Метаданни
Данни
- Серия
- Федерация на династронавтите (2)
- Включено в книгата
- Година
- 1964 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите
Роман
За средна училищна възраст
Редактор: Емилиян Станев
Художник: Борис Димовски
Художествен редактор: Тончо Тончев
Технически редактор: Лазар Христов
Коректор: Райна Иванова
Дадена за набор на 15.VIII.1964 г.
Излязла от печат на 20.XII.1964 г.
Поръчка 158. Тираж 16 000. Формат 1/16 65/92
Печатни коли 12,75. Изд. коли 12,75.
Цена 0,77 лв.
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1964
Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
История
- — Добавяне
15. Бунтът на робота ПЕЦО
Като се прибра в къщи след пробите с радиостанциите, майор Димчо незабавно залегна над граматиката. По едно време му доскуча, та отвори за малко романа „Мъглявината Андромеда“, който всъщност знаеше наизуст (какво да се прави, като се пишат толкова малко научно-фантастични книги?), после изигра партия шах със себе си, после прелисти „Любовта на Жана Ней“, като, не знам защо, отново си помисли за Вихра и после пак продължи да учи. Към десет часа, смъртно уморен, той извади тетрадката на Наско Нето и пусна в ход робота. В това състояние го завари инженер Живко.
— Хайде, време е да спиш — каза той.
— Татко, моля ти се, още малко…
Искаше му се да каже: „Татко, моля ти се, помогни на ПЕЦО да реши тия задачи…“, но го спря чувството за достойнство: все пак той е династронавт и честен робот!
— И утре е ден — каза таткото и го накара да си легне.
За Димчо, разбира се, лягането не представлява никаква пречка. Колко пъти той е чел скришно под юргана в светлината на фенерчето! Така направи и сега: отвори тетрадката на Наско, закачи фенерчето на копчето на пижамата, грабна молива и натисна бутона по аритметика.
И както решаваше, изведнаж изпита странно усещане: разбра, че става железен. Опипа главата си: беше квадратна и вместо очи имаше електронни лампи. Посегна към ушите си: там пък имаше микрофони… Гърдите му бяха студени, металически, и вместо копчета за закопчаване имаше бутони с надписи: Физика, Химия, Аритметика… Пръстите му се бяха превърнали в куки, под носа му пораснаха телени мустаци за антени… И беше черен като негър. Опита се да говори, но вместо човешки глас от мембраната на устата му излезе металически звук:
— Добър ден, господарю. Аз съм ПЕЦО и съм на ваше разположение. Какво ще обичате?
Насреща му стоеше Наско Нето, облечен като бял расист: с брич, ботуши, колониална каска и бич в ръка. Имаше дълги мустаци, смееше се нахално и плющеше с бича:
— Кажи, бе черна маймуно, защо не ми реши всички задачи?
ПЕЦО трепна: макар и машина, оскърблението го засегна дълбоко.
— Но, господарю, аз положих всички усилия, за да ги реша. Цял ден само с тях се занимавам.
— Не е достатъчно това! Трябва да решаваш и през нощта! Не ги ли решиш, утре може да ме дигнат на дъската и тогава оставам тук, разбра ли? — крещеше Наско Нето.
— Но, господарю — продума с металическия си глас ПЕЦО, — аз съм съвсем изтощен, имам нужда от електрическо захранване. Иначе мога да сбъркам изчисленията.
— Роботите нямат право да грешат! — изкряска Наско Нето. — Хайде на работа! Марш!
И започна да го шиба по гърба.
— Господарю! — Роботът се опита да вразуми човека. — Не ме бийте! Аз…
— Ти ли ще ме поучаваш, бе черна маймуно? На̀ ти на тебе, на̀! На̀!
И започна да му нанася десни крошета по мембраната, по антените, по микрофоните на ушите. После го яхна.
В главата на ПЕЦО нещо се скъса, може би жицата, която съединява мозъчния център на послушанието със сърцето. Роботът почувствува как в него се пробуждат невиждани дотогава човешки усещания като воля за борба, желание за бунт, страстна жажда за свобода. Погледна ръцете си: бяха чисти. Спомни си писмото на Симеон Безстрашния: „… Борете се, докато на земята не остане нито един робот, нито един роботовладелец!“ Необикновена сила изпълни всичките му полупроводници, кондензатори и трансформатори.
— Слушай, бе расисте! — избоботи той така, че стените затрепераха. — Никакви задачи няма да ти решавам вече, решавай си ги сам! Аз съм свободен робот и ще правя, каквото си искам! Долу роботовладелците! Да живее свободата!
Разтърси с всички сили металическото си тяло и метна Наско Нето на земята…
После уверено закрачи към Сиера Маестра, за да помогне на кубинските пионери да решават задачите си по аритметика…
Наско Нето мъчително изпъшка и се изправи: пред него стоеше ПЕЦО — послушен, внимателен:
— Господарю, на вашите услуги!
