Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (13)

Симултанен сеанс на гросмайстор Качалски

Край театъра термалийци стигнаха почти едновременно с таксито и се стъписаха.

Площадът бе задръстен от пъстра тълпа мъже, жени и младежи. Много от тях държаха малки шахчета и с напрегнато внимание се ослушваха във високоговорителя на радиоуредбата, който съобщаваше:

„… Ето че гросмайстор Качалски започва дванайсетия си ход. Както през първите единайсет, той играе бързо и почти без да се спира пред противниците си. И както през първите единайсет хода, той се задържа само пред номер 30. Очевидно това е единственият играч, който оказва някаква сериозна съпротива на именития гросмайстор… Внимание! Да, ето, най-после Качалски играе. Той скочи с коня си от cЗ на e5! Ловък ход! Практически той парализира атаката на черните към левия фланг. Да видим как ще отговори номер 30…“

Когато Гърбатко и доктор Майспо се запровираха сред множеството, хората недоволно замърмориха, а когато и термалийци ги заблъскаха, те зароптаха.

— Какво е това нашествие!… Не ви ли е срам?… Младеж!…

Пред вратата на театъра двама разпоредители спряха „нашествениците“.

— Няма място, разберете! Салонът е претъпкан!

— Моля ви се, много е важно! — настоя Гърбатко. — Търсим един изчезнал ученик. От болницата нарочно съм излязъл за това. Вижте ме! — И показа халата си.

Разпоредителите още се двоумяха какво да правят, когато Тото и Пепи лекичко, о, съвсем лекичко и почти незабележимо ги побутнаха, в резултат на което се намериха на пет метра от входа.

— Хулигани! — писнаха те, но учителите бяха вече вътре. През отворената врата нахлуха и „хулиганите“.

В салона действително нямаше къде игла да падне. Хората стояха прави, притиснати едни до други, и зяпаха нещо отпред. Тото и Пепи трябваше да положат немалко усилия, за да пробият тесен коридор, през който да минат доктор Майспо и Гърбатко.

Най-после се добраха до първата редица и се заковаха на място, с мъка удържайки напора на публиката.

Никога досега нито Пепи, нито Тото не бяха присъствували на симултанен сеанс на шах. Впрочем те рядко бяха виждали и обикновена игра на шах. И тъкмо затова сцената пред тях ги заинтригува до немай-къде.

В средата на салона бяха разположени три маса във формата на буква П и върху тях трийсет шахматни табла. От едната страна на масите седяха трийсет души. От другата страна пък стоеше само един човек, очевидно Качалски — четирийсетгодишен, с буйна коса на оперен диригент и с изпъкнали очи на кукумявка. Той бързо минаваше от табло на табло, местеше фигури и като развяваше артистично дългата си грива, продължаваше напред.

Сред трийсетте играчи имаше всякакви, дори ученици. Всички бяха забили носове в таблата, усилено мислеха, нервно се почесваха, кашляха, секнеха се, пукаха пръсти, въртяха се на столовете, а когато Качалски идваше пред тях, буквално замираха.

— Ето го! — каза Пепи и посочи края на буквата П.

Тото погледна: там, последен от трийсетте, почти край ъгъла на масата, седеше Валери, празнично облечен. Единствен той не мърдаше, единствен той не обръщаше внимание на нищо наоколо. Опрял брада на левия си юмрук, той бе вдигнал грабливо десница над таблото, готов за следващия ход. Лицето му със зелените очи изразяваше онази категорична непоколебимост, която тъй много бе впечатлила Гърбатко при първата им игра край саркофага на Касиус Клей.

Сега Качалски се намираше пред №20 — млад, очилат мъж. Гросмайсторът направи ход и тихо каза: „Шах!“ По лицето на №20 се изписа удивление, в залата премина тих смях. Очилатият се изправи, вдигна ръце като пред разстрел, после подаде десница на Качалски и се оттегли от масите.

— Защо си отива? — попита тихо Тото.

— Предава се — обясни Гърбатко.

Качалски продължи със следващите номера, победи №27, мина 28 и 29 и се спря пред №30. Валери дори не го погледна, все тъй вдигнал десница над таблото. Качалски се понамръщи, мисли цели три минути и на края премести офицера си към десния фланг. Валери като че ли очакваше този ход, защото мигновено отвърна с царската пешка. Зрителите зашумяха, някои плахо изръкопляскаха…

Замаян от необикновената обстановка, от приведените над таблата хора, от кукумявчените очи на Качалски, Тото не мърдаше, макар че нищичко не разбираше от играта. Затова пък Пепи се измъкна от зрителските редици и какъвто беше дребен, зашари зад столовете на играчите, надничаше над раменете им и от време на време се обръщаше към Гърбатко и дружелюбно му намигаше, сякаш казваше: „Не бой се, ще бием!“.

