Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (21)

Сложните комбинации на Пепи

За Пепи настъпиха щури дни.

Навярно ако бе подозирал какво му предстои, едва ли щеше да поеме двойното бреме на треньор по борба и инструктор по шах. Но бе вече изиграл първите ходове и бе потънал в такъв сложен мителшпил, че връщане назад нямаше, освен ако се признаеше за победен.

Но Пени никога не се признаваше за победен. Не се призна и сега. Обратно, уверено се движеше напред, балансирайки по ръба на пропастта между борбата и шахмата, и проявяваше чудеса от енергия, изобретателност и дързост, като едновременно спазваше и нарушаваше клетви. Само че престана да снима, да събира марки и минерали, престана даже да чете…

Напрежението започваше сутрин рано, когато правеше своя крос из гората. Бягаше сам, изолиран от всички. Един-два пъти неутралният Добромир се опита да го привлече в хора с обещание, че ще му даде да пее солова сопранова партия, но Пепи го отряза, като му заяви, че неговият глас сега мутира и не се знае дали и в бъдеще ще остане сопран.

Напрежението растеше в клас, където противниците от двата лагера от страх да не се разконспирират даже не му подсказваха, и той бе принуден да разчита единствено на себе си.

То ставаше още по-силно следобед, когато данколовци слизаха в Педагогическата стая, а абдулабайци се уединяваха сред разкопките. През тия минути Пепи буквално си умираше от желание да тръгне с шерифите на лов за осоговски тигри. Но не отиваше. Пазейки се да не го забележат, той изтичваше към развалините, където вече го чакаха. И почваше серията от сложни ходове.

Първи ход — Пепи строяваше шахматистите и ги подлагаше на такава физическа обработка, че те започваха да кълнат деня, в който са се родили. Караше ги да тичат до припадък, да лазят като гущери, да скачат по 300 пъти, да се премятат презглава, да ходят на ръце, да правят мост на гръб, да се повдигат едни-други, да се тръшкат по тревата, да си извиват главите, докато им се завиеше свят и прочее, и прочее… На края падаха изтощени и плезеха езици като пребити песове, но Пепи не ги щадеше и само като си помислеше за патрулиращите в града шерифи, с яростни викове отново ги вдигаше и започваше всичко отначало.

— Ох, слабички сте ми вие! — оплакваше ги той, като опипваше мускулите на курсантите. — Все шахматисти с големи глави и хилави тела. Така не може! Трябва да ядете повече, за да стигнете категориите, иначе за нищо няма да ви бива. Вижте ме мене! — И вадеше бисквитче и си го гризкаше. — Искате ли?

Шахматистите с големите глави и хилавите тела биваха така капнали, че хич не им беше до ядене. Единственият, който приемаше поканата, бе Валери. Потен и задъхан, той трескаво гълташе, ослушваше се в шумовете на стомаха си, за да чуе дали храната се превръща в енергия, а енергията в мускули.

Пепи беше доволен от него. Валери отдавна вече не хленчеше, изпълняваше точно всички упражнения, а от време на време дори изненадваше треньора си с някоя нова хватка, която я нямаше в никакво ръководство. Веднъж Пепи го потупа по рамото:

— Гросмайсторе — каза той, — ако си все така прилежен и послушен и нанкаш добре, скоро ще те провъзглася за борец от категория до 48 килограма.

— На колко е Тото?

— На 64.

— Значи, още 16 кила! — отчаяно въздъхна Валери.

— Нищо. Ванко-56 напълня за една година цели 17 кила.

— Наистина ли?

— Честна пионерска! Сутрин, обед и вечер се тъпчеше с шоколад, бадеми, луканка и тахан-халва, а в промеждутъците си хапваше хляб и сирене. Майка му всяка неделя му пращаше по един грамаден колет.

— Мама и татко са в Куба…

— Купувай си от гастронома!

— Нямам толкова пари.

— Кой ти е крив, като ги харчиш само за етюдни книги? Виж ме мене, всеки ден си купувам по една кутия бисквити.

