Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рицарят на Бялата дама
Хаим Оливер
Рецензент: Максим Наимович
Редактор: Максим Наимович
Нац. бълг.; I издание; Лит. група V
Изд. №5885
Художник: Христо Жаблянов
Художник-редактор: Димко Димчев
Технически редактор: Свобода Николова
Коректор: Елена Баланска
Дадена за набор на 25.X.1974 г.
Подписана за печат на 20.III.1975 г.
Излязла от печат на 30.III.1975 г.
Формат 60×84/16 Печатни коли: 12,75
Издателски коли: 10,84 Тираж 25105
Цена на дребно: 0,81 лв.
Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11 — София, 1975
Държавна печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
История
- — Добавяне
В историята се намесва Комсомолът и ФИДЕ
— Другари — каза комсомолският секретар, — преди всичко моля да ни извините за нахалното нашествие, но гросмайстор Качалски заминава след един час за София, а той държеше непременно да поприказва с вас…
— Страхувам се само — отвърна директорът, — това посещение да не е свързано с някаква пакост на наши ученици, защото виждам сред вас и другарката Комитова от Педагогическата стая.
— Не, бъдете спокоен! — засмя се секретарят. — Обратно! Но нека най-напред ви представя нашия скъп гост: гросмайстор Качалски, един от най-видните съветски шахматисти, подпредседател на Международната шахматна федерация ФИДЕ. Той пребивава в нашата страна за уреждане на организационни въпроси, но намери време да участвува в срещи с наши шахматисти. Както ви е известно, той игра и в града ни и постигна блестящ резултат: 29 победи срещу едно поражение. Единствената точка загуби от един ваш ученик.
Долу членовете на шахклуба „Абдул-Аба“ изтичаха напред и се настанаха под самия прозорец. Останалите термалийци пазеха резервирано мълчание. Тото си гризеше ноктите от нетърпение, Пепи си гризкаше бисквитче.
Горе продължаваха:
— Надявам се, не за да ни упрекнете за отнетата точка, сте дошли! — рече Старика.
— Е, не мога да кажа, че матът ми бе много приятен — отговори на руски басът на гросмайстор Качалски. — Но на времето и аз като малчуган победих веднъж в симултанен сеанс самия велик Ботвиник и сега съм реми… Да, надарен мальчик е този ваш Валери. Предстои му голямо бъдеще, това ви го казвам аз, Александър Качалски… стига да му създадете условия за правилен растеж.
Присъствуващите учители и възпитатели се загледаха в Гърбатко. Гросмайсторът повтаряше думите му отпреди малко.
Долу под прозореца всички термалийци се обърнаха към Валери, внезапно почервенял от буйния прилив на кръв в лицето.
— Другарю Качалски — заговори отново Старика, — искам да ви уверя, че ние в никакъв случай не пречим на спортните интереси на нашите ученици, даже ги подкрепяме, достатъчно е да видите нашия физкултурен комплекс…
— Всъщност, другари — подхвана комсомолският секретар, — това е и един от въпросите, за които сме дошли при вас. Ние ви молим да разрешите на Валери да се включи в представителния градски шахматен отбор, който ще пратим на спартакиадата, а оттам — дай, боже! — и на международния турнир в Прага.
— А, не! — скочи поривисто доктор Майспо. — Отде-накъде в градския отбор? Валери си е наш и ще представлява само училището!
Настана неловко мълчание. Гостите не очакваха такъв отзвук на тяхната молба. Но секретарят не отстъпи:
— В градския отбор Валери ще има условия да се среща с опитни шахматисти, да пътува из страната. Не е ли тъй, другарю Качалски?
— Так точно! — избоботи гросмайсторът. — Шахматистът не бива да се затваря между четири стени. А, както чувам, вие тук в училището нямате дори шахматен кръжок!
— Има, има! — провикна се Пепи със звънливия си сопран.
— Трай бе! — озъби се Тото и го шляпна по врата.
— Ей, я не ме бий! — настръхна Пепи. — Че знаеш ли какво?
— Какво бе, кросмайстор?
— Какво ли? Като ти направя туш за половин манш, ще видиш ти!
— Ти си заек без опашка!
— Аз, ами! И мат даже мога да ти направя със затворени очи!
— Опитай де!
— Какво, мислиш, че ме е бъз ли? — извика през сълзи Пепи.
— Ти си заек без опашка!
Дълбоко засегнат от това нечувано оскърбление, Пепи се метна върху Тото и в същия миг се намери по гръб на земята, гърчейки се под черните лапи на гиганта.
