Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (11)

Математика и шах

За първи път това се случи няколко дни след заболяването на Гърбатко. Инженер Пройко влезе, не! — втурна се в клас, нисък, закръглен, с коремче и жилетка, голяма къдрава коса, искрящи от веселие очи и спуснати по монголски дълги мустаци. Без да поздрави, заснова пред черната дъска и размахвайки вечно угасналата си лула, започна бързо-бързо, сливайки думи, гълтайки цели срички:

— Та-така-значи-часовете-на-класния временно-поемам-аз. Никак не се залъгвам с мисълта, че ще успея да преодолея вековната изостаналост на шести бе в областта на математиката. Но не ми остава нищо друго, освен да се подчиня на ориста си. И така, значи, ще ви задам няколко задачи от един нов сборник, та дано се поразмърдат вашите гранитни мозъци и един микрон от тази мъдрост се влее в тях!

Класът весело зашумя. Инженер Пройко все такива ги дрънкаше, но беше забележителен математик и преподавател. Само Тото изпусна тежка въздишка и извади тетрадката си. За него започваше дълъг, мъченически час.

— Тишина! Слушайте и записвайте! — извика инженер Пройко и отвори сборника. — „Предприятието «Плод-зеленчук» складирало картофи в три склада. Количествата на складираните картофи били в отношение…“

Всички усърдно записваха. Тото пухтеше, плюнчеше молив и бавно изписваше дума след дума. Единствен Валери гледаше разсеяно навън.

Инженер Пройко престана да чете.

— Ти защо не пишеш? — попита той, насочвайки лулата срещу Валери като пистолет.

— Аз запомних.

— Запомнил си? Я повтори какво съм прочел?

Валери повтори, без да трепне. До него Тото слушаше с широко отворени, страдалчески очи.

Инженер Пройко изтича до петия чин и недоверчиво изгледа Валери.

— Ти си май новият, да? Значи, знаеш сборника от София, да?

— Не го зная, другарю — отвърна Валери.

— Хм… Ще видим тая работа! — изстреля скептично инженер Пройко и този път, без да мърда от петия чин, завърши диктовката: — В задачата се пита колко картофи всичко са били изразходвани. Давам ви десет минути!

— 56 тона — отговори веднага Валери.

Инженер Пройко едва не се задави.

— Ти-го-знаеше-от-по-рано! — изтрака той.

— Не го знаех — отвърна спокойно Валери. Такива истории му се бяха случвали много пъти и той знаеше края им.

— Излез на дъската!

Валери взе тебешира, но когато започна диктовката на новата задача, той така и не написа нито ред, само слушаше с лице към дъската. И преди още да заглъхне припреният глас на учителя, той обяви:

— 724 километра.

— Вярно! Вярно-вярно-вярно! — развика се инженер Пройко, изтича до него, обърна го към себе си. — Ти ли би Гърбатко на шах?

— Аз.

— Хм… Я да направим още един опит! Как ти викаха? Валери? Да? Но слушай добре, Валери, сега задачата е по-сложна. „Три семейства имат общ електромер. Първото семейство гори 2 крушки по 75 вата, второто — 1 крушка от 100 вата, третото…“

Валери търпеливо изслуша задачата докрай, мисли само 30 секунди и даде отговора:

— Ще платят 1,20, 0,80 и 0,98 лева.

— Майчице мила! — възкликна инженер Пройко. — Имало още мозъци в тая страна! Валери, моето момче, обади ми се в учителската стая, трябва да си поприказваме с тебе!

Инженер Пройко бе така развълнуван от откритието си, че дълго не миряса и радостно потупваше Валери по рамото. За първи път този ден целият клас мълчеше и не хихикаше. И за първи път Валери съзря в лицето на Елка израз на почуда, завист и дори уважение.

Подобни сцени се разиграха още два-три пъти и всеки път инженер Пройко канеше Валери в кабинета, и всеки път Валери не отиваше, защото веднага след часа изпадаше в своята летаргична неподвижност.