Валери се позамисли.

— А не може ли Тото да поотслабне малко?

— Убиваш ме! Че за какво ще отслабне? За да се бори с тебе ли? Виж, ако беше заради някой шампион от по-лека категория, като нищо ще отслабне.

Същия ден Валери се отби в гастронома на площада и с последните си левчета накупи шоколад, бадеми, тахан-халва и луканка. И бавно ги задъвка, защото бе чел някъде, че добре сдъвканата храна се усвоява по-пълноценно от организма.

Втори ход — след тренировката по борба с абдулабайците идваше редът на шахмата. Прехвърляха се около саркофага на Касиус Клей, разтваряха табла и Валери анализираше последната партия на Виктор Корчной.

Тогава Пепи от строг учител се превръщаше в прилежен ученик. С внимание следеше лекциите на доскорошния си чирак и се задълбочаваше в пленителната игра на мисли. И се „бореше“ на шах. С Белия облак, със Спас Дългия, с Елка, въодушевено, със страст, до самозабрава. И биеше! Биеше все по-често и тогава потриваше ръце, премяташе се през глава и почваше пак. Скоро започна да матира всички, с изключение на Валери.

— Кога ще стана разредник? — полита го той веднъж.

— Научи ли наизуст шахматния кодекс?

— Уха! Искаш ли да ти го изрецитирам? Чуй! „Международен гросмайстор е всеки състезател, който е участвувал в четвъртфинален мач от турнира на кандидатите и е постигнал в него най-малко 40% точки…“

— Щом като знаеш толкова, там пише кога можеш да станеш разредник. Освен това трябва да ме биеш шест пъти поред.

— Това го няма в кодекса!

— Ако искаш! Иначе няма да те предложа за разредник.

Пепи го измери критично от глава до пети и тъпичко произнесе:

— Глей го ти какъв е станал! Също като Роберт Фишер!

Валери не разбра — упрек ли има в тия думи или похвала, и затова предпазливо попита:

— Като Роберт Фишер ли?

— Ами да! И той като тебе все се глезоти, с тоя не му се играе, оня не ще да види, пет милиона долара иска, за да се покаже на турнири, а на финала на световното първенство щял да излезе, ако претендентът се съгласи да бъде бит само с две точки.

— Ти пък откъде знаеш тия неща?

— Че аз чета вестници, не съм като тебе! И списания в библиотеката разглеждам всеки ден и даже списание „Шах-мати“ си купувам, дето пише статии лично Михаил Тал на руски език. Разбра ли?

Въпреки тия сериозни доводи, а може би тъкмо заради тях, Валери не отстъпи и повтори, че ще предложи Пепи за разредник само когато той, Пепи, успее да бие него, Валери, шест пъти поред.

Това бе жестоко условие, но кандидат-разредникът не се отчая. И вечер, докато другите зяпаха телевизия, той отваряше сборници и зубреше, зубреше дебюти, мителшпили, ендшпили, толкова повече че всеки ден трябваше да бъде готов за третия ход, който настъпваше след заниманията с абдулабайците. Това бяха най-напрегнатите часове. Пепи се измиваше набързо и посрещаше завръщащите се от града шерифи, за да пристъпи към посвещаването им в тайните на шахматното изкуство.

Това беше един странен процес на прехвърляне на току-що заученото от Валери към главите на борците. А беше трудно, дяволски трудно! Данколовци и особено Тото нямаха навика да мислят отвлечено. За тях действителността в спорта представляваше моментната хватка, бързото поваляне на противника, изненадващата контраатака. Да си представят какво ще се получи върху таблото след два, три или четири хода не беше по силите им.

Ала Пепи беше търпелив, по десет пъти повтаряше един и същи ход, по двайсет пъти анализираше някоя интересна комбинация и постепенно, но сигурно вкарваше в мозъците на учениците си идеи, които след това не ги оставяха на мира.

