Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (37)

Гърбатко се сблъсква с криминални проблеми

В това слънчево утро, пълзейки с автобуса към интерната, Гърбатко прочете следното съобщение в местния вестник:

„Както вече писахме, неотдавна горещата минерална вода в централната градска баня видимо бе намалила своя дебит. Скоро след това за наша радост водата отново протече. Изглежда обаче, че в подземните пътища на това наше съкровище още не всичко е в ред, защото се забелязват нови смущения като краткотрайни спирания на водата и силно замърсяване на каналите. Санитарните власти бяха принудени отново да затворят банята…“

Като прочете това, Гърбатко се замисли. И си спомни за една стара книга на монаха Андроникий, която много отдавна бе прелиствал в архивите на местната библиотека и която бе счел за мистификация. В този си труд начетеният, но надарен с излишек от фантазия монах излагаше любопитното предположение, че термалните минерални води, които преди повече от хиляда години са текли в басейните на Улпия Термалия, през последните столетия са си проправили път през галериите на древното селище и са се спуснали към полето, за да бликнат в новите бани…

Ако това твърдение на отец Андроникий отговаря на истината, разсъждаваше Гърбатко, то тогава причините на смущенията, за които споменава вестникът, трябва да се потърсят в нашите подземия… А защо не? Нужно е да се провери!…

Потънал в тия мисли, той влезе в учителската стая.

И връхлетя на другарката Комитова.

— Ох, другарю, откога ви чакаме!

Бе ужасно разтревожена и непрекъснато кършеше ръце.

До нея стояха две старчета, очевидно близнаци: еднакви бели мустаци, еднакви провиснали вежди, еднакви очила в телени рамки.

— Какво се е случило? — попита Гърбатко.

— Нещо много неприятно. Отнася се до ваши ученици… — Другарката Комитова не намери повече думи и едва не се разплака.

— Моля, успокойте се! Седнете и разкажете всичко подред. Комитова седна, старчетата останаха прави, еднакви като копия.

— Случи се това — заговори тя, — че моите доброволци или, както ги наричате вие, „шерифите“, не оправдаха доверието ми.

— Невъзможно!

— Ох, чуйте, чуйте!… Отначало бях много доволна от тях, те отлично изпълняваха задачите си, особено Тото… После изникна проблемът с продуктите…

— Какви продукти?

— Обикновени: луканки, сиренета, мед, халва… През първите дни мислехме, че са отровни, и се разтревожихме, можеше да пламне страшна епидемия, после се оказа, че са здрави, но че са крадени.

— И какво, вие смятате, че данколовци имат нещо общо с тия кражби?

— Оставете ме да се доизкажа!… И тъй, още като установихме, че сред градските деца се продават продукти на ниски цени, възложихме на шерифите да потърсят техните разпространители…

— Откриха ли ги?

— Разбира се, те са кадърни момчета, но пред мен скриха това…

— Защо?

— Много просто: защото продавачите на крадените продукти са други ваши ученици.

— О, не!

— О, да! И на първо място някакво момче с бяла коса и червено лице!

— Белия облак! Невероятно!

— Описаха ми го много точно.

— Белия облак не е крадец! Ръката си в огъня слагам за него. Но, кажете ми, откъде са били задигнати продуктите? Комитова отново стана и като закърши пръсти, обясни:

— Мистерия! Продуктите са крадени от неприкосновените запаси на „Хранителни стоки“, знаете, складовете, които се помещават в старите противовъздушни скривалища под хълма.

— И в какво собствено се състои мистерията?

Комитова драматично въздъхна и се обърна към старчетата:

— Разкажете!

Тогава двете близначета с един и същ треперлив глас, с еднакви думи и еднакви жестове разказаха следната любопитна история:

Години наред те са пазачи на складовете за неприкосновени запаси на „Хранителни стоки“. Службата им е много лека, защото работните им места са така дълбоко заврени под земята, че освен началството почти никой не знае за тях. Освен това достъпът до складовете е здраво запречен от разни врати, обковани със стомана. Тия порти отварят лично те само от време на време, когато се наложи да проветрят помещенията… И какво, значи? Преди няколко седмици те установили, че в големия склад, дето е под лятното кино, са проникнали айдуци, навярно джуджета, и са го обрали!

— По какво установихте, че са джуджета? — попита Гърбатко.

Двамата веднага отговориха:

— Ей такива кални следи имаше по пода! Все малки, от детски обувки. Айдуците са разбили сандъците, пробили са тенекиите с мед, разхвърляли са луканките… Ние рекохме да замълчим, че ще ни изстине мястото, но след два-три дни заварихме същото положение…

— Кажете за шаха! — подсказа другарката Комитова.

— Ще кажем! Та ние там си имахме един шах да си играем, когато навън е жега, защото, знаете, в тия подземия е като в хладилник. И, значи, тя, дъската де, изчезна. Фигурите също. Хубави бяха, вуйчо ни от Русия ги донесе преди революцията…

Още като чу думата „шах“, Гърбатко се наежи. В главата му нахлуха мисли, една от друга по-диви и противоречиви. И все пак…

— И все пак — рече той, как са влезли крадците в склада, щом като имате такива непробиваеми железни порти?

