Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (38)

9. Федерацията се разцепва

Беше 20 часа. Над гарата заедно с дима на локомотивите се стелеше мрак и миризма на кебапчета.

Скупчени около крайната скамейка в градинката, там, където никой не можеше да ги види, интербригадирите правеха последното си прощално заседание. Разбира се, време за излишни приказки нямаше, всичко вървеше делово, защото Фани можеше да проговори всеки миг и милицията да блокира София и гарата… И командирите на бригадите бързо проверяваха хората си, хората проверяваха вещите си.

Оставаха само петнайсетина минути до раздялата и сърцата на интербригадирите се свиваха от мъка. Толкова време са били заедно, а сега — на̀, едните отиват чак в Южна Америка, другите в Южна Африка.

По-особена мъка чувствуваше майор Димчо и той не смееше да признае пред себе си, че тя идва от раздялата с Вихра. Избягваше да говори с нея, да среща погледа й и уж равнодушно й помагаше да скъси каишката на раницата… Тя също не беше спокойна и само като си помислеше, че след час няма да бъдат вече заедно, идеше й да се разреве…

— А сега — каза тържествено майорът — хайде!

Настъпи дългоочакваната минута. Всички извадиха шишенцата с УЛЕ и четчиците и като си помагаха взаимно, залепиха си брадите и мустаците. Изглеждаха прекрасно: никой, ама никой не можеше да ги познае. Отначало Рони Дато взе да се киска, но веднага го спряха: моментът не е за смях! Никиж-ем се пулеше и се питаше защо приятелите му се маскират така, все едно, той ги познава всички по миризмата.

И тъкмо Наско Нето си беше поставил една мощна енгелсовска брада, случиха се две съвсем неочаквани неща. Най-напред сам той с остро движение свали брадата си.

— Аз няма да замина — каза той решително.

Всички се стъписаха.

— Няма да замина! — повтори той. — Ами ако Фидел ме запита колко имам по аритметика? Какво ще му кажа, а?

Тази мисъл отдавна терзаеше останалите интербригадири, но никой не смееше да я изрази гласно, защото все пак няма да оставят Наско тука я! И без това бригадите са така малочислени!

Всички замълчаха и започнаха задълбочено да мислят. Откъм гарата долитаха локомотивни свирки и миризма на кебапчета. Трябваше да се мисли бързо, защото влаковете заминаваха след половин час.

Рони Дато свали очилата си и развълнувано заговори:

— Сетих се! Нека Наско дойде с нас, в Африка. За там няма нужда от шестици по аритметика!

— Ама аз не знам негърски — продума Наско обнадежден.

— Голяма работа! Докато стигнем там, ще се научиш.

Наско Нето още се колебаеше, когато настъпи второто неочаквано събитие. Вихра също отлепи мустаците си и почти сърдито заяви:

— Добре! Щом е така, да се разменим. Ти иди в Претория, а пък аз ще отида в Куба. От мен да мине!

Наско не се остави да го канят втори път и побърза да смени мощната си енгелсовска брада срещу мустаците на Вихра. И никой, никой не разбра истинските подбуди на постъпката на Вихра, никой, дори майор Димчо, чието сърце ликуваше. Впрочем не разбра постъпката си и самата Вихра, защото майорът не отговаряше на нито едно от условията на нейния списък…

И тъй — всичко беше готово! Интербригадирите се изправиха, внушителни, с брадите и мустаците, тържествени. Настъпил бе моментът на раздялата! Всички мълчаливо протегнаха ръце:

— Довиждане! — с мъжествен глас каза майор Димчо. — Патриа о муерте!

— Довиждане! — с мъжествен глас каза Сашо Кобалт Болокуду. — Хоройя а кани!

Стиснаха си ръцете и после вдигнаха юмруци.

Мигът беше грандиозен и незабравим, макар че миришеше на кебапчета.

Със свито от вълнение гърло, преди да тръгне към гарата, майор Димчо се наведе и взе Никиж-ем.

— Ехе! — спря го Сашо Кобалт Болокуду. — Отде накъде вземаш кучето?

— Че кой ще го вземе иначе? — наежи се майорът. — Той трябва да се запознае с Фидел, да преследва диверсанти и алигатори.

— Хо-хо-хооо! — завикаха едновременно всички черни, включително и новият черен Наско Нето. — Никиж-ем трябва да дойде с нас, защото в Южна Африка е по-опасно, там са белите расисти и има змии боа.

— Имаш много здраве! — извика невъзпитано майорът.

— Кой, аз ли, бе? — възрази Сашо Кобалт Болокуду.

— Ти, ами!

— Като ти тупна един, ще видиш!

— Тупни де!

Двамата застанаха един срещу друг, заподсмърчаха. Сашо посегна да грабне кучето, майорът го отблъсна, двамата паднаха на земята и се затъркаляха. Полетяха косми и перушини…

Отдавна, много отдавна във Федерацията не беше се разигравала подобна срамна сцена: от онзи паметен ден, когато бе подписан Договорът за съвместно съществуване между астронавти и динамични.

И внезапно сред суматохата Никиж-ем, който кротичко си стоеше настрана и се чудеше на акъла на династронавтите, взе неспокойно да ръмжи и лае… После, настръхнал, войнствено залази към улицата, където в този момент минаваше една сива волга. Колата бавно спираше пред гарата. Никиж-ем се втурна подир нея…

— Никиж-ем избяга! — провикна се пискливо Кънчо.

Майор Димчо и Сашо се изправиха, прашни, с пооскубани бради и мустаци.

— Как избяга?

— Ей тъй, избяга! Отиде към гарата.

— Видяхте ли какво направихте, магарета такива!

— Вие сте магарета!

Хукнаха към гарата, нахлуха в чакалнята, заблъскаха се в хората, в багажите, излязоха на перона, занадничаха под вагоните, зад влаковете, в ресторанта, в стаята на чиновниците, в тоалетните, в телефонните будки — от Никиж-ем нямаше и следа. А пътниците с любопитство се вглеждаха в тия джуджета с бради и мустаци и ги вземаха за артисти от френския цирк „Париж се усмихва“, който тъкмо сега гостуваше в София.