И за кратко време постигна това, което даже Старика не очакваше: у борците се пробуди интерес към „борбата на шах“. И когато Пепи се яви на петата лекция, върху тепиха имаше не едно, а седем табла. Това бе победа!

Четвърти ход — привечер настъпваше последната фаза от сложната и комбинативна игра на Пепи: отборна тренировка по борба, този път под ръководството на Тото. Войводата никак не си поплюваше и изискваше от него онова, което следва да владее всеки борец, готвещ се за спартакиадата. А през тия часове Пепи вече припадаше от изтощение…

Краят идваше, когато не му оставаха сили дори да се довлече до трапезарията за вечеря. И отново сядаше сам, хапваше набързо и се прибираше в стаята си, за да се заеме с партиите на Алехин.

Този нечовешки режим трая седмици наред. Затова пък Пепи виждаше как буквално за дни абдулабайци заякват, а данколовци добиват в погледа си някакъв нов израз на интелигентност. Понякога даже му се струваше, че главите на борците са наедрели…

Пепи се радваше и гордееше с тези метаморфози. И вече съзираше далечния ден, когато ще може да хвърли върху тепиха Валери, а върху таблото Тото…

И веднъж, както си мислеше за това, той се сети за онова старо предложение на Гърбатко. Без да се колебае, изтича до болницата.

Сега вече не се кри от портиера, спокойно мина покрай будката, още по-спокойно изкачи трите етажа и влезе в стая №328 с букет червени рози в ръка (които бе успял да откъсне в банската градина под носа на пазача).

Гърбатко му се зарадва много, прегърна го, покани го да седне на леглото, почерпи го с цяла кутия шоколадови бонбони и го накара да му разкаже всички новини от интерната, ей тъй, бавно, подробно, с коментари. Пепи направи това сочно и с удоволствие. И едва на края, когато вече дежурната сестра надникна през вратата и го предупреди, че е време да си върви, той сподели с учителя своя план. Гърбатко го изслуша много внимателно, а проницателните му очи ту се смееха, ту припламваха с нежни огънчета, ту замислено потъмняваха. Когато Пепи завърши, той заяви:

— Отлична идея, Пепи.

— Ще ми окажете ли съдействие?

— То се знае. Стига да изляза навреме оттук.

— Ама нали сърцето вече не ви боли?

Гърбатко тъжно се усмихна:

— Не, Пепи, не ме боли вече… Но я ми кажи ти по-добре, как вървят твоите лични работи? Снимаш ли? Получил ли си нови марки? Какво интересно си прочел напоследък?

Пепи изпусна такава трагична въздишка, че с нея всъщност каза всичко, но все пак добави:

— Нито съм прочел нова книга, нито съм намерил нови марки, нито пък съм направил нови снимки… Само се боря и играя на шах, играя на шах и се боря…

— Хм… това не ми се много харесва… — Гърбатко го погали по къдравата коса. — Но да се надяваме, че шахматно-борческата треска скоро ще спадне и ще се върнем към по-нормален живот… Я виж какво съм прочел аз напоследък!… — И показа книгата върху шкафчето. Беше „Има ли разум в космоса“.

Сините очи на Пепи заискриха.

— Еха! — възкликна той. — Ще ми я дадете ли да я прочета?

— Вземи я! — После Гърбатко се обърна към другите болни в стаята, и съобщи: — Другари, това е Пепи, моят най-добър приятел, ученик в „Термалия“.

Пепи се здрависа с всички и вече да излезе, приближи се отново до учителя и прошепна в ухото му:

— А клетвата? Какво ще правим, когато абдулабайци и данколовци узнаят, че непрекъснато нарушавам клетвата и че им изневерявам през цялото време?

Гърбицата на Гърбатко весело се задруса.

— Хм… — рече той. — Да ти кажа привичката, не виждам тук особена изневяра… Но ще решим и този въпрос, не се безпокой! Има време.

Пепи се върна в интерната, преизпълнен с надежди, като по пътя успя да изчете шейсет и две страници от книгата на Гърбатко.

На хоризонта се надигаха бури.