— Тъкмо в това е голямата загадка — отвърна вместо старчетата другарката Комитова. — Вратите и бравите са непокътнати.

— Пък и ние, след като ни задигнаха шаха; не сме мърдали отпред входа цели пет денонощия!

— И какво? — попита все по-заинтригуван Гърбатко.

— Какво ли? Завчера пак са влизали, това е! Като че през земята, като къртици! И пак са отмъкнали стока. И даже новия шах са ни завлекли, дето си го купихме от ГУМ. Тъкмо разигравахме партията на Карпов срещу Спаски.

— Наистина странно! — продума Гърбатко. — Имате ли някакво обяснение?

— Обяснението трябва, да дадат вашите ученици и преди всичко момчето с бялата коса! — каза сухо Комитова.

— Може би сте права — рече замислено Гърбатко. — Ще се опитам да ви помогна. Но… имам една голяма молба към вас: не бързайте да разгласявате случая. Поне още няколко дни. Бива ли?

— Разбирам! — рече другарката Комитова. — Искате да запазите престижа на училището неопетнен. Какво пък, съгласна съм. Но само няколко дни!

Останал сам, Гърбатко се завъртя във вихъра на мислите, които думичката „шах“ предизвика в него. В съзнанието му се заблъскаха шахматни партии край саркофага на Касиус Клей, римски бани, подземни скривалища, луканки, Андроникий и какво ли не още!… И Белия облак, и Тото, и Валери…

В този критичен за историята на „Термалия“ момент на вратата се почука. Надникна къдравата глава на Пепи. Той се огледа, увери се, че в стаята други няма, попита:

— Може ли да вляза?

— Влез!

Носеше под мишница нещо дълго, в одеяло.

— А може ли да заключа за малко? — попита той пак. — Имам да ви кажа нещо тайно.

Гърбатко го изгледа изпод вежди.

— Добре, щом е толкова тайно…

Пепи завъртя ключа, приближи се до учителя и с много загадъчен тон рече:

— Другарю класен, нали сме приятели?

— Иска ли питане, Пепи!

— А патриот на „Термалия“?

— Че кой тук не е патриот на „Термалия“!

— Щом е тъй, направете ми една услуга!

— Стига да е по силите ми…

— Ето какво: много ви моля, помогнете на отборите на абдулабайци и данколовци да отидат на окръжните подборни състезания за спартакиадата! Иначе само с шест човека и с Белия облак и Тони-48 сме туш и мат.

Гърбатко се почеса без нужда по чорлавата си глава.

— Но нали тъкмо те се класираха!

— Е, да, но… — И с още по-тайнствен вид Пепи прошепна няколко думи в ухото на учителя.

Отначало Гърбатко слушаше мълчаливо, после избухна в смях.

— Значи, рициново, а? — тресеше се той. — Пепи, Пепи, убиваш ме!

— Ами, да! — отвърна Пепи сериозно. — Рициновото помага за бързото слабеене и за достигане на категориите. А на другите давах енергани.

— Енергани? Какво пък ще рече това?

— Енергани значи продукти за подсилване. Луканка, мед, халва…

— Що, що? — спря изведнъж да се смее Гърбатко. — Що рече?

— И още сирене, шоколад и други. Наричаме ги енергани, защото дават много енергия и от тях най-бързо се пълнее. Нали видяхте какъв стана Валери за няколко месеца? Все от това.

— Тъй, тъй! И откъде толкова много енергани?

— Купуваме си ги…

— А пари?

По лицето на Пепи мина сянка, той помълча, но отвърна:

— Продадох си марките… Ония, от Гвинея-Бисау… И италианските с портрета на Леонардо да Винчи…

— И само от това? — не спираше въпросите си Гърбатко.

— Е… — промърмори сега Пепи. — Не мога да ви кажа повече. Дал съм клетва да мълча.

— Добре, Пепи, клетвите не бива да се нарушават.

— Но вие не се бойте! — успокои го главният съдия. — Аз скоро ще се развържа от клетвата и ще ви разкажа всичко.

— Хубаво, ще чакам, само че побързай!… Що се отнася до участието ни в окръжните състезания, ще видя… И не биваше да продаваш марките си! Да беше искал от мен… Но, както и да е, късно е вече… Нещо друго?

Пепи кимна и постави върху масата завития в одеялото дълъг предмет, окашля се в шепата си и важно каза:

— Другарю класен, закълнете се, че това, което ще ви разкрия сега, ще го пазите в тайна, докато ви развържа!

Гърбатко вдигна тържествено десница:

— Заклевам се!

Удовлетворен, Пепи разви одеялото. Показа се пушката, лъсната, чиста, макар и с разяден приклад и повредено от ръждата дуло.

