Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (16)

Бурно заседание на учителския съвет

Интернатът замря: заседаваше учителският съвет.

Из целия комплекс не се мяркаше нито един възпитател, нито един учител. Че заседанието е важно, можеше да се съди и по присъствието на Гърбатко, който бе пристигнал с такси направо от болницата.

Обсъждаше се катастрофалното спадане на дисциплината в „Термалия“ през последните седмици и всички произтичащи от този факт последици, като нощното „кръщаване“ на Валери, схватката между него и данколовци, изчезването му от града, нападението на Осоговския тигър, скандалът, припадъкът на Многострадалната Геновева и други подобни.

Всички термалийци до един бяха наизлезли на двора под отворения прозорец на първия етаж и се ослушваха в гласовете, които идеха отгоре. По едно време дори данколовци направиха пирамида, на върха на която се покатери Пепи, та дано долови нещо по-ясно, но той не можа да запази равновесие и се катурна на земята.

Седнали встрани, членовете на шахклуба също бяха впили погледи в отворения прозорец и напрегнато дебнеха. Четиримата съзнаваха много добре, че от резултата на това заседание зависи оставането на Валери в „Термалия“ и оттам — съдбата на техния шахклуб.

Внезапно всички наостриха уши: отгоре долетя ясният и плътен баритон на доктор Майспо.

— Извинете, другари — казваше той, — но аз съм на по-друго мнение. Ще бъда откровен: в основата на всички неблагополучия стои новият, едно неврастенично, болнаво, амбициозно до патологичност и агресивно момче, което още с появяването си внесе разложение…

В този момент горе се появи някаква фигура и за голямо огорчение на термалийци, затвори прозореца.

Но доктор Майспо продължаваше:

— … До неотдавна интернатът ни беше образцов: високи бележки, отлична дисциплина, забележителни успехи във физкултурата. Името ни гърмеше в окръга с перспектива да се разнесе и в националните спортни зали. Но ето, идва новият и всичко се обръща с главата надолу. Побоища, бягства, скандали.

— Трябва да не сме чак толкова образцови, щом като едно момче е в състояние да ни обърка — прекъсна го Гърбатко.

Седналите около дългата маса учители и възпитатели очакваха, че директорът ще прекъсне спора и ще защити „Термалия“, но Старика не каза нищо и продължи да си прави книжни лодчици, сякаш това, което се говореше наоколо, не го засягаше.

Наричаха го Старика, защото имаше съвсем бяла коса и силно набраздено лице. Всички знаеха, че няма повече от петдесет и пет години, но не на всички беше известно при какви обстоятелства бе побелял и как се бе научил да прави книжни лодчици…

Бе отдавна, в ония години, когато не се казваше Старик и бе съвсем млад партизанин. Ранен в бедрото при престрелка с жандармеристите, той бе неспособен да се движи. А трябваше да се пробива обкръжение. Тогава другарите му го пъхнаха в „бункера“ — обикновена дупка под земята — без оръжие, само с едно ножче за бръснене и малко храна. Покриха дупката с чимове и клонки, и си отидоха с обещанието, че ако останат живи, ще се върнат да го приберат. После дойдоха жандармеристите. Той чуваше тежките им стъпки над главата си, долавяше даже гласовете им и държеше ножчето опряно на вените на китката си… Тогава именно побеля. Тогава също, в мрака, докато чакаше другарите, късаше листчета от тефтерчето си и правеше лодчици…

Сега бе директор на „Термалия“, занимаваше се със сложни педагогически проблеми и по време на заседания не можеше да не прави лодчици от хартия.

— … Ето защо — завърши изказването си доктор Майспо — аз мисля, че трябва да преместим Валери в друго училище. Може би там ще намери по-подходяща среда.

— Глупости-глупости! — изстреля инженер Пройко, стана и заснова нервно из кабинета, прицелвайки се с лулата си в хората. — Преместим ли Валери другаде, значи, признаваме собственото си безсилие да се справим с един по-сложен случай. А че Валери е сложен случай, няма спор. Но тъкмо от такива „сложни случаи“ изскачат истинските личности. Бил болнав, агресивен, амбициозен! Това може да се оправи. Затова пък Валери е първокласен математик и аз много разчитам на него за олимпиадата.

— Чак пък толкоз! — засмя се Майспо.

— Знам-аз-знам-аз, защо не ти харесва Валери! — контраатакува веднага инженер Пройко. — Не ти харесва, защото не дивее ден и нощ в спортната зала и не пълзи пред твоите данколовци.

— Ако не бяха моите данколовци, Осоговския тигър щеше да разкъса твоя Валери, пък и не само Валери.

— Но това не означава още, че всички трябва да станат пехливани!… Впрочем крайно време е твоят Тото и другите като него да се научат колко прави три по три!

— Той е още по-слаб по литература — обади се учителят по български език.

— По другите предмети също — допълни Гърбатко.

— Но му пишете все шестици — забеляза спокойно Старика.

— А какво да правим? — провикна се доктор Майспо. — Нали трябва да остане в нашето училище! Нали на него и на отбора „Дан Колов“ до голяма степен дължим нашата известност!