Наско Нето се успокои и мисълта, че роботът е повреден, го напусна. Прозина се шумно, приближи се до ПЕЦО, натисна бутона с надпис „Разтребване“.
ПЕЦО мигновено се раздвижи и като стъпваше тромаво с тежките си крака, бързо-бързо оправи леглото, помете стаята, прибра разхвърляните книги от масата, изми стъклата на прозореца от боичките. След това отново застана мирно.
Наско Нето натисна бутона „Въглища“. ПЕЦО послушно взе двете кофи, слезе в мазето и качи въглища плюс дърва.
Наско Нето натисна бутона „Закуска“ и ПЕЦО донесе подноса с млякото и козунака.
— Сега — заповяда Наско Нето — ще ми решиш задачите!
Пъхна тетрадката през отвора в главата на ПЕЦО, натисна копчето „Аритметика“. Роботът прилежно седна, взе молива и усърдно започна да решава, а Наско Нето се излегна на кушетката.
След пет минути всичко беше готово. Наско Нето прибра тетрадката и тръгна на училище, като заповяда на ПЕЦО до обяд да свърши следните неща: да купи хляб и сапун за майка му, да нацепи трески, да донесе прането от пералнята, да върне празните буркани в бакалницата и куп други неща.
— Ще бъде изпълнено — каза ПЕЦО.
И действително, на обед Наско Нето завари всичко изпълнено. Само че роботът изглеждаше малко уморен. Но какво от това? Нали е машина! И Наско Нето му заповяда да му излъска обувките, да му зашие копчето на ризата, да изцикли паркета в стаята, а после го зареди с три тетрадки: по писане, по природознание и по аритметика.
— И като се върна, да бъде готово!
— Ще бъде изпълнено! — отвърна послушно роботът.
До вечерта Наско Нето игра футбол, рисува, ходи на разузнаване, на кино и на стрелбището. Като се върна, всичко беше готово, с изключение на задачите по аритметика. ПЕЦО се тресеше като болен от малария.
— Защо не си решил задачите? — запита го Наско Нето.
— Господарю — отвърна безпомощно ПЕЦО, — от пренапрежение в главата ми изгоря жицата на простото тройно правило и сега съм неразположен. Моля ти се, излекувай ме, смени жицата!
— Но аз не умея да оправям роботи! — каза Наско Нето.
— О, това е съвсем проста работа! — успокои го ПЕЦО. — Нали знаеш задачата за двата влака, дето тръгват едновременно от София и Кюстендил? Към получения отговор добавяш две единици. Това е дължината на жицата, която трябва да смениш в главата ми.
„Ами сега? — помисли си Наско. — Като не мога да реша тази задача?“ Въпреки това обаче той взе молива и седна. Уви, никак не вървеше. Той отдавна, отдавна беше забравил и умножението, и деленето, и простото тройно правило. Пък и защо ли са му потрябвали? Нали ПЕЦО решаваше вместо него?
Мъчи се дял час. А през това време роботът продължаваше да пъшка и трепери. Като видя, че няма да успее да реши задачата, Наско Нето намисли да излекува робота иначе.
Отвори капака на главата му, погледна и се смая: никога не беше виждал по-сложна бъркотия от тази: проводници, лампи, транзистори, кондензатори, трансформатори, съпротивления… Къде може да се открие в тази каша жицата на простото тройно правило? Започна да бърника с пръсти, та дано улучи. Пипна тук — изскочи искра; пипна там — нещо забръмча. Напипа някаква жичка, дръпна я. И изведнаж…
… изведнаж стана нещо удивително! ПЕЦО нададе страшен рев, като корабна сирена, сгърчи се целият, после се изправи и като луд започна да тича, да скача, да танцува ча-ча, рок енд рол и туист, да се премята, да ходи по креватите, по стените, да се катери по пердетата все по-бързо и по-бързо и цялото му желязно тяло се тресеше като чувал с тенекийки…
После внезапно, тъкмо крачеше по тавана, в него нещо изщрака, той полетя с главата надолу, падна с трясък на пода и се превърна в куп димящи металически парчета, жици и лампи…
— ПЕЦО! — извика отчаяно Наско Нето. — ПЕЦО!
Но ПЕЦО не отговаряше.
И неочаквано Наско Нето се намери в клас. Учителят протягаше към него показалката:
— Хайде сега излез на дъската да решиш задачата за двата влака, дето тръгват от София и Кюстендил…
Наско взе тебешира и погледна: дъската беше огромна и се простираше оттука до Куба. Ами сега? Как да изпълни тази дъска с цифри? Като не знае дори простото тройно правило?
— Седни си! — каза учителят. — Две.
… И Наско Нето скочи от леглото с разтуптяно сърце. Беше време за училище. Бързо се облече и без да закуси, излезе.