Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (3)

1. Едно предложение на другарката Л. Морева, което има фатални последици

Точно така: в основата на цялата история лежи предложението на майката на Наско Нето, другарката Л. Морева, която, както знаете, е професор в Университета и се занимава с чуждестранните студенти.

Няколко дни преди Първи май тя каза на Наско:

— Искаш ли да поканим за празника някой чуждестранен студент да обядва с нас?

— Искам, ама какъв?

— Какъвто си избереш. Има негри, има немци, виетнамци, кубинци, араби, турци, шведи, има дори един японец.

Наско Нето се замисли, при което русият му перчем падна над очите:

— Всички не може ли? — попита той.

— Ще бъде малко трудно. Те са към две хиляди.

— Мамо, може ли да си помисля малко?

— Добре, но не се бави, защото желаещите да канят са много.

Останал сам, Наско Нето отново се замисли. Трябва да отбележа, че за него умствената дейност изисква големи усилия: той предпочита да вижда нещата по-конкретно. Ето защо той извади от джоба си блокчето и молива и нарисува двайсетина фигури на боксиращи се атлети: на негър, японец, китаец, индианец, кубинец… и всички със страхотни плещи. На кого да се спре? Всички бяха еднакво привлекателни. Най-после той се умори от мислене и тъй като колективният ум е все пак по-силен от индивидуалния, реши да се посъветва с династронавтите.

Веднага след училище Наско Нето вече седеше зад бараката в ракетния център „Нептун“, който, както си спомняте, се намира в двора зад високата кооперация на улица „Цар Крум“ и „Раковски“, недалеч от стадиона. Заобиколен от динамичните астронавти и от Никиж-ем, той разказа за предложението на майка си. Ефектът от думите му беше съвсем неочакван:

— Ама и аз искам студент! — провикна се полковник Димчо с блеснали очи.

— И аз! — отсече Сашо Кобалтовия юмрук, който още не можеше да се отърси от старите си партизански привички да разговаря само с категоричен тон.

Мигновено поискаха студенти и всички останали, включително и най-малките кандидат-династронавти Кънчо и Фани.

— Добре — каза Наско Нето, — ще кажа на мама да не раздаде нито един студент, докато не си ги разпределим ние. Казвайте сега кой какъв иска!

Извади бележника и се приготви да пише. Полковник Димчо без колебание веднага каза:

— Аз искам кубинец. И да бъде астрофизик, а може и атомен физик или кибернетик.

— Аз искам негър — заяви Сашо Кобалтовия юмрук. — И да бъде от ВИФ, ама от „Левски“.

— В Африка няма „Левски“ — възрази Рони Дато. — Студентите от цял свят членуват в „Академик“.

— А аз искам от „Левски“! — упорито отсече Сашо.

По-нататък желанията се оформиха, както следва:

Рони Дато: новозеландец, журналист или писател.

Мишо Еквилибриста: украинец, ама от Витиз.

Вихра; норвежец, композитор, а може и контрабасист.

Игорчо: японец, по възможност фокусник или дресьор на лъвове.

Фани: без претенции. Скромно желание: да бъде момиче.

Кънчо: без претенции. Още по-скромно желание — да бъде разузнавач.

Останалите си избраха кой персиец-филолог, кой индус-йога, кой французин-киноартист. Последен остана Наско Нето. Той беше много затруднен, тъй като най-хубавите нации и професии бяха вече разпределени. Все пак той решително написа:

„Наско Нето — мексиканец-полуиндианец, художник или боксьор“.

Вечерта той връчи списъка на другарката Л. Морева. Тя го прочете и каза:

— Виж какво, Наско, желанията ви са…

… Но май че е време да прекъсна за малко своя разказ, за да дам няколко кратки обяснения, защото не знам дали всички си спомняте за старите приключения на Федерацията на династронавтите.

Гореописаното заседание в ракетния център стана близо година и половина след ония паметни събития, които разтърсиха устоите на нашата улица. Спомняте ли си ги? Кучето Никиж, което падна от небето, опита да го изпратят на Марс, стогодишната война между астронавти и динамични, създаването на Федерацията на динамичните астронавти…

Да, цяла година изтече оттогава! Федералните членове пораснаха. Майор Димчо например завършва пети клас и се готви да следва астрофизика. Впрочем той вече не е майор: в деня, когато повишиха Гагарин, Димчо също стана полковник.

В пети клас са и Рони Дато, и Наско Нето, и Сашо Кобалтовия юмрук, който се колебае между кариерата на футболист, офицер на ракетно обединение и изследовател на Северния полюс, и Вихра, която изостави задълженията си на комисар и засега се увлича по класическа музика… Игорчо е в трети клас; завършват първи клас най-малките династронавти: Кънчо, синът на кварталния милиционер сержант Марко, и Фани, дъщерята на известния режисьор другаря Антон Антонов, който сега работи в телевизията.

През тия кратки месеци династронавтите станаха най-ревностни членове на Кръжока по астронавтика в Двореца на пионерите, строяха истински ракети и внимателно следяха всички новости в науката. Те знаеха наизуст книгите на Гагарин и Титов, бяха на посрещането на Валя Терешкова и Валерий Биков и по този случай дори хвърлиха нелегални приветствени позиви, а вестник „Народен звезден глас“ излезе със специално издание. (Впрочем трябва да отбележа, че вестникът се появява твърде рядко, тъй като редакторът Рони Дато е доста зает: пише един роман, два сценария и няколко драми.)

И накрая — за да бъде всичко напълно ясно, трябва да кажа нещичко и за Никиж-ем. Както се сещате, той е син на кучето-чудо Никиж, подарък от Научния институт за Комплексно изследване на животните. Династронавтите го обкръжиха с любов. За кратко време Никиж-ем порасна, укрепна, усвои един милион фокуси, научи се да разбира човешки език, да открива всякакви следи и да отива по нужда само навън. Живее в ракетния център и Федерацията се грижи за него. Никиж-ем е обичан в целия район и дори сержант Марко не го закача, макар че само думата Никиж го изкарва от равновесие — толкова неприятни спомени го свързват с това име.

Съвсем накрая на тази глава искам дебело да подчертая и следното: напоследък на династронавтите им беше скучно. Може би за това беше виновна тежката снежна зима или чудесната пролет, която пробуждаше в тях свежи жизнени сокове, или чисто и просто — първият полъх на ваканцията, но у тях се надигаше бясната, неукротима жажда за приключения. Седяха си те в клас, гледаха с разсеяни очи белите облачета и мечтаеха ли, мечтаеха…

Осем месеца бяха прилежни, кротки и умни ученици (Е, не всички де!) и всички имаха по смятане шестици (с изключение на Наско Нето). Цели осем месеца! Това беше твърде дълго. Нещо трябваше да се случи. И то се случи.