Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федерация на династронавтите (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
sivkomar (2016)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Хаим Оливер

Великият поход на династронавтите

 

Роман

За средна училищна възраст

 

Редактор: Емилиян Станев

Художник: Борис Димовски

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за набор на 15.VIII.1964 г.

Излязла от печат на 20.XII.1964 г.

Поръчка 158. Тираж 16 000. Формат 1/16 65/92

Печатни коли 12,75. Изд. коли 12,75.

Цена 0,77 лв.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1964

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

6. Денят П

… Но ако сержантът се беше сетил да погледне в бараката, щеше да завари в нея цялата Федерация, и то точно в момента, когато си разпределяше телевизионната плячка…

Първа кубинска бригада, наречена още Червената, получи всички бради, а Втора африканска бригада, наречена още Черната, получи всички мустаци. На Фани освен брадата й се паднаха като прибавка и две плитки, на които много се зарадва, и тя реши да си ги закачи още днес. Бяха руси, но какво от това?

Заедно с брадите и мустаците интербригадирите получиха и по едно шишенце лепило УЛЕ. Рони Дато, който ги купи от книжарницата, каза, че това лепило е най-лепливото лепило на света — лепи всичко: дърво, кожа, стъкло, бради, стомана, мустаци…

Така започна големият Ден П!

Ден, който изискваше голямо напрежение и — бойна хитрост от всички интербригадири. Предстояха сума задачи: да се купят билети за влака, да се сбогуват с Роландо и Сисулу-Каба, да се простят незабелязано с родителите, после да се доберат нелегално до гарата. Една разузнавателна група беше установила, че влакът за западната граница тръгва в 20:45 ч., а за южната — в 21 ч. Следователно всички задачи трябваше да бъдат ликвидирани още към 18 часа.

Щабът бе разработил подробен план за двете експедиции, в който главните пунктове бяха следните: а) Всяка експедиционна група слиза от влака малко преди границата. б) Групата пресича границата в мрака и незабавно се отправя към съответната столица Белград или Анкара. в) В тия столици групите се представят — едната в кубинската легация, другата в ганайската, обявяват се за политически емигранти и искат паспорти… Оттам нататък е вече лесно.

Така, след като разработиха Стратегията и тактиката на похода, интербригадирите се отправиха към обсерваторията. Знаеха, че Роландо е там — днес той имаше изпит по астрономия.

В двора на обсерваторията сновяха треперещи студенти с книги в ръка, гризеха нокти, прелистваха за кой ли път вече тетрадките и със свито сърце чакаха да ги повикат в къщичката с кубетата.

Майор Димчо помоли един студент да намери Роландо. След малко кубинецът се появи. Като го видяха, династронавтите ужасно се разочароваха: нищо, ама нищо героично и партизанско нямаше в него в този момент. Беше облечен в най-обикновени дрехи, изглеждаше бледен и не доспал, гризеше нокти като всички останали, а брадата му, великолепната брада избуяла на Сиера Маестра, беше провиснала и чорлава.

— След малко е моят ред — изпъшка той покъртително. — И всичко съм забравил! Всичко! А ако ми се падне за Луната, спукан съм.

На Наско Нето му дожаля за него:

— Компанеро Роландо — каза той бодро, — ако ви се падне за Луната, да знаете, че там има живот. Честна дума! С очите си видях!

— Как изглежда? — изохка кубинският студент.

— Ами… като динозавър… Само че по-голям… Представете си Никиж-ем, само че голям колкото планината Люлин, а опашката му е оттук до Марс…

— Добре, добре… Ще имам предвид… — каза Роландо обнадежден. — Но дано не ми се падне за Луната, защото знаеш ли какво, бе Наско, в книгите пише, че на Луната живот няма…

— И най-големите учени понякога бъркат! — заяви мъдро Наско Нето. — Ако не вярвате, че на Луната има живот, питайте Кънчо…

Като приключиха този научен разговор, интербригадирите казаха на Роландо, че са дошли да се сбогуват с него, защото днес заминават за Куба.

— Така ли? — продума кубинецът разсеяно. — Е, добре тогава, хайде довиждане, добър път и поздравете Фидел.

И приведен под тежестта на своите знания, той тръгна към къщичката с телескопите като на заколение, повтаряйки си мислено данните за лунното същество… Но по средата на пътя нещо се сети, обърна се:

— Наско бе, а ти колко изкара по аритметика? — попита той с измъчен глас.