— Заек без опашка! — потрети Тото упорито. — И друг път да не ми се фукаш така фатално, че ще ти скъсам и заешките уши! — пусна Пепи, самодоволно наплюнчи пръст и заглади перчема на върха на главата си.
А малкият мълчаливо изтърси панталоните си от праха, посмръкна и направи нещо, което никой не очакваше: бавно премина късото разстояние, което го делеше от Валери, и демонстративно седна до него.
Ала Валери не оцени този жест. Обратно — без дори да погледне пришълеца, изрече с нескрито презрение:
— Махай се оттук! Ти си несериозен като щурец! Няма място за тебе в клуба!
В резултат на което Пепи въздъхна дълбоко, стана, отдалечи се от Валери и седна по средата между двете групи, сам-самотен.
Тази ничия позиция на отлъчения от двата лагера спортист щеше да има големи последици както за самия него, така и за цяла „Термалия“, но това щеше да се разбере по-късно…
— Какви са тия викове долу? — попита секретарят на Комсомола.
— Децата… — отвърна Гърбатко, надзърна навън, видя струпаните на двора ученици и за тяхно велико разочарование, затвори прозореца. И продължи: — Товарищ Качалски, искам да ви съобщя, че шахматен клуб си имаме вече, наистина още е нов, но уверявам ви, скоро ще набъбне, особено след днешното ви посещение. Позволете ми обаче като класен наставник на Валери да не се съглася с вашето предложение. Аз съм против преждевременното превръщане на децата в „звезди“. Рано или късно тези „звезди“ се превръщат в малки чудовища.
— Но птичетата рано или късно трябва да се пуснат да летят сами, иначе никога няма да укрепнат крилете им. Това ви го казвам аз, гросмайстор Качалски.
— Валери е твърде слаб физически, за да го пуснем да лети сам на големи разстояния — възрази спокойно Гърбатко.
Качалски вдигна ръце, сякаш се предаваше.
— Разбира се, това си е ваша работа. Вие по-добре познавате вашите деца.
— А какво е вашето мнение, другарю директор? — попита комсомолският секретар.
— Моето мнение? Хм… — Старика замислено завъртя върху дланта си нова лодчица. — Знаете ли, при нас в отряда идваха най-различни хора: смели, страхливи, спокойни, паникьори… Но как да познаеш отначало кой какъв е? Дойде някой например, пременен като страшен хайдутин, с грива до рамо, патрондаш през кръста, автомат на рамо и даже с ятаган в ръка. Да го видиш само и ще се стреснеш. А при първата престрелка намокря потури. Дойде друг, скромен, незначителен, с навити ръкави и гуменки и с единствено оръжие — пистолетче шест на трийсет и пет. Но пръв се вдига в атака… Защо ви разказвам това? Защото не бива да бързаме с оценките си за хората. Човешката същност се проявява в най-различни обстоятелства и преди всичко в трудности, на това ме научи животът. Ето затова аз предлагам да поизчакаме, да видим как ще се разкрие по-нататък Валери и чак тогава да решим. Има ли възражения?
— Мъдро решение, товарищ директор! Това ви го казвам аз, Александър Качалски.
— Радвам се, че сме на едно мнение. Други въпроси?
Едва сега в разговора се намеси другарката Комитова, немлада вече жена с дребно тяло и кукленско лице с вирнато носле и кръгли, наивни очи. Тя вдигна ръка като ученичка в клас и стеснително попита:
— Може ли?
— Моля! — подкани я директорът.
— Ето какво… Касае се до снощния инцидент между ваши ученици и бандата на Осоговския тигър.
— Да, неприятна работа — съгласи се Старика. — Крайно време е вие в Педагогическата стая да озаптите вашите тигри, а пък ние тук ще се позанимаем с нашите данколовци.
— Ох, бооже, беше ужасно! — пропя Многострадалната Геновева.
Комитова виновно се усмихна:
— Но аз нямам никакво намерение да упреквам вашите момчета. Аз мисля, че те са постъпили правилно, като не са позволили на тигрите да безчинствуват в интерната и са ги… как да се изразя… са ги понатупали…
Доктор Майспо се размърда на стола си и хвърли самодоволен поглед върху колегите си. Комитова продължи:
— … Думата ми е за друго… — Тя се позапъна. — Видите ли, другари, ние искаме да ви помолим… да ни окажете помощ, истинска, не само на думи…
— Не ви разбирам — каза Старика. — Каква помощ можем да ви дадем ние?