Забравил всичко, през междучасията той се завираше край саркофага на Касиус Клей и изиграваше с бронзовите фигурки няколко партии срещу себе си. И пак опипваше челото си за температура и гълташе хапове. И му се искаше да умре, и вече си представяше как лежи в саркофага като римски центурий, облечен в сребристата си броня и с меч в ръка…

Привечер, след часовете, излизаше из гората. И уж случайно се озоваваше край физкултурния салон и крадешком назърташе вътре.

А там неизменно ставаше едно и също. В лявата половина тренираха данколовци. Те жестоко се тръшкаха върху тепиха, извиваха си ръцете, краката, блъскаха си главите като кочове, премятаха се, търкаляха се, доктор Майспо ги караше да вдигат гири, да се катерят по въже, да пълзят и дори да се борят с него. Тук, разбира се, беше Тото, беше Пепи, но имаше още двайсетина момчета, все широкоплещести, яки, с мускулести ръце…

В дясната половина пък тренираха момичетата. Те скачаха, тичаха, търкаляха обръчи, развяваха ленти и така често повтаряха едни и същи упражнения, че триката им ставаха вир-вода. Валери се взираше в Елка, в златната й плитка, в стройното й тяло, в чудесните й силни ръце, които изпращаха топката до тавана, и тогава поглеждаше собствените си хилави ръце и побягваше в стаята си. Заспиваше късно и кошмарите се пробуждаха, черни и неизбежни.

Единственото му утешение беше Лори. Усетил лошото настроение на своя приятел, папагалът беше необичайно послушен и прилежен и като никога бързо усвояваше всички нови думи, които Валери му набиваше в главата. И вече казваше „Прррекрасен!… Пррррасе!… Инженеррр Прррройко!… Маррруля!… Гърбатко!…“ и много други. Не можеше да казва „Тото“, но Валери не губеше надежда, че ще го научи да произнася и това неприятно звукосъчетание, комбинирано с „ррррапон“.

През тия тежки дни само трима ученици заговориха Валери. Веднъж при него дойде Спас Дългия с дебел свитък листа в ръка.

— Не бой се, всичко ще мине! — каза той спокойно. — Аз съм с тебе. Искаш ли да ти разкажа продължението на моя роман? — И без да чака съгласие, набързо запозна Валери с начина, по който цар Михаил успял да скрие съкровището в подземията на Улпия Термалия, така че да не може да го открие никой, после как оставил някъде, засега не се знае къде, едно описание на скривалището, за да могат бъдещите поколения да го намерят и оползотворят…

Като разказа това, Спас Дългия си отиде също тъй внезапно, както и се появи.

Един следобед край саркофага тихо пристъпи Белия облак, седна, омърлушено изрече:

— Здрасти, къде се завираш бе, човек не може да те открие!

— Какво искаш? — попита мрачно Валери.

— Нищо, нали сме приятели! Или не сме вече приятели?

Валери не отговори.

— Виж какво — подхвана Белия облак, — ще те питам нещо, ама ще ми отговориш искрено, като на приятел, нали сме приятели… Вярно ли е, че ти нарочно си ударил Гърбатко по гърбицата и сега той заради тебе лежи на смъртно легло?

— Не! — извика поривисто Валери. — Не е вярно! Виновни са данколовците! Те ме бутнаха!

Белия облак светна с ослепителната си добра усмивка:

— Това им разправям и аз на другите, а те не вярват. За всичко е виновен Тото!… Знаеш ли какво, аз ще говоря с Многострадалната Геновева, тя ми е приятел.

— Коя е пък тая?

— Как, не я ли знаеш? Заместник-директорката на директора. Сега Старика е в София и тя го замества. Като й кажа, че не си виновен, и тя ще оправи всичко.

— Не искам! — отсече Валери. — И ме остави на мира, аз съм болен, имам синузит.

Обиден, Белия облак се изправи.

— Значи, не сме вече приятели, така ли?

И тъй като не получи отговор, обърна гръб и си отиде, влачейки обувки по сухите листа.

 

 

Към края на седмицата, както разхождаше Лори в двора, за да подиша чист въздух, от един от прозорците на мъжкото общежитие долетя възбуден сопранен глас.

— Ей, Валери! Валери!

