Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (40)

Една битка на два фронта

Затръбиха фанфарите, загърмяха барабаните.

Термалийци бяха готови за бой.

Строени на плаца пред общежитието, огрени от утринното слънце, те чакаха сигнал да потеглят към града. Начело, рамо до рамо, стояха абдулабайци и данколовци. Най-напред се перчеше Пепи, вдигнал високо знамето на училището.

Около тях се суетяха доктор Майспо и инженер Пройко, оправяха копчета и вратовръзки, пристягаха униформи и нетърпеливо поглеждаха към дирекцията.

Най-после оттам се зададе, тържествен в черния си костюм и с множество ордени на гърди, Старика.

— Е, бойци, готови ли сме? — провикна се той.

— Винаги готови! — отвърнаха бодро термалийци.

Той се обърна към доктор Майспо.

— Къде е Гърбатко?

— Не зная. Не съм го виждал днес.

— Странно! Да отсъствува в такъв ден!

— Може да е неразположен. Нали сърцето му…

— Няма да го чакаме повече. Да вървим!

Доктор Майспо свирна с пищялката, изкомандува:

— Внимание! Термалийци, нап…

— … рррред, уррррра! — прекъсна го ентусиазирано Лори.

Над строя мина смях. Валери поздрави с ръка папагала, чиито пъстри одежди се мяркаха там, върху перваза на стая №9.

— Напред, марш! — изрева доктор Майспо.

Хорът запя „Тих бял Дунав се вълнува“ и колоната закрачи към шосето.

Спортната палата се намираше точно в подножието на хълма. Бе съвсем нова и алуминиевите й стени хвърляха весели многоцветни отблясъци върху прииждащата отвсякъде публика. Пред входа се мъдреха две внушителни скулптурни композиции: борци, вчепкали се в мъжка схватка, и шахматисти, замислено свели чела над табло.

Данколовци се отправиха към съблекалнята на кръглия амфитеатър, абдулабайци — вляво към сцената на салона. Една секунда Пепи се двоумя накъде да поеме, тръгна с борците, бързо се върна при шахматистите, пак изтича при борците, върна се, тръгна, върна се, възбуден, пращящ от жизненост и ентусиазъм.

Амфитеатърът около тепиха бе вече претъпкан с народ. Многобройни групи, представляващи градове, села и дружества от окръга, размахваха знамена, вдигаха плакати с надписи „Победата е наша!“, „Напред, осоговски лъвове!“ и други такива, крещяха, свиркаха, тропаха и дъвчеха гевреци. Термалийските запалянковци заеха места в централния сектор и веднага вдигнаха своя плакат с лозунга: „Термалия шега ли е?!“

Данколовци бързо се съблякоха, измервайки изпод вежди противниците си, все яки снажни момчета, изминали тежък боен път, докато стигнат дотук.

Оттатък, в салона, нямаше нужда от събличане. Сгушени зад кулисите, абдулабайци бяха обърнали очи към сцената, където вече се мъдреха десетте маси с десетте табла и двайсетте стола. Откъм залата идваше бръмченето на нетърпеливите зрители.

Валери беше спокоен. Знаеше, че ще победи, независимо от силата на противника си, млад инженер от кондензаторния завод, за когото се говореше, че бил страхотен. Преди да се разделят на входа, Елка стисна ръката му и прошепна:

— Рицарю, знам, че ще победиш! Имам доверие в тебе!

И сега се чувствуваше преизпълнен с невиждана енергия и дебнеше сигнала, за да заеме място пред армията си, да вдигне десница и се втурне срещу противника, за чест и слава на Бялата дама.

Малко преди началния звънец при данколовци притича Пепи.

Изглеждаше разтревожен.

— Тук ли е Гърбатко? — попита той.

— Не — отвърна Тото.

Бързо излезе, обиколи амфитеатъра, мина през салона, шмугна се зад кулисите при абдулабайци.

— Тук ли е Гърбатко?

— Няма го — отвърна Валери.

— Никъде го няма — обясни Пепи, все по-загрижен.

— Позвъни в дома му. Може да е болен.

