Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (35)

Една необикновена находка

Миризмата на горещия басейн внезапно намаля. Загуби се и онова подлудяващо монотонно стенание. Това поободри шерифите и те закрачиха по-бързо.

Скоро обаче темпото им спадна: галерията се превръщаше в стръмен проход, който се спускаше надолу като скиорска щанца за скокове. Шерифите бяха принудени да се смъкват по задник, набивайки си съответните мускули.

На дъното галерията отново се раздвояваше.

— А сега? — обади се Пепи.

Тото пак заопипва земята, но този път нямаше никакви следи. „Да, накъде?“ — попита се той и в съзнанието му кой знае защо изникна картината на онази мансуба, която му бе продиктувал Валери. Мат в четири хода! Първия ход с белополия офицер, диагонално вдясно!

— Надясно! — каза той категорично.

Тръгнаха надясно. След стотина крачки обаче галерията се пресичаше под прав ъгъл от друг проход, като образуваше истински кръстопът. Тото затвори очи, представи си мансубата: следващият ход трябва да бъде с царицата право напред! И без да дава обяснения, пое право напред.

Само след трийсетина крачки опряха до ново разклонение. Лявото правеше чупка като буква Г и потъваше в далечината. „Като скок с коня!“ — помисли пак Тото. И свърна наляво, като направи скока на коня.

Тук галерията неочаквано свърши. „Шах!“ — каза си Тото.

Отпред се издигаше плътна грамада пръст, зад която едва прозираше някаква стена.

— Ех, да имахме сега лопати! — въздъхна Пепи и пръв се залови да разчиства.

Цял половин час се чуваше само пъхтенето на тримата шерифи, които яростно изтребваха с пръсти това последно препятствие пред целта.

Най-после опряха до стената. Бе от плътна, монолитна скала, но в средата й се открояваше нещо като квадратна металическа преграда с размерите на половин Пепи. Тото почука тук-таме с пръст, преградата едва отвърна: бе изцяло проядена от ръжда.

— Фатална врата! — изръмжа Тото. — Сега заради нея ще трябва да се връщаме с празни ръце! — И я ритна с пета така, както на времето вкарваше голове в противниковата врата.

Преградата се разпадна като гнила дъска. Зарадван от неочаквания успех, Тото нанесе още два мощни ритника. Входът се откри напълно.

Почакаха няколко секунди. Не последва нищо. Оттатък имаше само мрак и тишина. Тогава Пепи вдигна свещта и се промъкна в неизвестността.

След него влезе Тони-48. Тото мина последен не защото се страхуваше, а защото едва се провря през тясната дупка.

И когато се намери до другарите си, едва не припадна от ужас.

Точно отпред, само на няколко крачки, върху сухата земя лежеше скелет. Човешки. Бе покрит със сивкави парцали, сред които личаха металически копчета. Костите на краката му бяха пъхнати в останки от ботуши. Дясната ръка все още държеше пушка — с ръждясало дуло. А по-нататък, вече в полумрака, виреше муцуна нещо като картечница, също ръждясала.

Тото дълго не можа да откъсне очи от тази картина и се поокопити едва когато Пепи вдигна свещта, за да разгледа какво още има тук.

Намираха се в малка, добре оформена четвъртита пещера, очевидно превърната от човешка ръка в подземно помещение за живеене. Покрай една от стените личаха продълговати, напълно проядени от времето дървени маси, които кой знае как още се държаха на крака. Върху масите пък бяха поставени някакви металически апарати. Тото се приближи и ги освети. Единият беше стар телеграфен апарат, от ония, които се виждат във филмите за войните. Другият беше огромна пишеща машина, цялата покрита с ръжда и прах. Третият всъщност беше груба лампа, направена от снарядна гилза.

Тото вдигна свещта още по-нагоре. На стената висяха две географски карти, върху които не личеше нищо, толкова бяха прогнили. Той предпазливо се докосна до едната. Тя мигновено се превърна на прах. Остана само ръждясалата и забита в скалата кука.

— Не пипай! — предупреди го глухо Пепи.

Третата стена представляваше истинска грамада от разбити скали, които плътно задръстваха изхода: навярно резултат на мощен взрив.

Осветиха четвъртата стена. Бе гола и в нея имаше нещо като отвор, който водеше в съседно помещение. Влязоха.

Това бе почти стая или по-скоро голяма килия с добре изравнени стени без всякакви прозорци. Лявата й половина бе заета от две железни войнишки легла, също изцяло ръждясали. Дясната половина бе нещо като склад, в който се върдаляха останки от металически съдове, сандъци, чували, някакви вилици и лъжици, бидони, бутилки, канчета. И няколко пушки.

— Какво е това бе? — зашептя Пепи в тишината.

— Скривалището на цар Михаил — отвърна авторитетно Тото. — Сигурно наблизо се намира и съкровището му.

