Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (27)

Втората експедиция. Бой пред вратите на Спаската пещера

Този път Валери успя да се измъкне, без да го усетят нито спящият вече Добромир, нито Лори, който напоследък все беше нащрек и дебнеше крадци.

Нощта беше пак светла и тиха, дъхаше на бор.

Пред саркофага чакаха Спас Дългия и Елка.

— Къде е Облака? — попита Валери.

В отговор храстите зашумяха така, сякаш през тях минаваше танк. Миг след това се появи Белия облак с намотано около пояса дебело въже и с дълга бояджийска стълба на рамо.

— Готово! — прошепна той без дъх.

Поопипаха стълбата, увериха се, че е здрава, и като извадиха екипировката от саркофага, тръгнаха към Галерията на призраците.

Свалянето на решетката бе въпрос на минути и експедиционният корпус потъна в черния вход.

И отново светлинките, на фенерчетата запълзяха по стените, отново ботушите заджапаха по влажния под, отново се заблъскаха инструментите по коренищата. Само стълбата създаваше затруднения при завоите, та два-три пъти Спас и Белия трябваше да пуснат в ход кирките, за да разширят стените.

И отново напред, много внимателно не само за да се опазят от глухо тупкащите по пода земни пластове и камъни, но и за да не се отклонят в страничните галерии, чиито многобройни отвори, всички еднакви, се мяркаха встрани.

Както и да е, след много усилия те стигнаха до Каменния чатал. Малкият яз си работеше безупречно, горещият поток спокойно си течеше в дясната галерия, лявата бе все тъй кална и воняща.

Тук експедиционният корпус седна да си отдъхне. Елка раздаде по един сухар, те мълчаливо ядоха, като си мислеха за тази гореща вода, която бяха отклонили кой знае накъде, може би към Дервиш баня, и с това обричаха града на гибел…

— Хайде! — каза Валери. — Вече е дванайсет часът.

— В полунощ ли излизат призраците? — попита Белия облак.

— Така пише в книгата на отец Андроникий — обясни Спас Дългия.

— Няма призраци! — рече твърдо Валери. — Да вървим!

Бързо изминаха последните стотина метра и малко след полунощ опряха до Голямата стена. Без да се бавят, вдигнаха стълбата. Можеха да се качват.

Моментът беше тържествен. Абдулабайци стояха в подножието на стълбата като щурмоваци, на които предстои да атакуват последните бойници на крепостта. Сърцата им биеха до пръсване. От гордост, от вълнение. И от малко страх…

— Кой ще се качи пръв? — попита Елка.

— Аз! — каза Спас. — Нали пещерата си е моя и се казва Спаската пещера!

— Пещерата да, но не и съкровището! — възрази Валери.

— Да хвърлим жребий! — предложи Белия облак.

— Никакъв жребий! — отсече по обичайния си начин Валери. — Ще се качи Елка. Тя е… дама. — За малко не каза Бялата дама.

— Голяма работа, че е дама! — прецеди през зъби Белия облак. — Нали знаете какво казва Ницше? Жените не могат да свършат никакво свястно мероприятие!

— Ей, не обиждай жените!

— Кокошки!

Пред очите на Валери се спусна червената завеса, той изрева и се хвърли върху Белия, сграбчи го през краката и прилагайки хватката „самолет“, повдигна го и го стовари на земята. Но Белия знаеше контрахватката, притисна с краката си рамото на противника и при падането си го повлече със себе си. Започна яростно боричкане.

Осветени от фенерчетата, те се мятаха в калта, прехвърляха се презглава, извиваха си ръцете и краката, премятаха се през гръб — с една дума, правеха всичко онова, което с такова усърдие бяха научили от Пепи.

Скоро, омацани от глава до пети с черната, миризлива, лепкава кал, те заприличаха на дяволи, изплували от катранените ями на ада. Кал проникваше в ушите им, в очите, устата, в бялата коса на Облака, но те не се предаваха и продължаваха да се борят с безпощадността на пирати, намерили съкровището и опрели до неговото разпределяне.

Внезапно, с върховно усилие, спомняйки си много точно едно движение, което Тото му бе показал само преди няколко часа, Валери направи „вълчи капан“, обърна Белия по гръб и залепи плещите му в калта.

— Туш! — обяви Спас.

Но Валери продължаваше да притиска победения с коляно, ръмжейки:

— А сега искай извинение от жените! Искай извинение!

Тогава именно се обади онова нещо.

Най-напред бе едно леко разтърсване на земята, сякаш далеч някъде я бе блъснал гигантски юмрук, после долетя едно продължително „пааах!“, напомнящо отглас на експлозия. В следващия миг силна въздушна струя се удари в Голямата стена и се върна към изхода.

Валери скочи на крака.

— Какво стана? — прошепна той замаян.

Четиримата бяха вкаменени от ужас, ослушвайки се в замирането на топлия вятър.

— Призракът! — едва изрече Белия облак и също стана. — Не дава да пипаме съкровището му! Да си вървим! Да си вървим, дордето не е долетял и насам!

Валери бе склонен да го послуша, когато отново си спомни думите, които Гърбатко му бе казал в оня първи ден.

— Няма призраци! — изрече той със свито гърло. — Няма! Шумовете се дължат на подземни течения, а светлинните на фосфоресциращи насекоми… — Помълча и добави: — Ти, Облако, ако искаш, иди си. Аз оставам. Съкровището ми трябва много! Кой ще се качва пръв?

— Нали аз? — каза Елка.

Валери я погледна: тъничка, с вирнато носле, златна плитка и смут в очите, който не можеше да скрие. И съвсем неочаквано той се уплаши за нея. У него се надигна непознато дотогава желание да я предпази от опасностите, да й спести ужаса пред страшилището, което може би я очакваше от другата страна на Голямата стена. И без да каже дума, пъргаво скочи чак до третото стъпало на стълбата.

— Дайте въжето! И чувалите, и кирката!

Изпълниха искането му. Той се заизкачва нагоре.

— Ехе! — спря го Спас. — Накъде така?

— Всички ще влезете! Най-напред да разузная… — Продължи нагоре, а като стъпи на върха на стълбата, обърна се, поизкашля се и какъвто беше наплескан с черна кал, тържествено произнесе: — Другарки и другари! Ако случайно не се върна никога, пишете на мама и татко в Куба, че съм загинал за благото на родината и спорта! Чао!

И като изрече тия величествени слова, достойни за Джордано Бруно, изгарящ на кладата на инквизицията, той се прехвърли във вдлъбнатината на скалата.