Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (20)

Проблеми пред борците

При данколовците се разиграваха не по-малко сложни и мъчителни събития.

Както и трябваше да се очаква, уроците по борба вървяха блестящо. Веднъж застанал на тепиха, Тото се чувствуваше в стихията си. Освободен от опеката на доктор Майспо, той бързо осъзна отговорностите си пред отбора и прояви такива способности на треньор, че учуди и себе си дори, а Тото не бе от тия, които се чудеха много-много.

Не, теория той почти не знаеше, но владееше всички хватки, които се изискваха от бореца, и не щадеше сили да ги покаже на съотборниците си. С рядка самопожертвувателност той повтаряше безброй пъти едно и също упражнение, една и съща хватка, докато ги набиеше в главите на курсантите. И не се гнусеше да се превърне в чучело, върху което другите се учеха. Те го блъскаха, поваляха на земята, търкаляха, мачкаха, ритаха, извиваха му ръцете, краката, скубеха му косата, а той дори не пъшкаше и даже диктуваше какво още трябва да правят с него. Към края на третия ден бе изцяло покрит със синини, но не се оплака нито веднъж.

Свършили урока по борба, редовните членове на „Дан Колов“ обличаха празнични дрехи, връзваха червени връзки и отиваха в Педагогическата стая.

Там другарката Комитова, ръководителката с кукленското лице и тъничкия глас, им докладваше какви произшествия са станали през денонощието, за които се предполагаше, че са причинени от деца. Най-често това бяха кражби на автомобилни бърсалки за стъкла, изчезнали велосипеди, задигнати кутии локум от сладкарницата при киното, изтръгнати слушалки от телефонни автомати, пердашени деца от неизвестни хулигани, строшени с камъни витрини и други подобни.

Сетне тя разпределяше групите на двойки, даваше им червени ленти за ръкавите и като им се усмихваше с кръглите си, наивни очички, пожелаваше им успех и ги пускаше из града.

Започваха тогава най-приятните часове. Шерифите обикаляха улици, площади и градини, важни, строги и зорки, и усърдно изпълняваха задачите си. Оказваха помощ на пристигнали от София на екскурзия ученици, охраняваха футболни мачове между детски отбори, бдяха за реда в басейна на спортната палата, където тренираха малчугани, усмиряваха разбеснели се гаменчета…

И едва тогава пристъпваха към търсене виновниците за отбелязаните произшествия.

Отначало това не им се удаваше и често се връщаха с празни ръце. Скоро обаче благодарение на безупречното си поведение техният авторитет порасна и — децата от махалите почнаха да им се доверяват и да им разкриват къде са видели откраднат велосипед, кой се е похвалил, че е строшил витрина, къде са се черпили скришом с цели пет кутии локум, кои си играят с телефонни слушалки, кой продава бърсалки за автомобилни стъкла.

На четвъртия ден те вече водеха нарушителите в Педагогическата стая.

А там инспекторката Комитова си знаеше работата: викаше родители, пишеше писма до учители, организираше квартални комисии за надзор, съветваше, мъмреше, помагаше с каквото можеше, включително и с пари, и рядко, много рядко и — със скръбно сърце пращаше някого в трудововъзпитателно училище, където пък ходеше два пъти седмично с мрежи, пълни с плодове, бонбони и книги…

И стана така, че за броени дни дребните нарушения в града намаляха, а Осоговския тигър се спотаи в миша дупка. Славата на данколовци като смели, силни и честни момчета окончателно се затвърди. Те се движеха по улиците на двойки, горди, преизпълнени с достойнство — истински ангели-хранители на градските деца, и минувачите учтиво ги поздравяваха като близки приятели.

През тия дни Тото Тотото се чувствуваше на върха на щастието. Той си умираше от кеф, че тъй много прилича на ония безброй шерифи, които с такава безпогрешност на юмрука и пистолета в безброй ковбойски филми усмиряваха безогледните бандити. Вечер в стаята си дълго се въртеше пред огледалото, търсейки да постигне ефектната стойка на шерифа от „Един срещу всички“, филма, който бе гледал единайсет пъти в архивното кино. И си мечтаеше за някое страхотно престъпление, което ще разкрие, катерейки се по водосточните тръби на стоетажен небостъргач, и за гангстера, когото ще залови след главозамайващи преследвания с червения ролс-ройс.

Ала, уви, никое щастие не е пълно; такава е човешката участ. Такава бе участта и на Тото. Защото вечер, когато се връщаше от дежурство, той отваряше таблото и въпреки най-добросъвестните си усилия не успяваше да научи повече от онова, което бе усвоил в първия ден, а именно — какво е „голяма рокада“. А като войвода на секция „Шах“ не смогваше да придвижи и на сантиметър знанията на съотборниците си.

Седяха върху тепиха, потяха се, пъшкаха повече, отколкото при двоен нелсон, местеха с коравите си пръсти фигурите, умуваха, пресмятаха, караха се, достигаха до размяна на юмруци, но въпреки това нищо не излизаше.

На четвъртия ден след една мъчителна кавга Тони-48 стана и каза:

— Аз си отивам.

— Къде бе? — попита Тото.

— При Валери. Там поне ще се науча да се боря на шах.

— Глей го ти, десертора! — извика грозно войводата. — Ама нали като си отиваш, фатално разваляш отбора?

— И какво от това? Нали ако не се научим да се борим на шах за 26 дена, Старика пак ще ни разтури? А аз искам да си остана шериф.

— Аз също! — обади се плахо Банко-52.

— И аз! — обади се по-смело Ванко-56.

— И аз! И аз! — обадиха се съвсем смело останалите категории.

Тогава Тони-48 окончателно се престраши:

— Да извикаме Пепи! Той си е наш и ще ни научи да се борим на шах!

— Пепи е предател! — рече мрачно Тото.

— Не е вече! Той е изгонен от Валери и сега се скита немил-недраг, без сън и без покой в Улпия Термалия.

— Така ли? А пък аз да не съм го знаял! Я ми го доведете веднага!

Тони-48 само това и чакаше. Изхвърча навън и завари Пепи зад колонадите на некропола да се бори с един дебел пън.

— Какво правиш? — попита той.

— Тренирам — отвърна Пепи, извади от джоба си бисквитче и си гризна. — Защото вече напълнях с едно кило и трийсет и осем грама и скоро ще мина в по-горна категория.

Тони-48 го хвана за ръката и го довлече в салона. Данколовци го наобиколиха.

— Слушай, Пепи! — рече тържествено Тото. — Искаш ли да се върнеш пак в нашето лоно безстрашно?

Сините като синчец очи на Пепи засвяткаха.

— Искам.

— Добре, но ще ни научиш ли да се борим на шах по всички категории?

— Ще ви науча! Само че тайно от Валери.

— Не бой се! Ние ще те пазим като зеницата на окото си от ония завеяни будалайци.

— Абдулабайци — поправи го Пепи.

— Будалайци! — повтори упорито Тото. — А сега закълни се в името на Дан Колов, че никога няма да ни изневериш!

Пепи преглътна: спомни си клетвата, която бе дал на другите, поколеба се за секунда, помисли и нехайно произнесе:

— Дадено!

Възторжени овации посрещнаха тази декларация. Данколовци грабнаха Пепи и го запремятаха във въздуха чак до висящите от тавана халки.

А през това време той си мислеше, че все пак е успял да метне всички. И си мислеше още, че в близките дни ще извърши велики дела: ще научи шахматистите да се борят, а борците да играят шах!

И то тайно!

Наистина, имаше опасност да го разкрият и тогава… Но Пепи беше мъжко момче и не се плашеше от нищо.

Даже от призраци.