Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (41)

12. Експедицията на Първа кубинска бригада продължава

Конският вагон друсаше и скърцаше като каруца по калдъръм, наоколо беше мрак, през отвора на преградката влизаше пушек. Брадатите кашляха, в окото на интербригадира Кънчо влезе въгленче, Вихра и Димчо седяха един до друг, мълчаха и си мислеха, че скоро ще наближат границата и тогава ще се впуснат в тази непрогледна тъмнина и ще ходят цяла нощ, докато стигнат Белград…

От време на време влакът спираше на малки гарички, железничари почукваха с дълги чукчета по колелетата, и тогава брадатите се гушеха в ъгъла на вагона и затайваха дъх… После локомотивът тежко изпухтяваше и отново потегляше в мрака… На една гара покрай тях профуча напред блестящ електрически влак и брадатите със завист изпроводиха весело осветените му вагони… Даа — друго е да пътуваш с електричество…!

Минаваха минути, минаваха може би часове… От друсането им се доспа — едва държаха клепачите си отворени — но те героически бодърствуваха: всяка секунда можеше да се появи знакът на границата! Трябваше да бъдат готови! Майор Димчо лекичко опипваше в джоба си писмото на Фидел Кастро, а Вихра проверяваше дали пришитият в ръкава на жилетката списък с 22-те точки си е на място. И в същото време тя си мислеше дали е необходимо да добави още една, 23-та точка, а именно: ТОЙ да е пътувал до Куба. Тя решително се обърна към Димчо и с твърд глас го запита:

— Слушай, майоре, като пораснеш, ще си купиш ли кола?

Той се поизненада от въпроса, но все пак веднага отговори:

— Аз ще си купя ракета.

Отговорът я пообърка, но не я разочарова и тя побърза да зададе втория въпрос:

— Обичаш ли фиорди?

— Не! Аз обичам марсианските канали — отвърна той.

Това я ядоса и тя зададе третия въпрос:

— Кого обичаш повече — Брамс или Шуберт?

— И двамата не са лоши — каза той, — но аз обичам повече да си чета Жул Берн и Джек Лондон.

Отговорът раздразни Вихра и тя реши да хвърли четвъртия си страшен въпрос:

— Майоре, колко си висок?

Тия думи хвърлиха Димчо в дълбок смут. Известно ви е, нали, че той е по-скоро нисък и това го измъчва много. Почти всеки ден в училищната физкултурна зала той се люлее на лоста и халките, та дано се поудължи по-бързо…

— Ами… един метър и петдесет и осем сантиметра — отговори той колебливо, като добави три сантиметра над действителната си височина.

Тя въздъхна горестно и се загледа навън. Не, мислеше си тя, майорът не отговаря на нито едно от двайсет и двете условия! Може би само на новото 23-то: ТОЙ да е пътувал до Куба!

И в този момент тя видя светлините на завода. Изправи се до преградката и захласнато се взря в огромната панорама с безбройните мощни прожектори, електроженните дъги, ослепителните отвори на високите пещи, летящите вагонетки, пълзящите камиони, човешките фигурки и точно в средата високия комин с трите букви, които гаснеха и святкаха: БКП.

— Кремиковци! — извика тя възхитена.

Всички скочиха и се загледаха навън, затаили дъх пред грандиозността на картината.

Изведнаж майор Димчо трепна и се обърна към Вихра:

— Че как тъй Кремиковци? Нали пътуваме на запад? Кремиковци се намира на изток от София?

— Вярно! — уплашено промълви Вихра.

Всички зяпнаха… Как тъй се е обърнала географията наопаки?

— Сигурно влакът прави завой! — каза Кънчо, като важно сбърчи носле. — Нали и влаковете правят завои?

— Това не е Кремиковци! — отсече Димчо. — Това е сигурно някой нов, таен завод!

Тия думи поуспокоиха брадатите интербригадири и те отново се настаниха в ъгъла. А локомотивът уморено се задъхваше в нощта и оставяше зад себе си дълга опашка от червени искри. В далечината потъваха светлините на Кремиковци…