Пепи изтича до телефона при входа, говори, върна се.

— Не е в къщи! — съобщи той. — Хазайката му каза, че не се е прибирал от снощи. Той й казал, че ще нощува в интерната.

Прозвуча първият звънец — дълъг, дълъг, като предупредителен сигнал на съдбата.

— Слушай, Пепи! — каза Валери. — И без това днес няма да се състезаваш. Я изтичай догоре, виж дали Гърбатко не е там. Може да се е успал в дежурната стая. Но като светкавица!

Пепи, не чака второ подканване…

След пет минутки беше в интерната и като тайфун нахлу в дежурната стая. Гърбатко го нямаше, леглото беше непокътнато. Повъртя се из общежитията, надникна в кабинетите, в стъкления салон, изскочи на двора. Посрещна го паническият крясък на Лори:

— Гъррррбатко, пррризррррак, урррра!

Пепи се приближи до кафеза:

— Какво каза, я повтори!

— Турррук! — рече Лори.

— Ти си турук! — ядоса се Пепи. — И лъжец!

Непроверено оставаше само още едно място: Улпия Термалия. Гърбатко обичаше да се разхожда из развалините, можеше наистина да е там. Пепи изтича към некропола.

И първото нещо, което съзря, бе отвореният саркофаг на Касиус Клей. И в него калните ботуши, кирките, лопатите, свещите, торбите… Нещо щракна в главата му, той хукна към Галерията на призраците. Решетката лежеше на земята, входът беше открит. И — „Паааах!“, — пълзеше отвътре. — „Паааах!“.

Пепи скочи в ямата.

— Учителюууу! — завика той. — Гърбаткооо!

В отговор долетя едно глухо: „… ооооо!… ооооо!“ И пак — „паааах!… пааааах!“… И внезапно един вопъл, страшен като стон на загиващ човек: „Аааааа!“

Или тъй му се само стори…

Пепи настръхна. Поиска му се да завие от ужас, не можа, само се обърна и полетя надолу по стръмния склон право през гората, далече от пътеките, без да се спира нито пред повалени дървета, нито пред ями и храсти, нито през канари. С лъвски скок прехвърли триметровата скала, която никой не смееше да прескача, мина бегом по тесния ръб на пропастта и като се търкаляше презглава, стигна под хълма за две минути и половина — нов световен рекорд.

Нахълта в Спортната палата, връхлетя на Валери.

Тъкмо биеше вторият звънец.

— Той… той… — едва издъха Пепи — той е… в галерията…

— Каква галерия?

— На призраците!

— Сигурен ли си?

— Да… Решетката е отворена… Видях! И саркофага на Касиус Клей е пълен с ботуши и кирки… Освен това… каза ми и Лори…

— Лори? Лъже!

— Не! Не! — отчаяно завика Пепи. — Аз дори чух вика на Гърбатко! Честна пионерска! Той умира!

Тия думи бяха казани с такава искрена тревога, че Валери не можеше да не повярва. Веднага изтича при данколовци.

— Тото! — завика той още от вратата. — Тото, Гърбатко е в опасност! Искате ли да му помогнем?

— Фатално и великодушно! — отвърна веднага Тото.

След седем секунди и половина пред скулптурите на входа се събраха всички термалийски състезатели: борците по трика, шахматистите в празнични униформи, развълнувани, готови на всичко.

— Другари! — каза Валери. — Гърбатко е закъсал в Галерията на призраците. Който е съгласен да…

— Кросмайсторе, стига анализи! — прекъсна го Тото. — Да вървим!

И тъкмо да тръгнат, един сопранен глас попита:

— Ами кой ще се състезава тук за честта на „Термалия“?

Тия думи ги спряха. Да, наистина, кой ще остане тук?

— Ти, Пепи! — каза Валери.

— Неее! — писна ужасен главният съдия.

— Да — каза Валери. — Да! Защото само ти си борец и шахматист.

— Не, не и не! — закрещя Пепи, сякаш го колеха. — Нееее!