Погледна нагоре: беше Пепи, явно развълнуван — бузите му, и без това румени, сега буквално пламтяха.

— Какво има? — неприязнено попита Валери.

— Ако влезеш при мен, ще ти кажа нещо много важно.

— Какво?

— Нещо шахматно.

Миг-два Валери се колеба, но лицето на Пепи излъчваше такава молба, че отстъпи.

— Хм… добре… но за малко.

— А ако си доволен от новината, ще ме научиш ли да играя като гросмайстор? — подхвана меко малкият.

— Ще видя. Но ако си ме излъгал, ще те набия!

— Нищо, аз пък ще ти направя туш за половин манш. — И понеже видя, че Валери се насочва към входната врата, извика: — Къде отиваш бе, давай оттук!

Протегна ръка и през прозореца издърпа госта в стаята.

— Здрррасти марруля! — поздрави веднага Лори.

— Тоя ме убива! — ухили се Пепи и посегна към кафеза, но Валери го спря.

— Казвай, каквото имаше да казваш, защото бързам, трябва да си направя компрес на синузита и да… — И млъкна озадачен от обстановката, която се откри пред него.

Той влизаше в стаята на Пепи за първи път. Тя бе уж като другите — малка, с две легла, гардероб, маса, мивка и етажерка, а коренно се отличаваше от тях. Преди всичко със стените си: те светеха. Светеха с чудесните цветове на фотографиите, които висяха над леглото и масата, чак до тавана. Имаше пъстри пейзажи с нежносини небеса; имаше ослепително жълти слънчогледи, каквито е рисувал онзи холандски художник Ван Гог; имаше красиви селски моми сред златни ябълки, като в картините на Майстора, който бе живял и работил в съседното село и чиито творби сега бяха изложени в монументалната градска галерия; имаше странни снимки на развалините на Улпия Термалия, които сякаш се носеха от дълбините на вековете…

Една дълга минута Валери мълча, обзет от непонятно смущение. Никога не бе виждал толкова хубави фотографии, струпани на едно място, макар че те далеч не можеха да се мерят с красотата на Бялата дама, изправена сред безкрайните шейсет и четири квадрата…

— Откъде ги имаш? — попита той.

— Мои са си — отвърна Пепи. — Сам съм си ги направил. С това. — И показа масичката пред мивката, скрита зад полуоткрехнатата черна завеса. Върху нея лежаха фотоапаратът ФЕД, легенче за проявяване на лента, буркани с химикали и един копирен прибор. — Сам си снимам, сам си обработвам. Научи ме Гърбатко. Той казва, че трябва да участвувам в градската изложба, но още нямам хубава лента. Виж, да беше Кодак! — И Пепи тъжно въздъхна. Но нещо се сети и бързо попита: — Слушай бе, нали баща ти е в Куба?

— Да.

— Да беше му писал да ми прати малко лента Кодак, а? Знаеш какви снимки ще направя тогава!

— Добре — промърмори Валери и обърна поглед към стената зад етажерката, по която със скоч бяха налепени всевъзможни изрезки от списания и вестници, изобразяващи някакви хора: млад мъж, вдигнал футболна топка над главата си, друг — леко брадясал, с барета и пура в уста, трети — в есесовска униформа, четвърти — стъпил на голям, дървен сал, и други, и други, от които позна само Гагарин, полулегнал в космическия си кораб, и Армстронг, стъпващ за първи път на Луната…

— А тия кои са? — попита той.

Пепи беше до немай-къде изненадан от въпроса.

— Че как бе? — прописка той със сопрана си. — Не ги ли познаваш? Та тоя с топката е Гунди, най-великият футболист на земята! Тоя с брадата е Че Гевара, дето го убиха фашистите в Боливия, тоя тук с есесовската униформа е капитан Клос, от телевизията, а това е салът. Контики, с който Тур Хейердал преплува Тихия океан чак до Великденските острови… Имам я даже и книгата, ако искаш, мога да ти я дам да я прочетеш.