Удивен, Гърбатко опипа пушката с изящните си пръсти, вдигна я, погледна в цевта.

— Много стара манлихера — рече той. — Откъде я измъкна?

— От Главната квартира — отвърна кратко Пепи.

— Не разбирам. Каква „Главна квартира“?

— Главната квартира на Балканския фронт. Дето е под земята. От 1918 година.

Гърбатко отвори уста да каже нещо, не можа и задиша като риба на сухо. Отпусна се на стола и така изгледа Пепи, като че малкият беше лично призракът на цар Михаил, дошел да му поднесе съкровището си.

— Слушай, Пепи! — успя най-после да произнесе той. — Не ме занасяй! Главната квартира е взривена на 24 септември 1918 година и оттогава никой не е успял да се добере до нея. Дори е неизвестно къде точно се намира. Това го зная положително. Цяло изследване съм написал на тази тема.

— Сигурно — каза Пепи, — само че ние влязохме през Галерията на призраците, а Тото направи хек-трик и с пета разби желязната преграда и излезе, че тя е ръждясала и веднага се разпадна на парчета…

— Е, и? — попита Гърбатко и даже Пепи чу как жестоко бие болното му сърце.

— Нищо…

— Как нищо?

— Е, намерихме един скелет. С ботуши. И разни лъжици и вилици. И съдове с изгнили храни. И една географска карта. Другата стана на прах, защото я пипна Тото…

Гърбатко заснова из стаята като гърбав лъв в клетка. После се спря пред Пепи, положи ръце на раменете му, впи умния си поглед в сините му очи:

— Пепи, нали не измисляш?

— Не! — отвърна Пепи обидено. — Честна пионерска!

— Разкажи ми тогава всичко! Отначало докрай! Как сте влезли, през къде сте минали, какво сте открили, кои сте били там!…

На вратата се почука.

— Потърпете, зает съм! — извика раздразнено Гърбатко. Пепи, почвай!

Пепи почна и разказа всичко. Всичко с изключение на причината на влизането. Все пак няма да разкрива — как са следили абдулабайците и да ги натопява напразно! Освен това така или иначе не знаеше какво са правили те под земята. И спомена само, че той, Тото и Тони-48 са проникнали в Галерията на призраците, за да търсят съкровището на цар Михаил, и случайно са попаднали в Главната квартира, когато се сблъскали с призрака, който не бил призрак, а оня глупав папагал, дето си ги дрънка разни глупости. Сетне подробно описа какво са открили в Главната квартира и накрая заяви, че е готов да заведе в подземието и Гърбатко, за да види всичко с очите си.

— Добре, Пепи! — рече класният. — Благодаря ти за доверието. А сега от тебе искам само едно: няколко дни да не съобщавате никому нито дума за откритието и да не влизате в подземието, докато не ви разреша лично аз. Съгласен?

— Съгласен!

— А за награда непременно ще уредя да участвувате в окръжните състезания. Хайде, бягай сега! Пушката остави тук!

Пепи отключи и се измъкна. И тъкмо прибираше пушката в шкафа, Гърбатко чу ново почукване на вратата. Беше Добромир. Дебелото му лице изглеждаше бледо и недоспало. Очите зад стъклата бяха уплашени.

— Какво има, Добро? Защо не си на закуска?

— Другарю класен — зашептя той с гузен глас, — искам да ви кажа нещо за Валери.

— Добромире — рече тихо Гърбатко, — не е хубаво да се донася за съученици!

— А… не… — уплаши се още повече Добромир. — Аз… само така… за да знаете… — И като се престраши, бързо изрече: — Валери всяка нощ влиза в Галерията на призраците! И носи оттам разни работи! Сигурно съкровището на цар Михаил!

— Откъде знаеш? — попита остро Гърбатко.

— Аз го следя… А като се връща, дрехите му са кални. Ето, вижте! Това е негово. — И извади от джоба един окалян и все още влажен чорап.

Гърбатко го взе и го помириса: вонеше на сероводород.

— А снощи — подхвана Добромир, поокуражен от мълчанието на учителя — видях и данколовците. Те също влязоха в подземието подир абдулабайците.

Гърбатко гледаше дебелото лице с кръглите, раболепни очи зад стъклата и му идеше да го шляпне. Но се въздържа и само каза:

— Добромире, доколкото ми е известно, тебе никой не те е натоварвал да следиш другарите си. Пък и няма защо. А ако толкова те интересува какво правят в подземията, попитай ги сам! Ясно?

— Аз съм късоглед… — отвърна Добромир.

— А сега иди да ядеш! — каза рязко учителят.

Ученикът излезе с чувството, че класният не е оценил, както трябва, услугата му.

А учителят седна и дълго мисли. Мисли за Улпия Термалия и за интерната „Термалия“, за възпитанието на учениците и за пушката от Главната квартира, но най-много мисли за хората и за техните сърца, за човешката доблест и човешката подлост…

Време беше да влиза в клас.