— Убиваш ме! Че по времето на цар Михаил не е имало нито телеграфи, нито картечници. Заслужаваш цафе по история!

— Я не се бъркай в моите бележки! — изръмжа Тото.

— Да не е на партизаните? — попита Тони-48.

Пепи се върна в помещението на апаратите, оглеждайки по-внимателно всеки предмет. А когато отново вдигна свещта към оцелялата географска карта, под праха проличаха останки от цифри и букви. Пепи по-скоро отгатна, отколкото прочете:

Главна квартира

1918

Балкански фронт

И още някакви стрелки, кръгове, знаци.

— Ей! — провикна се той. — Това е от Първата световна война!

В същия миг в съседното помещение проехтя оглушителен трясък. Пепи се смрази, но понеже не последва нищо друго, предпазливо надзърна оттатък: Тото седеше на пода сред останките от едното легло, уплашен, замаян.

— Седнах да си почина малко — рече той. — А това фатално легло не издържа…

— Трябва да си намалиш още категорията — посъветва го Пепи. — Хайде, ставай! И не пипай вече нищо! Ще кажем на Гърбатко какво сме открили и той ще дойде и ще разбере всичко. А сега да си вървим!

— Няма ли да търсим съкровището? — попита Тото.

— Къде? Не виждаш ли, че проходът нататък е разрушен?

— А къде тогава са се заврели ония будалайци?

— Сигурно са се върнали вече. Хайде, ставай, ставай!

Пъшкайки, Тото се изправи.

— Ух, всички мускули ме болят безпощадно! — изпъшка той. Мина в стаята на апаратите, предпазливо заобиколи скелета с войнишките копчета и се спря пред картечницата: — Да бяхме взели този автомат! Ще си го почистим и ще си го носим като шерифи. И никой няма да посмее да ни излезе насреща.

— Първо — каза поучително Пепи, — това не е автомат, а лека картечница и, второ: борците разчитат само на собствената си сила. Но една пушка можем да вземем. За доказателство, че сме били тука! — И нарами една.

Този път групата поведе Тото. Без всякакво колебание, без дори да търси следи в меката почва, той безпогрешно мина първото разклонение, после второто, влезе в кръстопътя, стъпи в лявата галерия, повтаряйки ходовете на мансубата в обратен ред: с коня, после с царицата, после с белополия офицер… И дори виждаше разположението на фигурите върху таблото.

Призракът се обади отново близо до главната галерия.

Бяха при последното разклонение. Тото тъкмо пристъпваше напред, за да влезе в галерията. Отляво проблесна светлина, чу се писък, последван от мощно „Аааа!“, нещо меко и шарено перна Тото по челото, завъртя се пред очите му и загаси свещта. Протяжен, дрезгав крясък раздроби тишината:

… рррред!… рррра!… ррррри!

Тото си плю на петите и хукна в мрака, повличайки на буксир с мощните си 61 килограма двете слаби категории зад себе си. Впрочем слабите категории не се оставиха дълго да бъдат теглени и каквито бяха лекички, скоро настигнаха и изпревариха Тото.

Това бе едно лудо бягане в тъмнината, спъвано от купчините пръст, от издатините по стените, от локвите води. А призракът се носеше покрай тях, над тях, сред тях, пляскаше ги по главите, по лицата, по телата, наддавайки грозни звуци като:

— … рррук!… ррррадец!… рррраааа!

Тримата с облекчение съзряха осветения от луната изход на галерията, втурнаха се с всички сили към него, изскочиха, продължиха да бягат сред развалините, пресякоха двора и се спряха чак пред ярко осветения главен вход на интерната.

Долу спокойно блещукаше градът, откъм гарата идваше успокояващата свирка на локомотив, отнякъде долиташе кучешки лай.

Шерифите трепереха с всичките си клетки — от ушите до пръстите на краката си. Тото се отпусна на земята, опита се да каже нещо, не можа, от устата му излезе само едно хък. Най-после с голяма мъка успя да пророни:

— В-в-видя ли бе, заек без опашка? Нямало призраци! За малко да ме разкъса безпощадно на парчета! И ми викаше: „Не кради съкровището!“

Сякаш в потвърждение на тия думи над цяла Термалия се извиси дрезгав, приличен на патешко квакане крясък:

— Валерррри, съкррровище, напррред!

И под лампата, пляскайки с червените поли на пъстрия си фрак, подобно на метеор прелетя Лори. Зяпнали, тримата дълго го следиха с поглед, докато изчезна зад общежитията. Едва тогава Пепи учудено възкликна:

— Та това било Лори! Уби ме!

Тото пък се изправи, грабна от ръцете на Пепи ръждясалата пушка, прицели се подир изчезналата птица, дръпна спусъка и изкрещя в нощта:

— Да не съм Черния войвода, ако не откъсна човката на този фатален папагал!