— Работата е там, другари, че ние в Педагогическата стая трудно се справяме с всички новоизникващи случаи. Ние сме само няколко жени и пенсионери, а често се случва да се сблъскваме с пияни младежи, развилнели се хулигани и дори с побойници като тигрите. Обикновено ние се въздържаме да прибягваме до услугите на милицията, тъй като това дава отрицателен психологически ефект върху децата, и се стремим да свършим всичко ние сами… Но, както ви казах, не ни достигат сили и се нуждаем от подкрепа… — Тя помълча, замига с кръглите си очи и подзе: — Бихте ли ни отделили за тази цел неколцина от вашите ученици, имам предвид смелите момчета, които така твърдо се справиха с тигрите? Уверявам ви, едва ли ще се наложи да прибягват до сила, самото им присъствие в стаята и навън ще респектира нарушителите на реда. Славата на вашите данколовци се носи из целия град…
— Така ли? — Старика комично се почеса по тила. — Никога не бих предполагал, че Тото може да упражни такова положително социално въздействие… Какво пък, защо не? Ние не сме чужди на проблемите на възпитанието и в общоградски мащаб. Докторе, какво ще кажеш? Това е и по твоята част.
Доктор Майспо сбърчи нос — това бе израз на най-върховно задоволство.
— Ролята на шериф от ковбойски филм ще допадне много на Тото — засмя се той.
— По-скоро на доброволен отрядник — забеляза Комитова. — Ние тъй им викаме…
— А ние сме романтици и предпочитаме да се наричаме Авакум Захов или шерифи.
— Не обичам ковбойските филми! — намуси се Комитова й от това лицето й заприлича на кукла, готова да заплаче.
— А Тото ги обича.
— Всеки с вкусовете си… Значи, мога да разчитам на вас! Благодаря ви. Моля да наминете утре в Педагогическата стая заедно с избраните от вас момчета, да ги поинструктирам. — Комитова се изправи. — А сега да не ви задържаме повече, виждам, че сте заети. Още веднъж сърдечно ви благодаря от името на Градския комитет на Отечествения фронт…
След малко гостите крачеха към колата, която ги чакаше на шосето. На петдесетина метра ги следеше цялото термалийско общество, ужасно любопитно да разбере какви решения са взети.
И само дванайсет секунди по-късно интернатът бе връхлетян от един от ония пристъпи на слухове, които като буря го разтърсваха от време на време.
Валери ще бъде изключен!
Тото ще бъде задържан в Педагогическата стая!
Валери ще бъде пратен в националния отбор по шахмат! Тото става старши милиционер!
И така нататък, и така нататък…
Десет минути след това Старика извика в кабинета си Валери и в присъствието на Гърбатко му заяви, че:
Първо — той, директорът, много разчита на него и на новообразувания шахклуб в борбата за шахматната корона на спартакиадата.
Второ — „Термалия“ трябва на всяка цена да бие градския представителен отбор. Това е въпрос на чест.
Трето — Валери и всички останали шахматисти се задължават да имат по физкултура четворка и повече и тази четворка да бъде достигната най-късно до един месец.
Четвърто — шахматистите да се научат да се борят. Е, не като Тото, но все пак…
Не се ли изпълнят всички тия условия, съжалявам, но ще бъдем принудени да забраним всякакви шахове и други подобни игри!…
Веднага след това Старика извика в кабинета си Тото Тотото и в присъствието на доктор Майспо му съобщи, че:
Първо — от утре данколовци стават помощници на другарката Комитова от Педагогическата стая в борбата срещу детската хулиганщина в града. Обществото много разчита на тях.
Второ — на данколовци се препоръчва да не прилагат физическа сила освен при самозащита.
Трето — Тото и целият отбор „Дан Колов“ се задължават да имат по математика четворка и повече и тази четворка да бъде достигната най-късно до един месец. И да бъде истинска, а не както досега — по милост.
Четвърто — борците да се научат да играят шах.
Не се ли изпълняват тия условия, много съжалявам, но ще бъдем принудени да пратим при другарката Комитова други помощници, например Валери и неговия шахклуб…
Интернатът закипя. Също както при електролиза, когато водата, пронизана от електрически ток, се разлага на водород и кислород, термалийци категорично се разделяха и насочваха към двата противоположни полюса. Едни се обявяваха за шахматисти, таейки надежда един ден да попаднат в Прага; други се провъзгласяваха за борци с нескритото желание да станат градски шерифи на Педагогическата стая.
В резултат на това за половин час местните книжарници бяха ометени от шахматна литература и шахматни табла.
Закупена беше и една книга с шарени корици, която нямаше нищо общо с шахмата, а също така и чифт гири…
Забравената идея на Гърбатко, макар и преобразена, бързо се възраждаше и покоряваше умовете на термалийци. Единственият, който не знаеше къде е, беше Пепи.