Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (36)

7. Денят П продължава

На обед никой от династронавтите не яде — толкова бяха натъпкани със сладкиши и боза. Пък бяха и развълнувани… Само Рони Дато си похапна супа от кокошка, баница със спанак и мляко с ориз.

Седяха на трапезата, мълчаха, въздишаха и мислено се прощаваха с родители, баби, лели, чичковци, братчета, сестричета и други. Веднага след ядене се заеха да сложат в ред личните си вещи.

Майор Димчо прибра в скривалището си под стълбището любимите си книги, макета на ракетата, фотокопирния апарат, като междувременно обаче набързо препрочете „Фотонният звездолет“ и реши две шахматни задачи. След това седна и написа прощалното писмо…

Вихра също закъта личните си вещи на сигурно място. Със себе си взе само съкровения лист, в който отскоро отбелязваше качествата, които трябва да притежава бъдещият й любим. Засега тя беше на номер 22, но всеки ден списъкът растеше. Последните, неотдавна записани точки бяха следните: №18 — ТОЙ да няма лека кола. №19 — ТОЙ да е от Бургас. №20 — ТОЙ да обича най-много Брамс. №21 — ТОЙ да е висок най-малко 1 м и 80 см. №22 — ТОЙ да е пътувал из фиордите… Вихра сгъна листа и го заши в ръкава на жилетката си, та ако случайно при преминаването на границата станат инциденти, да не могат да го открият. След това седна и написа прощалното писмо…

Писма написаха и всички останали, включително и Кънчо, който плезеше език и бърчеше носле над тетрадката с тесни и широки редове.

— Какво пишеш, Кънчо? — запита го майка му.

— Нищо, ще видиш! — загадъчно отвърна червеният интербригадир.

Изобщо цялата подготовка се развиваше съгласно стратегическия и тактически план и само Наско Нето в тия върховни моменти преживяваше разкъсваща душата драма. В ушите му още звучаха яростните думи на Роландо: „Само да си посмял да заминеш за Куба с цафе! Щом Фидел е казал шест — значи шест.“ Хубаво, ама откъде да измъкне сега този шестак, когато двойката се е вкопчила в бележника, и то такава тлъста, че и с ножче за бръснене не можеш я изчегърта? И Наско дълго въртя бележника в ръце и се чудеше какво да го прави. Въпросът беше повече от ясен: или двойката трябва да изчезне от този свят, или той, Наско Нето, главен разузнавач на Федерацията, няма да замине за Куба. И както се терзаеше, изведнаж се сети за заповедта на Обединените щабове, която задължаваше всички интербригадири да унищожат личните си документи преди заминаването. Тогава, без повече да му мисли, като дисциплиниран интербригадир, Наско Нето събра на балкона разни стари писма, смачкани билети за кино, непотребни рисунки, значки, сложи най-отгоре училищния бележник със злополучната двойка и драсна клечка кибрит… След минутка от двойката остана само купчина пепел!

Решил по този категоричен начин мъчителната си душевна драма, Наско Нето седна и след като се порови в учебника по френски език, където имаше разни образци за писане на писма, съчини следното обръщение до своите близки:

„Мили родители, мое малко сестриче,

Една птичка ми каза, че вие ще намерите къщата тиха и тъжна без вашия Наско. Но няма как, защото народите от западното полукълбо ме чакат. Мамо, не забравяй да ми събираш през ваканцията «Септемврийче» и «Ваян» — льо журнал льо плю каптиван^[1]! Заех за временно ползуване четката на вуйчо, защото в Куба ще рисувам кактуси и партизани. Гледайте довечера телевизор, защото филмът е хубав, та като се върна, да ми го разкажете. Да не забравите да извикате и Коко от третия етаж.

Наско — таен знак 4-28-18“

След това той сложи в джоба си блокчето за рисуване, боичките, четката на вуйчо си и зачака да стане 18 часа…

А през това време у Фанини беше неспокойно и тя едва успя да си напише краткото прощално писъмце. Този ден в къщи цареше лошо настроение. Другарят Антон Антонов бе заровил глава във възглавницата и пъшкаше, и гълташе разни хапове и капки, и проклинаше бандитите, които му провалиха филма, и ги заплашваше, че ще ги прати на гилотината…

Фани не обръщаше внимание на тия вайкания, първо, защото им беше свикнала, и второ — защото си мислеше за предстоящото заминаване и за чудесните плитки, които носеше в джоба си.

А часовете едва-едва се точеха. Стана 17, 17:30… Стана 18 часа, часа за сбора на интербригадите в ракетния център. Фани се изправи, внимателно се прокрадна в кухнята и сложи писмото в бюфета, та когато довечера майка й приготвя чая, да го намери. После застана пред огледалото и си привърза плитките за черните къдрици. Бяха дълги, руси, плътни и се спускаха в разкошни възли чак до кръста. Сетне огледа за последен път стаята, куклите си, рунтавия мечо, портрета на майка си, който виси на стената, и с тежко сърце се отправи към изхода. Минавайки обаче покрай стъкления портал, тя дочу охканията на татко си. Дожаля й за него, спря се, притвори за малко вратата и надникна.

— Татко, довиждане! — каза тя мило.

— Довиждане! — отвърна мъченически от леглото другарят Антон Антонов. — Къде отиваш, моето момиче?

— Излизам — неопределено отвърна тя.

Той се поизправи да я погледне и потърка очи от изненада: кога пък на Фани са пораснали такива руси плитки? Доколкото си спомня, дъщеря му има черна коса!

— Откъде имаш тия плитки? — попита той.

— Аз… — уплашено започна тя — отникъде… така… пораснаха ми изведнаж… ама наистина…

Една мисъл като светкавица прониза цялото същество на режисьора, една страшна мисъл. Той скочи от леглото и се втурна подир дъщеря си, която бягаше към изхода…