И Пепи взе да търси в етажерката, чиито полици се огъваха под тежестта на протритите дебели и тънки томчета. Валери набързо прочете: Жул Верн, Карл Май, Елин Пелин, Иван Вазов, Аркадий Гайдар, Джек Лондон и още „Аелита“ и „Островът на съкровищата“, „Човекът-амфибия“ и „Апостолът на свободата“, „Под игото“ и „Дон Кихот Ламаншки“… Някои от тях бе чел, за други бе слушал, но повечето му бяха неизвестни — та той нямаше време за губене с излишно четиво, шахматът и математиката му бяха предостатъчни. Но премълча това. Кой знае защо, беше му неудобно да признае пред този маляк с очи като синчец и къдрава глава на ангелче, че не е слушал за Контики и че капитан Клос не го интересува…

А малякът, след като показа книгите си, продължи да разкрива своите съкровища. С предпазливо движение, като майка, която вдига бебето си, той извади от чекмеджето на масата голям албум и го разгърна. Беше колекция от марки.

— Четири години го събирам! — не без гордост произнесе той. — Имам от цял свят, даже от Гвинея Бисау! Ето виж! — И показа една серия с образи на кротко лежащи лъвове. — Сума ти пари дадох за нея, та трябваше да си продам не само кънките, но и модела на моторното ми самолетче. Добре, че Гърбатко ми подари друго…

— Много ли струват тия марки? — попита Валери, ей тъй, само заради разговора, защото никак, ама никак не го интересуваха тия цветни хартийки, които се лепят върху пликовете.

— Уха! Много! И колкото повече остаряват, толкова повече струват. Като порасна, ще струват колкото един велосипед, от тия, дето се прегъват, и даже колкото един мотопед „Балкан“. Но аз никога няма да ги продам.

— Че защо?

— Как защо! Ами че защото са красиви, затова! — отвърна Пепи, като нещо, което се разбира от само себе си, и затвори албума. — Но аз имам и други красиви неща. Искаш ли да ти покажа? Цяла сбирка от минерали. Събираме ги заедно с Гърбатко. Той казва, че по този край сигурно има уранова руда и че ако един ден започнат да я извличат, градът ще стане много богат, по-богат, отколкото днес с горещата минерална вода, дето тече в банята.

Сега вече Валери престана да слуша: камънаците съвсем не го засягаха.

— Добре, добре — рече той, като отново си върна възкиселия и сърдит тон. — Казвай за какво си ме извикал и да си вървя, че синузитът…

— А, да бе! — спомни си изведнъж Пепи и прибра албума в чекмеджето. — Ще ти кажа. Но знаеш ли какво, нека най-напред ти се извиня за оня ден, когато ти направих туш. Не биваше. Защото аз съм стар борец, а ти не владееш даже най-обикновена хватка „захващане“… И знам, че ти не си ударил Гърбатко. Случайно стана. — И подаде ръка.

Валери отново дълго се колеба пред тази протегната, малка, бяла, пухкава, но силна ръка, ала на края я пое.

— Е, знаменито! — каза Пепи. — Сега вече мога да ти кажа новината. Чувай! В неделя в театъра ще даде сеанс съветският гросмайстор Качалски.

— Откъде знаеш? — попита Валери недоверчиво.

— Преди малко бях в книжарницата за мастило и видях плаката. Пише така: „Гросмайстор Михаил Качалски ще даде симултанен сеанс срещу 30 души.“ Какво значи симултанен?

Но Валери не чу въпроса. Новината на Пепи го зашемети.

Качалски в града! И ще даде сеанс! Изведнъж му стана безкрайно криво. Седна върху леглото и захапа юмрук.

— Какво ти е бе? — попита Пепи поуплашен. — Нищо лошо не съм ти сторил.

Но Валери, обзет от поредната нервна криза, скимтеше като обидено кученце и хапеше юмрук, а от стената го гледаха Че Гевара и Гунди, Тур Хейердал и капитан Клос, Гагарин и Армстронг и те се чудеха не по-малко от домакина на стаята.

И като не разбра защо Валери плаче, Пепи тихичко отстъпи към прозореца, оттам ловко скочи на земята и без да се обръща, изтича към физкултурния салон.

На другата вечер Валери изчезна.