Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (9)

Доктор Майспо се ядосва

Легнал на кушетката в санитарния кабинет, запретнал ръкав до рамото, гърбавият чакаше доктор Майспо да го боцне със спринцовката и мълчаливо слушаше неговите упреци.

— Ти си луд, Гърбатко, честна дума! Така няма да изкараш и до края на учебната година. Сърцето ти е заприличало на пробита помпа. Още една-две такива засечки и — край!

— Сигурен ли си, светило на медицинските науки?

— Сигурен съм, светило на историческите науки. За да се установи това, достатъчни са и моите нескопосани шест семестъра в Медицинската академия.

— И какво според тебе следва да правя?

— Какво ли? Че кой те бие по главата да замръкваш тук, да осъмваш тук, па и да нощуваш тук кога трябва и кога не трябва! Нямаш ли си свой дом, свое легло, свои грижи?

— Имам… Имам, разбира се… Достатъчно… Но… свои деца си нямам.

— Деца, деца! Та те не заслужават и косъм да падне от лъвската ти грива! Те те съсипват…

— Чак пък толкоз! Има чудесни деца.

— Да, твоят Пепи.

— Де да беше мой!

— А го глезиш като свой. Ски, книги и фотоапарати му купуваш, безплатни уроци по история и български му даваш, до Търново го разхождаш… Остава само да го прибереш при себе си и да го осиновиш.

— Майспо, знаеш, че баща му не е чак толкова богат…

— И какво? Все едно, на всички не можеш помогна. Пък и ти самият имаш нужда от помощ. Я си погледни яката на ризата, ще се разпадне!

— А ти не я гледай! Що се отнася до Пепи, аз не от благотворителни съображения… Пепи е много кадърно момче с чудесно сърце и много жив, отворен за всичко ум. Той… как да ти кажа… непрекъснато гори… Този огън трябва да се поддържа и разгаря… Защото, запомни ми думата, един ден за Пепи ще говори България.

— Като за борец, да…

— Може би и като за борец, но сигурно като за учен или откривател!

— Ох, колко е сляпа обичта!… Но, да оставим Пепи настрана. Обясни ми, защо не наказа новия? Та ти сам видя какви ги върши. Побойник! Невъзпитан столичен хулиган.

— Това не е съвсем вярно, Майспо. Той е просто едно свръхчувствително момче със свои понятия за независимост. И как само играе, шах!… Ако го бях наказал, трябваше да накажа и твоя мил Тото.

— Защо? Заради кръщавката при пристигането на новия ли? Традиционна, невинна игра. Тото е добър момък.

— Да, добър е, силен е и, ах, как му завиждам на здравето, но заради мускулите му ти го правиш пример за младежта.

— Кротко, Гърбатко! Аз върша всичко това за училището. Нужно е да се поразчуем из страната, та шефовете в министерството да ни поотпуснат повече парички. Виж какво правят нашите борци по света: купища злато влачат. И валута. Да не говорим за славата.

— Майспо, не ми харесват твоите приказки.

— А на мене твоите дела.

— Какво имаш предвид?

— Какво ли? Това например, че цялото училище пощуря и от сутринта само обсъжда твоите идеи и договори за войни, турнири, рицарски двубои и не знам какво още! През последните часове е невъзможно да се установи най-елементарна дисциплина.

Гърбавият се поизправи:

— Наистина ли?

— Влез в стаите и виж!

— Та това е чудесно! Мислех, че идеята ми е пропаднала.

— Какво му е чудесното? Лошо е това, лошо! — извика доктор Майспо. — Лошо е, защото не си го съгласувал със Старика, лошо е, че си го намислил пред изпити, лошо е, че вършиш всичко сам! Лошо е и защото ми взимаш занаята. Забравяш, че аз не съм лекар, а физкултурник! С една дума, Гърбатко, лошо те чака! — И заби иглата в мускула. Гърбавият изпъшка.

А доктор Майспо така комично сбръчка сплеснатия си нос, че заприлича на клоуна Коко от цирка.