6 часа, Роландо, доста пийнал, с тежък стомах и подкосени крака, едва се добра до тролея. Но в стаята си, преди да заспи, той разтвори кубинската енциклопедия, за да прочете още нещичко за своята родина, защото не знаеше какви въпроси го очакват на следващия ден.

На 3 май дойде редът на Сашо Кобалтовия юмрук. Династронавтите бяха на линия, Роландо седна на почетното място и след малко майката на Сашо, другарката Елисавета, се появи с двете тави и в тях: две агнета, пълнени с ориз!

На династронавтите това не направи никакво впечатление — те можеха със същия апетит да унищожат и два тигъра, но Роландо! Роландо лекичко пооблещи очи. Ала като добър приятел на България той мобилизира цялата си воля и успя да изяде гигантското бутче.

След това дойдоха въпросите. Роландо криво-ляво отговори, викаха „Вива Куба“, пяха, танцуваха и в 6 часа Роландо съвсем пийнал, с оловен стомах и замаяна глава се строполи на седалката на тролея.

Тази нощ за първи път той сънува десет агнета, които се мъчеха да се наврат в устата му. Събуди се с вик, изпотен и с надут корем.

На 4 май бяха у Вихра. Пак 12 допълнителни чинии и пак вълнения от страна на Маминка и пак — две агнета, пълнени с ориз!

На Роландо му се прииска да скочи от прозореца. Но като си припомни как е гладувал като партизанин в Сиера — Маестра и как неведнаж е гълтал сурови охлюви, той реши да не отстъпи: представи си, че агнето е американски империалист и се нахвърли върху него…

А през това време Вихра пускаше на грамофона за пети път Четвъртата симфония от Брамс, което, разбира се, никак не пречеше на династронавтите да задават своите въпроси.

През нощта Роландо сънува, че е обкръжен от милиони агнета, които лекичко блеят Четвъртата симфония от Брамс. Неговият съсед го сръга:

— Хей, Роландо, стига си блеял, бе!

На 5 май бяха у Рони Дато. Преди това обаче Роландо прекара няколко часа над 36-те тома на енциклопедията и се молеше на всички богове днес да поднесат нещо друго. Уви! Другарката Зора се появи с две тави и в тях: две агнета, пълнени с ориз.

Роландо покорно тръгна по своята голгота…

Дойде 6 май… И пак две тави и две агнета с ориз…

7 май — и две агнета с ориз.

8 май — две агнета с ориз.

9 май — две агнета с ориз.

10 май — две агнета с ориз…