— Ако е въпрос за известност — рече Гърбатко, — Валери може да прослави интерната повече от Тото.

— Имаш предвид шаха? — попита насмешливо доктор Майспо.

— Да. Той победи гросмайстор Качалски. Това не е шега.

— Знаем ги ние тия вундеркинди! Проблясват като метеори; а като пораснат, угасват безславно. Освен това аз го обърнах на осемнайсетия ход!

Смях. Някой подхвърли:

— Ще те пратим срещу Фишер!

— Тишина, моля! — подкани Старика.

— Другари — подхвана Гърбатко, — далече съм от мисълта да издигам Валери в култ, така както прави Майспо с Тото. Действително неговото здраве не е съвсем в ред. И най-малко аз бих желал да ограничавам неговото физическо развитие и физическото развитие на когото и да било. Та тъкмо защото от рождение влача тази ненужна гърбица, аз съм за създаването на пълноценни личности, умни, с крепко здраве и висок морал…

— Точно това правя аз — рече доктор Майспо.

— Едва ли, ако се съди по Тото и някои от данколовците. Професионални борци създаваш ти, бъдещи „звезди“, презиращи още отсега простосмъртните.

— Да ти припомня ли, Гърбатко, твоите идеи за турнира?

— Това е съвсем друго. Действително, аз направих опит да свържа в едно общо съревнование борбата и шахмата, но за съжаление не се получи нищо. Кой знае, навярно тия два спорта са прекалено различни, може би дори взаимно се изключват…

— Борец-шахматист! — засмя се някой. — Не е още съществувал такъв хибрид. Все едно да кръстосаш ягода с кактус.

— Пепи — каза Гърбатко.

— Какво Пепи? — наежи се доктор Майспо.

— Пепи ще стане такъв хибрид. Борец-шахматист.

— Слушай, Гърбатко! Я не ми разваляй момчето! Той има нужда от тренировки и пак тренировки, а не да ми седи с часове на едно място и да чопли фигурките върху таблото! Това е гибелно за него. Пепи има всички изгледи да стане първокласен борец. Още две-три години, и той ще шествува по международните зали.

— Да, и ще се разхожда с ролс-ройс до Молдавия!

— Шегите настрана! Наш дълг е да поощряваме спортните таланти. Постановлението на ЦК…

— Моля, моля! — почука Старика по масата. — Не намесвайте в дискусията ЦК. Кой още иска думата?

— Може ли? — проплака Многострадалната Геновева. — Аз другари, предлагам да пратим Валери в санаториалния техникум в село Баня. Ох, вярвайте ми, Валери не е добре! Слаб е, страда от синузит, фаринголарингит, ревматизъм и други болести и цяло престъпление е, че го държим тук да се измъчва в този суров планински климат. Аз лично видях вчера, как Осоговския тигър едва не го уби с юмрука си…

— Знаете ли, другарко Геновева — прекъсна я Старика, — ние в отряда имахме едно партизанче, казваше се Захари…

Учителите наостриха уши: директорът бе бръкнал в торбата си за спомени и всички с любопитство очакваха поредната интересна история.

— … Когато дойде при нас, това момче тежеше четирийсетина кила, не повече, досущ като Валери, да го пипнеш, ще се счупи. И страдаше от язва, жлъчка, ревматизъм, циреи и не знам от какво още! Командирът искаше да го върне. Но Захари беше страшен инат, не искаше и да чуе за връщане. Пъплеше с нас из заснежените баири, газеше замръзналите реки, носеше тежки товари, припадаше от умора, но не се предаваше. Стискаше зъби, плачеше, виеше, но вървеше, вървеше… И участвуваше в сражения като всички… Към края на третия месец не само че не остана следа от неговите язви и жлъчки, но даже напълня — въпреки глада, въпреки желъдите, които дъвчехме при блокади… И се превърна в един от най-твърдите ни бойци.

— И какво стана с него? — попита доктор Майспо.

— Борец не стана, не, но командир на чета — да. И загина през четирийсет и пета на фронта при Драва след разузнаване в тила на хитлеристите. Получи 25 автоматни куршума в тялото си, но намери сили да допълзи до нашите линии…

Тишина. Всички виждаха кървящия Захари да пълзи под трясъка на снарядите, оставяйки пурпурни следи в снега.

Мълчанието наруши Многострадалната Геновева:

— Но, боже мой, другарю директор, нали сега не сме в партизански отряд! Живеем в мир, учим в първокласен интернат.

— Битката си е битка! — рече Старика усмихнат и сгъна нова лодка. — Други изказвания?

На вратата се почука. Влезе байчото.

— Другарю директор — съобщи той, — дошла е делегация от Комсомола. С нея е и един руснак, Качулски ли, Качалски ли… Искат да говорят с вас. Било много важно.

Старика живо се изправи:

— Да заповядат, да заповядат! — И изтича към вратата.

Делегацията влезе. Бяха трима — младият секретар на градския комитет на Комсомола, една жена и Качалски, който изпъкваше с буйната си коса и изпъкналите кукумявчени очи.

Гостите седнаха около масата, байчото донесе оранжади, някой отвори прозорците.

И термалийци долу отново можаха да чуят почти всяка дума.