На края Пепи опря до Валери и повече не мръдна. Някой се опита да го изгони, но малкият така енергично махна ръката му от рамото си, че оня не повтори опита си.

А сеансът продължаваше с бързо темпо. Заедно с това растеше и напрежението. Играеше се трийсет и четвъртият ход, зад масите шахматистите оредяваха все повече: бяха останали, десетина храбреци. И все тъй Качалски се задържаше само пред Валери и само пред Валери мръщеше лице и притваряше кукумявчените си очи.

На четирийсет и първия ход 29 стола вече бяха празни. В игра остана единствен №30. Напрежението в залата достигна кулминацията си. Зрителите бяха махнали двете странични маси от буквата П и бяха плътно наобиколили третата, край която играеха само Валери и Качалски.

Сега вече гросмайсторът не развяваше коса, а притиснал с пръсти слепоочия, дълго-дълго мислеше, преди да направи нов ход. Валери не трепваше. Само дланта на десницата му все повече се овлажняваше, но той не се сещаше да я избърше.

Мина четирийсет и вторият, четирийсет и третият, четирийсет и четвъртият ход. Публиката мълчеше, тишината звънтеше.

След двайсетминутно мислене Качалски направи четирийсет и петия ход. Валери отвърна веднага. Над залата премина въздишка на възхищение.

— Какво стана? — зашептя отново Тото.

— Хубав ход направи Валери — отвърна Гърбатко. — Да видим как ще отговори гросмайсторът.

Гросмайсторът мисли дълго, много дълго, посегна да премести царя си, но не го пипна, сякаш бе от огън. После пак мисли, мисли и кукумявчените му очи изскочиха още повече. Най-после се изправи, изгледа надвесилата се над масата публика, въздъхна дълбоко, усмихна се, каза: „Поздравляю, молодец!“ — и протегна десница.

Валери отначало не я забеляза, сетне вдигна глава, замаян, сякаш се пробуждаше от дълбок сън, и пое ръката.

В залата избухнаха ръкопляскания. Затракаха столове, заблъскаха се врати.

— Какво стана? — попита Тото.

— Качалски се предаде! — извика учителят и в гласа му имаше радост и удивление. — Валери победи коскоджамити гросмайстор!

А гросмайсторът обгърна с ръка Валери и го поведе към изхода. Навън пък стана нещо съвсем неочаквано: към победителя се заблъскаха хора, даваха му някакви листчета за автограф, питаха го за името му, ръкопляскаха…

Тото гледаше всичко това и се чудеше и маеше:

— Тия откачат! — каза той на Пепи. — Заради едни дървени куклички! Пфу! А аз, Пепи, да знаеш, като стана шампион на България и като започна да побеждавам безпощадно и други национални шампиони на Америка и Молдавия, ще получа златния пояс и ще пътувам из цял свят, ще стигна чак до град Бомба!

— Бомбай! — поправи го Пепи.

— И ще си купя червен ролс-ройс, по-хубав от колата на Боян Радев! — Тото наплюнчи пръст и заглади перчема си.

Когато най-после тълпата се пръсна, кандидатът за златния пояс видя как гросмайстор Качалски потупа бащински Валери по рамото, сбогува се и се прибра в близкия хотел.

Термалийци тръгнаха към върха на хълма — най-напред учителите с таксито, зад тях другите, пеша. Валери крачеше мълчалив, до него Елка, Пепи, Белия облак, Спас Дългия, сетне всички останали, весели, шумно коментирайки събитието.

Последен вървеше Тото и с горест си мислеше, че от него никой още не е искал да се подпише върху бяло листче даже когато през зимата в Спортната палата победи шампиона на електротехникума! И си мислеше още за неблагодарността на публиката и нейната спортна неграмотност…

На двора пред общежитията ги посрещна изненада: тук се бе събрал, кажи-речи, целият състав на интерната — ученици, учители и възпитатели. Имаше даже и няколко разтревожени родители, дочули кой знае как за инцидента, а също и двама милиционери.

— Ох, ето ви най-после! — изпъшка страдалчески Многострадалната Геновева. — Цяло шише валериан изпих!

Инженер Пройко чевръсто изтича с коремчето си напред към Гърбатко:

— Как е?

— В ред!

— Геновева ни подлуди! Звъни подред на целия град. Валери бил нападнат от трийсет бандити, а ти си тръгнал да го спасяваш!

— А ние чисто и просто направихме на гросмайстор Качалски мат!

— Ти ли? — учуди се инженер Пройко.

— Ами — аз! Валери!

Инженер Пройко така се ухили, че спуснатите към брадата мустаци щръкнаха чак до ушите.

— Генийче ми е той, няма що! — извика той и така разчорли косата на генийчето, че то заприлича на Черния Петър от картинките.