Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (29)

Загадки от геологически и човешки характер

Тъкмо поднасяха супата, когато в трапезарията като вихър се втурна Пепи, размахвайки вестник и крещейки с пълно гърло:

— Водата дойде! Водата дойде!

Термалийци наскачаха. А Многострадалната Геновева се хвана за сърцето:

— Бооже, Пепи, как ме стресна! Крещиш, сякаш е избухнала война!

— Майстори на спорта! — провикна се доктор Майспо. — Бъдете добри, върнете се по местата си! Пепи, каква е тази суматоха?

— Не е суматоха, другарю! — отвърна главният съдия. — Истина е! Тук пише! — разтвори вестника и зачете:

„— Заглавие: Скъпоценната ни вода се върна. Заплахата над града отстранена. Вчера сутринта пазачът на градската баня бай Делчо дочул подозрително бълбукане, идващо от главния щранг на басейните. Тъй като напоследък хулигани си правят неуместни шеги с празния водопровод, той изтичал с намерение да ги озапти. Каква била обаче изненадата му, когато видял, че главите на лъвчетата отново бълват горещи струи вода. Бай Делчо веднага съобщил новината и на редакцията. Нашият представител се озовал незабавно на местопроизшествието и лично се уверил в истинността на съобщението на добрия старец. Водата, тази неоценима скъпоценност на нашия любим град, действително се е върнала, макар че засега е все още примесена с много тиня и нечистотии, и до няколко дни едва ли ще може да се използува.

Началникът от отдел «Бани» в Градския съвет ни заяви:

«Появяването на водата е също тъй необяснимо, както бе и нейното изчезване. Ако бяхме суеверни, бихме казали, че се е намесила някаква свръхестествена сила, за щастие приятелски настроена към нас, която е премахнала препятствията пред водата и я е отправила отново към нейното единствено предназначение — градската баня, където с такова нетърпение я чакаха стотици курортисти. Можем само да благодарим на този добър дух…»“

Мощно ура посрещна тия думи. Най-силно, естествено, крещяха членовете на експедиционния корпус.

— Да живее добрият дух! — извика Белия облак.

— Да живее! — отвърна Елка, спомняйки си как отприщваха яза.

Неспособна да понесе такова вълнение, Многострадалната Геновева изпи чаша валериан.

— Значи — заяви Пепи, когато виковете поутихнаха, — сега вече ще можем да се къпем пак и да се теглим на банската теглилка.

— Тъй да бъде! — каза доктор Майспо. — Нека ви припомня, майстори на спорта, че окръжните състезания наближават. Гответе се! А сега — добър апетит!

Абдулабайци не се нуждаеха от това пожелание, тъй като отново и с невиждан ентусиазъм унищожиха по три порции мусака. Данколовци вкусиха само от супата…

 

 

Веднага след обяда в стаята на Пепи крадешком се промъкна Валери. Носеше огромна раница, претъпкана с луканки, кашкавал, тахан-халва, сирене и бутилки с мед.

— На̀! — рече той и изпразни раницата върху масата. — Енергани. За подсилване на клуба. Раздавай без купони, кой колкото си ще! Нека лапат!

— Убиваш ме! — възкликна Пепи със светнали очи и се облиза като гладен лъв. — Отде толкова много кльопане?

— Купих го от гастронома.

— Ами стотинки?

— Получих от Куба. Имам още много…

Пред очите на Пепи изведнъж изникна магазинчето с фирмата „Филателия“, после старчето с очилата върху края на носа, марките, които изчезваха в папката… Въздъхна и се обърна към Че Гевара. Но Че Гевара невъзмутимо си пушеше пурата.

— Мога ли и аз да си гризна без купон? — попита нещастният маркаджия.

— Яж! Като се свършат, ще ти донеса колкото си искаш.

Пепи деликатно отчупи парче луканка, после си хапна балкански кашкавалец, овче сиренце и на края се подслади с няколко глътки мед.

— Страхотно е! Такава вкусна луканка не съм ял никога. Сигурно е смедовска.

Валери за малко не каза: „От обоза на цар Михаил.“ Пепи продължи:

— Щом като можем да си гризкаме колкото си искаме, за пет дни ще наддадем пет кила и като нищо ще стигнем данколовци.

— Само че пълна тайна! — прошепна поверително Валери.

— Бъди спокоен! И да ме съдерат, ще мълча като Малчика.

Когато Валери си отиде, Пепи пусна секретната парола и след малко един по един абдулабайци се изредиха при него да си получат неограничената дажба енергани. Излизаха с претъпкани джобове, уединяваха се сред развалините и дъвчеха ли, дъвчеха вкусните резерви на цар Михаил. И усещаха как телата им с часове се наливат с тъй желаните килограми и се доближават до мечтаните категории…

 

 

Тия килограми почувствува на гърба си Тото в буквалния смисъл на думата, когато даваше поредния урок по борба на Валери там, в далечния край на боровата гора.