— Цафе! — мрачно отвърна Наско Нето.

Тази кратка думица като че разтърси Роландо. Стана нещо удивително. Той се изправи като напомпен, осанката му си възвърна старото величие, брадата му войнствено застърча напред, очите му запламтяха. Не, това не беше вече студентът по астрономия пред изпит, а героят от Сиера Маестра, лейтенант Роландо Доминго Хосе Мария Рамон Мансано де Ерера! Гласът му яростно прогърмя:

— Слушай, Наско! Само да си посмял да заминеш за Куба с цафе! Само да си посмял! Щом Фидел е казал шест — значи шест! Разбра ли? Само шестак! Аз отивам! Патриа о муерте!

Вдигна юмрук и с твърда стъпка тръгна към къщичката, където го чакаше професорът. И вече не на заколение отиваше, а на щурм към сияйните върхове на Науката!… Не му се падна за Луната!

На път към Университета интербригадирите омърлушено мълчаха. Думите на Роландо относно цафето на Наско предизвикаха дълбоко смущение в сърцата им. И какво сега? Нима ще оставят Наско тук? И то когато брадите са намерени, когато всичко е готово и дори парите за влак са налице?… Заради някаква си двойка…!

Горестно въздишайки, те се изкачиха по стълбите на Университета и се отправиха право към аудитория 155. Погледнаха през ключалката: другарката Л. Морева тъкмо изпитваше Сисулу-Каба. Той пишеше някакви изречения на черната дъска, потеше се и черното му лице беше посивяло от напрежение. Явно бе, че другарката Л. Морева го върти! Домъчня им за него. Спогледнаха се, разбраха се. Наско Нето извади блокчето си за рисуване и майор Димчо написа следното:

„Послание до другарката Л. Морева.

Другарко,

Не е честно да инквизирате така Сисулу-Каба. Той и без това е политически емигрант и като се върне в Претория, ще го обесят. В името на хуманизма най-енергично настояваме да му пишете 6 и да го освободите, защото ние го чакаме вънка и много бързаме.

Долу ръцете от Черна Африка!

С академичен поздрав: ФДА“

Дадоха посланието на един студент, който влизаше в аудиторията, и те видяха през ключалката как другарката Л. Морева го прочита и се хили и си закрива лицето с ръце. Какво има за хилене тук?

Затова пък само след десет секунди Сисулу-Каба излезе. Ризата му беше мокра от пот, но ослепителната му усмивка и кръглите му очи сияеха повече отвсякога.

— Шестак! — провикна се той, като ги видя. — Шестак! Но за малко да ме спука! Знаменита жена е тая Морева!

Династронавтите скромно премълчаха безкористната помощ, която оказаха при изтръгването на този шестак, но съобщиха на черния си приятел, че довечера заминават за Претория и че са дошли да се сбогуват.

Това съобщение като че не му направи никакво особено впечатление.

— Отлично — каза той между другото, — а сега елате да се почерпим по случай шестицата!

Интербригадирите се пообидиха от това пренебрежително отношение на черния си приятел спрямо великия поход, но все пак приеха да влязат в сладкарницата, където пиха боза, ядоха пасти, а Рони Дато унищожи три толумбички.

Майорът предпазливо попита Сисулу-Каба какво да кажат на брат му Зинакели, ако го видят в Претория.

— Той не е вече в Претория — отвърна негърът. — Зинакели е преместен в Йоханесбургския затвор. Сигурно сте чули, че смъртната му присъда е отменена. Протестите са помогнали…

Огромно чувство на гордост преизпълни сърцата на интербригадирите, защото и те имаха дял в спасяването на Зинакели Сисулу от бесилото. Сега оставаше да го спасят окончателно и от затвора.

— А ако все пак го видим? — попита загадъчно майорът.

Сисулу-Каба не отговори на този въпрос и само прегърна с огромните си ръце династронавтите:

— Мили деца сте вие! — каза той трогнат и заръча още тринайсет баклави. Династронавтите примряха от удоволствие…

На раздяла негърът ги покани да го наобиколят пак тия дни след изпитите, за да плуват кроул в басейна.

Така, в края на краищата, Сисулу-Каба не повярва, че заминават. Какво пък, негова си работа! Като получи пощенска картичка от Претория, ще повярва!