— Пепи! — процеди през зъби Валери. — В този момент само ти можеш да защитиш честта на „Термалия“ и в двете дисциплини. Другари! — викна той. — Който е съгласен Пепи да ни представлява в окръжните състезания, да вдигне ръка! Единодушие! Пепи, оставаш! Върви и се обличай!

И без повече приказки абдулабайци и данколовци тръгнаха.

Звучеше третият звънец.

Строен, широкоплещ, синеок, къдрав и красив като ангелче от италианските картини, Пепи остана сам и не проумяваше как тъй другарите му го оставят да се бори срещу целия окръг, когато там горе загива човекът, когото тъй много обича…

И заплака. Заплака с чисто детски сълзи.

Но тръгна към съблекалнята.

 

 

В тежкото бягане с препятствия към върха на хълма пръв стигна Белия облак. Добра се до саркофага на Касиус Клей, обу ботуши, взе няколко свещи, нарами кирка и когато другите дойдоха, той бе вече готов.

— Ванко! — разпореди се той авторитетно. — Тичай до канцеларията и звъни на пожарната команда! Ганко и Данко, потърсете още екипировка! Сега ние ще образуваме една спасителна група и веднага ще влезем в галерията, а щом бъде, готова втората, да ни последва. Хайде!

Валери, Спас, Тото и Тони-48 нахлузиха ботуши, грабнаха кирки и лопати, прибраха последните свещи и фенери и съпроводени от уплашеното мълчание на другите, влязоха в Галерията на призраците.

Пръв вървеше Спас Дългия, последен Валери. Светлинките на фенерите се мятаха по стените, свещите мигаха, ботушите шумно се влачеха по земята.

А отвътре пълзеше онова, прилично на разпаряне на копринен плат ахкане; „Пааах!“, и думкаха тъпите удари на срутванията: „Туп!… Туп!“…

От горещините ли, от влагата ли, но след последното проникване на абдулабайци галерията като че се бе променила. Многобройни земни маси препречваха пътя, задръстваха страничните входове, образувайки странни и страшни фигури. И още при третото разклонение Спас се спря:

— А сега накъде?

— Наляво! — отвърна Тото.

— Пещерата е надясно! — обади се Валери.

— Наляво е! — упорито повтори Тото.

— Ти пък откъде знаеш! Да не си влизал някога тук?

— Влизал съм я!

— Лъжеш!

— Ако лъжа, да пукна! Даже съм донесъл от пещерата цяла пушка!

— Никакви пушки няма там! — изсмя се Валери. — В пещерата има само луканки, сиренета, мед и халви…

— Ааа, тъй, значи! — гръмогласно се провикна Тото. — Вие сте, значи, фаталните крадци, дето ограбвате складовете на „Хранителни стоки“!

— Глупости!

— Глупости ли? Като ви заведа в Педагогическата стая при другарката Комитова, ще видиш ти дали са глупости!

Атмосферата се нажежи. Спорещите заеха бойни позиции…

Страстите поохлади Белия облак.

— Вижте какво! — рече той. — После ще разберем кой говори глупости и дали пещерата е наляво или надясно. А сега нека се разделим на две спасителни групи. Едната да тръгне наляво, другата надясно, така няма да губим време. Ще хвърлим жребий!

И без да чака възражения, приготви пет различни по дължина клечки кибрит…

Съдбата пожела тъй, че в едната група попаднаха Тото и Валери, във втората Спас Дългия, Белия облак й Тони-48. Разделиха се и всеки потъна в своята галерия.

При третото разклонение остана само тишината.

 

 

В амфитеатъра на Спортната палата беше шумно. Говорителят съобщаваше:

— Внимание! Тъй като в последния момент отборът на „Термалия“ по неизвестни причини не се яви на регистрация за теглото, той ще бъде представян от един-единствен състезател: Петър Петров, наречен Пепи. Предстои срещата в категория до 52 килограма. Петър Петров-Пепи срещу Илия Бабанков, наречен Бабанката.

През публиката премина вълнение, а когато на тепиха се появи Пепи, чу се язвителен смях. Зрителите от първите редици с изненада съзряха на лицето му сълзи, които дори не се стараеше да скрие.