— Ей че си станал тежък, кросмайсторе! — каза той.

— Ами, да! — продума скромно Валери. — Ям по много.

— И всички фатки знаеш вече! Като нищо ще победиш Осоговския тигър.

— Наистина ли?

— Кълна се в името на Дан Колов! Сега ти си истински борец и ако не беше мой безпощаден неприятел, щях да те приема в моя отбор. Само че си ми враг. Нали?

— Така е! — потвърди Валери. — А тебе ще мога ли да победя?

— Мене ли? Хм… Аз трябва да поотслабна още, за да имам право да се боря с тебе. — Тото помълча, въздъхна с нескрита болка и продължи: — Но, знаеш ли какво? Ти можеш да ме победиш фатално още сега, макар че съм по-тежък от тебе. Напоследък пия толкова много рициново и така си стягам каиша в трапезарията, че почнаха да ми треперят мартинките й нощно време не мога да къртя от глад.

На Валери му стана жал за това момче с великолепни мускули, което така глупаво се съсипваше с рициново масло. Спомни си немного далечното минало, когато сам той едва ли не всеки ден се наливаше с рициново, гълташе разни гадни лекарства, налагаше се вечер с компреси, загряваше си стомаха с топли възглавници и непрекъснато пъхаше термометри под мишницата…

— Слушай какво! — каза неочаквано той, като се поддаде на неудържим вътрешен порив. — Стига си пил рициново! По-добре да напълнея аз още малко и да стигна до твоята категория, нали? Аз имам колкото си искам луканка и тахан-халва. Съгласен ли си?

— Ей, ама ти си бил истински кавалерист!

— Кавалер — поправи го Валери.

— Така де! Даже рицар… Кросмайсторе, ако ти наистина направиш тази безгранична постъпка, аз ще ти стана беззаветен приятел до фаталния си дъх. Искаш ли?

— Искам, но нали съм ти враг?

— Вярно бе, забравих! Язък! — Тото разочаровано махна с ръка. — Е, нищо, ще си останем безпощадни врагове. А сега да си вървя…

Но не си тръгна. Не си тръгна и Валери.

— Слушай — каза той, — не искаш ли, преди да се разделим, да изиграем една партия шах?

— Добре, ама бързо, че трябва да ходя в града.

Валери разтвори магнитното шахче и заиграха. Три секунди ход.

На двайсет и седмия ход Валери, попаднал във вечен шах, поиска реми.

Отначало Тото не разбра, че не е загубил, и видя ремито едва когато противникът му три пъти поред мести царя си напред-назад.

— Ама ти си шах за веки-веков! — каза удивен той.

— Да — отвърна задавено Валери. — Наравно сме. Поздравявам те!

Не скочи, не заплака, не побягна. И отново в съзнанието му изплува онова хилаво момче, което лееше истерични сълзи, когато не биеше и когато го матираха. Къде е това момче сега? И изобщо съществувало ли е някога то?

И пак, поддавайки се на вътрешния си порив, нареди върху таблото само четири бели и четири черни фигури.

— Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Това е мансуба.

— Мансуба? Да не е някаква тайна хватка?

— Нещо такова. Мансуба е задача, съчинена преди 11 века от Абдул-Аба, велик древен шахматист.

— Като Ботвиник ли?

— Даже по-голям! Ако решиш тази задача, можеш да излезеш и срещу Фишер и да станеш световен шампион. Трябва да направиш мат в три-четири хода.

Тото замислено наплюнчи показалец, позаглади перчема на върха на главата си и направи два хода. На третия се запъна.

— Ей, ама тая фатка била трудна! — рече той. — Но ще я науча! Може ли да си я запиша?

— Може. Бели: цар е7, кон г5…

Тото си отбеляза знаците върху дланта си и стана.

— А сега трябва да бягам, че шерифите ме чакат. Днес в педагогическата стая има важно мероприятие. Другарката Комитова ни вика в тревога.

— Значи, няма да се срещаме вече, така ли?

— Ами… чак когато ми отмъстиш.

— Жалко… — въздъхна Валери. — Беше хубаво. Е, нищо!… Хайде, довиждане!

— Довиждане! — отвърна Тото и му подаде десница.

Валери я пое. Двамата си стиснаха ръцете.

За първи път.

После борецът изтича към града, а шахматистът се наведе над мансубата и за триста седемдесет и девети път се опита да я реши. Но все не успяваше да се съсредоточи: на ръката си усещаше топлината от ръката на Тото…