Хаим Оливер
Великият поход на династронавтите (39)

10. Експедицията на Първа червена кубинска бригада започва.

Състав: майор Димчо, Вихра, Кънчо и др.

Интербригадирите обърнаха цялата гара наопаки, но Никиж-ем го нямаше и нямаше… Стана 20:30 ч… 20:40… 20:44… Удари някаква предупредителна камбанка, от високоговорителя дойде неразбрано буботене:

„Внимание, внимание… Влакът за… бу-бу-бу… заминава… бу-бу-бу… след… бу-бу-бу… минути… от бу-бу-бу… коловоз… Умоляват се бу-бу-тниците да заемат бу-бу-стата си…“

Майор Димчо се спря и се ослуша. Около него веднага се събраха червените.

— Това е сигурно за нашия влак — каза Вихра.

— Откъде знаеш? — попита майорът задъхан.

— Нали нашият влак заминава в 20 часа и 45 минути?

— И, да, бе! — каза майорът. — Трябва да побързаме, иначе ще го изпуснем!

— А Никиж-ем? — попита Кънчо.

— Ще заминем без него — каза майорът. — То е вярно куче и непременно ще ни настигне и открие. Искате ли да се обзаложим?

Никой не поиска да се обзаложи, защото никой не вярваше, че кучето може да тича по-бързо от локомотив.

— А кой е нашият влак? — попита някой.

Огледаха се. Наоколо беше пълно с влакове, хора, куфари, колички за багаж, войници и ученици. Кой наистина е техният влак?

И изведнаж на третия коловоз една дълга композиция, съставена от два пътнически и десетина товарни вагони, заскърца с колелетата.

— Ето нашия влак! — извика Кънчо и пръв се втурна към него.

Майорът го последва, настигна и с последни сили се докопа до последния вагон. Хвана се за дръжката, скочи на стъпалата. С негова помощ един по един се качиха и другите. Влакът бавно набираше скорост и след малко той вече летеше напред.

Позадъхани, червените брадати се огледаха: вагонът беше голям, покрит, от тия, дето са за 66 човека или осем коня. Встрани имаше скамейки и беше съвсем празен. Свалиха раниците си и веднага застанаха зад ниската преграда, която служеше за врата. От вълнение не можеха да продумат: пред тях бягаха последните светлинки на София, някъде в далечината се губеше тъмният масив на Витоша, блестяха червените антени на Телевизионната кула. Наоколо ставаше все по-тъмно, колелетата шумно тракаха, целият вагон се тресеше…

Дълго-дълго никой не каза нищо. Само гледаха. Гледаха родния град, който оставаше все по-назад и по-назад…

Пръв проговори Кънчо с тъничкия си гласец:

— Ама ние наистина заминаваме!

— А ти какво си помисли? — попита майор Димчо.

— Аз си помислих, че е на ужким!

И внезапно всички осъзнаха простия факт, че пътуват! Че наистина пътуват и че влакът не е ужким влак, а истински влак!

Стана им страшно!