Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (29)

16. Трите удара на съдбата

Както се казва, денят се познава от сутринта. А тази сутрин започна отвратително: Наско Нето влезе в клас, след като би звънецът, и учителят по български го смъмра пред всички. А той още беше под впечатлението на страшния сън и все му се струваше, че това е прокоба. Беше разсеян, не внимаваше.

После учителят изкара майор Димчо на дъската и започна да го изпитва за оправяне на двойката. Беше мъчително да се гледа как тормозят главния династронавт. Та това не беше изпитване, а инквизиция!

Но майорът също беше под впечатлението на своя сън и макар че никак не беше се наспал, бе решил на всяка цена да прескочи бариерата пред Сиера Маестра. И започна една титанична борба с учителя, с материала, със себе си. Представи си, че е в ръцете на империалистическите агенти в Куба и че го инквизират: нима ще им се даде? Ха! Та те не знаят кой е майор Димчо! Лани той беше готов да му бият четиридесет инжекции на онова място под гърба, само и само да запази тайните на Федерацията!… После майорът си представи, че е на мястото на Симеон Безстрашния, там, на площадката в канала, че газът пълзи към устата му, че до него е Вихра, и това му даде неочаквано големи сили. Главата му изведнаж се проясни, той заговори като по книга и буквално зашемети учителя със своите знания.

— Браво! — каза учителят и му завъртя една чудесна шестица.

„Добре, че не бях на негово място — помисли си Наско Нето. — Цафето ми беше сигурно.“

Но това още не беше най-страшното. Първият удар дойде през междучасието, когато делегация на династронавтите се яви при класната на Сашо Кобалтовия юмрук. Те, разбира се, не казаха, че са федерална делегация, а само приятели на Сашо.

— Е, и сега какво? — попита класната.

— Другарко — започна майорът, — много ви молим да върнете Сашо в клас.

— Докато не се подстриже, не може.

— Но, другарко — продължи горещо майорът, — той не бива да се подстригва. Не бива!

— Не бива ли? Защо?

Димчо не отговори на въпроса, а подхвана с жар:

— Другарко, ние сме готови да свършим каквато и да е обществена работа: ще направим два стенвестника за една седмица, ще украсим физкултурния салон, ще направим три обсъждания на книги, ще бием по футбол 23-то единно, но само и само не карайте Сашо да се подстригва.

Учителката започна да се озадачава от тази упоритост:

— А я ми кажете вие, деца — продума тя, — защо сте поели защитата на ваш другар, който нарушава училищния правилник?

— Ама, другарко! Има и по-важни неща от училищния правилник! — провикна се майорът.

— Тъй ли? А кои са те, моля?

— Ами че свободата на колониалните народи!

— А какво общо има косата на Сашо със свободата на колониалните народи? — запита учителката, като замига усилено.

Майорът замълча. И без това е говорил твърде много. Какво ще седне да обяснява сега на тази жена сложните връзки между косата на Сашо и негърския проблем в Южна Африка?

Изведнаж учителката започна да се вглежда по-внимателно в главите на делегатите. Всички бяха, кой повече, кой по-малко, обрасли. Дори на Вихра русата коса падаше над очите.

— Деца — попита класната, — вие също откога не сте се подстригвали?

Настана тържествено мълчание. После майор Димчо каза „довиждане, другарко“ и делегацията бързо се измъкна.

Сашо Кобалтовия юмрук чакаше на двора за резултата.

— Не — продума тъжно майорът.

— Е, какво те правим сега? — унило попита командирът на червените. — Няма ли да отивам в Южна Африка?

Никой не каза нищо. Бяха разстроени.

Вторият удар дойде през четвъртия час. Беше последният по аритметика за годината. Наско Нето се беше поуспокоил, защото през междучасието цялата Федерация най-внимателно беше проверила задачите, които Пецо беше решил през нощта. Нямаше нито една грешка и на хоризонта изгряваше шестицата.

Майорът също беше спокоен не само защото беше сигурен в задачите, но и защото виждаше ръцете си абсолютно чисти: заради Наско Нето той беше станал в пет часа сутринта и бе клюмал над неговата тетрадка до седем! И макар че се чувствуваше робот, в него живееше радостното усещане, че е помогнал на приятеля си.

Учителят прегледа домашното на Наско и доволно поклати глава:

— Отлично! Отлично! А решението на третата задача е много интересно. Никога не сме решавали този тип задачи по този начин. Наско, я стани на дъската да покажеш на целия клас как се откриват нови пътища в аритметиката. И тъй — два влака тръгват едновременно от София и Кюстендил…

Наско Нето изведнаж се намери в безвъздушно пространство. Поиска да диша, не можа, поиска да се хване за нещо, но наоколо нямаше нищо. Стана, тръгна напред и сякаш крачеше в безкрайните простори на космоса без скафандър… Нима онзи отвратителен сън още продължава? Взе тебешира и погледна черната дъска. Тя беше огромна и се простираше оттук до Куба. Ами сега? Как да изпълни тази дъска с цифри, като не знае дори простото тройно правило?

И съвсем неочаквано в сърцето му се надигна ярост — към него самия, към роботите, към аритметиката. И, не знам защо, той също се сети за Симеон Безстрашния, за неговото последно писмо, за чистите ръце… Нима роботи са стреляли вместо Симеон Безстрашния? Нима когато е загивал, е търсил помощта на бездушни машини? Чисти ръце! Как беше там в писмото? „Хора на бъдещето! Нека и вашите ръце бъдат винаги чисти!“

И тогава целият клас чу как Наско Нето, главен разузнавач на Федерацията на динамичните астронавти, високо и отчетливо изрече:

— Другарю Петров, аз не съм решил тия задачи.

— Тъй ли? А кой? — попита учителят.

— Роботът ПЕЦО.

И Наско Нето седна.

Бъдещето се рушеше с трясък и сякаш нищо, нищо не можеше да го спаси. Сашо Кобалтовия юмрук извън училище, Наско Нето — с двойка по аритметика!… Нима заради такива дреболии ще пропадне Великият поход на династронавтите?

Цялата Федерация, включително Кънчо, бавно крачеше към ракетния център. Беше като на погребение. Никой не говореше, не им се ядеше дори…

И точно в този момент дойде третият удар, най-съкрушителният, който унищожи всичко.

Дойде във вид на писмо, което майор Димчо намери в пощенската кутия. Беше адресирано до Федерацията и идеше от Министерството на външните работи. Писмото беше съвсем кратко. Сред гробно мълчание майор Димчо прочете:

„Другари, в отговор на заявлението ви от 18 май 1964 г., съобщаваме ви, че не можем да удовлетворим исканията ви за паспорти за Куба и Гвинея. Съгласно законите на НР България малолетни граждани могат да пътуват извън границите на страната само придружени от своите родители или настойници. Началник на паспортен отдел. Подпис. Печат.“

Ако наблизо беше избухнала водородна бомба, нямаше да я чуят.

Ако горе слънцето беше угаснало, нямаше да го забележат.

Ако под тях беше изчезнала земята, нямаше да я почувствуват.

Наоколо нямаше нищо. Нищо!

Измина един век. После изведнаж главният династронавт майор Димчо смачка писмото в юмрука си, погледна някъде в далечината и бавно изрече:

— И въпреки това ние пак ще заминем!

Беше по-силно от клетва.