Гонгът удари. Двамата борци веднага застанаха един срещу друг.

Облечен в червено трико, Бабанката беше забележителен: строен, мускулест, цял трептящ от здраве и сила. Пепи също беше чудесен, но с цяла глава по-нисък.

Първите десетина секунди преминаха във взаимно проучване, после внезапно Бабанката сграбчи Пепи през бедрата и с гмуркащо движение го повдигна на дясното си рамо. За миг термалиецът увисна безпомощно във въздуха…

Публиката ревна. Съдията внимателно наблюдаваше.

В последния момент Пепи успя да се измъкне от гибелната хватка, но противникът не го остави на мира и със светкавична „кама“ го обърна по гърди. Съдиите записаха точките. Пепи продължаваше да плаче.

Последваха още три енергични атаки от страна на Бабанката и още шест точки в негова полза…

За Пепи първият манш завърши съвсем лошо. По трибуните термалийци потиснато мълчаха. Старика недоумяваше.

Доктор Майспо не се стърпя и изтича в съблекалнята. И намери само дрехите на данколовци. Обзет от лошо предчувствие, отиде и в салона, където тъкмо започваха шахматните срещи. Абдулабайци също ги нямаше.

Когато се върна в амфитеатъра, вече течеше вторият манш. Пепи водеше упорита отбранителна битка, но явно без всякакъв ентусиазъм, без стръв. Наистина, вече не плачеше, но се бореше тъй, сякаш духом не бе на тепиха.

— Нашите състезатели са изчезнали — прошепна доктор Майспо на Старика.

— Как тъй — изчезнали!

— Ей тъй, просто ги няма. Данколовци са си оставили даже униформите.

Старика гневно скръцна със зъби.

— Това е работа на Валери!… И на Тото!… Разглезени хулигани! Разпасани „звезди“! Съжалявам, че не ги отстраних още на времето!…

— Аз ви го казвах, но вие не ме послушахте.

В този момент публиката се изправи на крака: Пепи беше в партер, притиснат от железните ръце на Бабанката.

— Ще падне! — промърмори доктор Майспо. — Така е, когато другите дезертират в най-решителния момент…

Но Пепи не падна и сега, макар че му лепнаха нови наказателни точки и маншът завърши в негова вреда. Още един такъв манш и — край!

Към тепиха побързаха доктор Майспо, Старика и Елка.

Пепи дишаше тежко, от челото му се стичаше пот. Очите му бяха все тъй разсеяни, а умът му там — при другите, които проникваха в галерията, за да спасят учителя. И виждаше той Валери и Тото, Спас и Белия да крачат в мрака, святкайки с фенерите, викайки „Гърбаткоооо!… Учителюууу!“…

 

 

— Учителюууу! Гърбаткоооо! — викаше до пресилване Тото. — Еоооооо!

Никакъв отзвук. И дори ахкането бе престанало и вонята на баня намаляла.

Валери мълчеше, разярен на съдбата, че го бе пратила в тази галерия заедно с Тото, напълно уверен, че са на погрешен път, че тук няма никакъв Каменен чатал, никаква гореща река, никаква пещера.

Ала Тото напредваше в тъмния тунел с такава сръчност, като че тук бе неговото любимо място за разходка.

Стигнаха до стръмния, наклонен като скиорска шанца проход.

— Сядай! — заповяда Тото и се спусна по задник. Валери седна.

Стигнаха до ново разклонение, после до едно кръстовище, после до още едно сложно разклонение, което правеше чупка като буква Г. Колкото по-заплетен ставаше пътят, толкова по-уверено се движеше Тото, толкова повече се объркваше Валери. И тъкмо когато шахматистът бе готов да не направи нито крачка повече напред, опряха до ръждясалата желязна преграда с отвърстието в средата.

— Това е Главната квартира! — рече Тото и пръв се провря.

Валери не вярваше на очите си, но го последва.

Влязоха.

Пред краката им беше скелетът в сивкавите парцали. До него — Гърбатко, полегнал встрани. Полуотворил очи, той дишаше с неравномерни тласъци и конвулсивно стискаше пред гърдите си отворения фотоапарат.