Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (28)

Съкровището на цар Михаил и мансубите на Абдул-Аба

Това бе нещо като площадка с нисък свод.

— Ей, Спасе! — викна Валери. — Тук няма проход. Я виж какво пише за тука отец Андроникий!

Спас трескаво измъкна листа от джоба и прочете:

„… И като се покатерите над Голямата стена, ще намерите отвърстието вдясно и ще влезете в пещерата…“

Валери обърна фенерчето вдясно, внимателно се вгледа и едва тогава забеляза големия каменен блок, чиито ръбове се бяха почти слели със скалата.

— Намерих! — извика той и започна да дълбае с кирката фугата между камъка и скалата. — Дайте нож!

Спас се покатери до него и зачегърта с ножа вдлъбнатината. Когато се откри достатъчно широка пролука, Валери пъхна острието на кирката в нея и с голямо усилие размърда камъка. Сетне двамата впиха пръсти в тежкия блок и бавно, много бавно успяха да го изтеглят. И докато теглеха, Валери си мислеше, че никога по-рано не би бил в състояние даже да помръдне такъв тежък предмет. Какво ли не прави спортът! Какво ли не правят енерганите!

Най-после измъкнаха камъка докрай. Пред тях се откри дълга, тясна дупка.

И първото нещо, което усетиха, бе една прохладна, приятна миризма, която не можеха да разпознаят, но която тутакси предизвика в гладните им стомаси бурни вълнения.

— Пещерата! — прошепна Валери.

— Моята! — добави Спас Дългия.

— Влизам! Ти пази тук! И да не мърдаш, докато не те извикам! — Валери привърза въжето около кръста си, другия му край закрепи около каменния блок, легна по корем, промуши крака в отвора и запълзя. Добре, че беше тънък, та успя да се провре. Ако беше с една категория по-тежък, като нищо щеше да си остане заклещен между камъните.

Мина. И отново се намери върху тясна площадка, която стърчеше като балкон над бездната. Място за колебание вече нямаше: Валери стисна здраво въжето и отпусна крака в празното пространство.

Закачено за предницата на ризата, фенерчето хвърляше трескави светлинни по всички посоки на пещерата и от това Валери имаше усещането, че пропада във фантастичния и безнадежден свят на Хелиополис, за който бе чел в една книга.

И колкото по-надолу се смъкваше, толкова по-приятна и пикантна ставаше миризмата…

Най-после усети под краката си твърда земя. Стъпи, размърда крака: наистина беше стигнал дъното. Взе фенерчето в ръка и го вдигна. Но преди да го насочи напред, затвори очи и с разтуптяно сърце си представи сандъците с бисери, буретата с жълтици, дървеното ковчеже на Абдул-Аба…

Обърна фенерчето напред. Отвори очи.

И видя.

Най-напред сандъците. После буретата. После тенекиите.

Бях наредени покрай стените на пещерата, едни до други, едни върху други. И миришеха ужасно приятно.

Отправи фенерчето надясно. Там пък се издигаше една грамада от големи, жълтеникави пити. Приближи се, освети ги отблизо.

Беше кашкавал. Балкански.

Погледна и нагоре. И видя луканките. Бяха стотици и стотици и висяха на дълги прътове — закръглени, ароматични и зовящи да бъдат изядени.

Напълно шашнат, Валери се приближи до буретата. Едно беше с полуотворен капак. Надзърна: беше сирене. Овче.

Отиде и при сандъците. Решително откърти една дъска, вътре бяха наредени пакети с тахан-халва.

Проби с острието на кирката една тенекия: потече гъст, кехлибарен мед.

Валери безпомощно отпусна ръце. Какво значи всичко това? Сирене, кашкавал, луканка, халва, мед! Нима това е съкровището на цар Михаил? Или оня отец Андроникий се е подиграл с хората? А златото, а бисерите? А мансубите на Абдул-Аба?

— Хей! — чу той гласа на Спас откъм отвора. — Какво правиш долу бе?

— Ей сега, ей сега! — промърмори Валери, изтръгнат от смайването си.

— Намери ли съкровището?

— Намерих… нещо…

Обзет от жестоко до обида разочарование, Валери като разярен лъв заснова из пещерата, търсейки други сандъци, други бурета, други тенекии.

А приятната миризма на богат гастрономически магазин така лудо дразнеше стомаха му, че той измъкна ножа и с варварска настървеност откърти парче кашкавал, сряза буца халва, смъкна една луканка и като седна върху един сандък, си похапна.

Тази ненадейна порция енергани поуталожи възбудените му нерви и му вдъхна нови сили. И си спомни той тогава едно от най-елементарните изисквания в психологията на шахматната игра — никога да не изпадаш в паника и хладнокръвно да анализираш положението на бойното поле! Винаги може да намериш изход и от най-заплетеното положение и да се добереш ако не до победа, то поне до почтено реми!

Осъзнал тия позабравени постулати, Валери отново и вече спокойно и методично започна да изследва пещерата.

Беше обширна, висока, с неравни, сухи стени. Вместо врата имаше нещо като ниска, ръждясала металическа преграда, без видими белези на брава. Опита се да я отвори, не се помръдна. Очевидно не е била отваряна от столетия.

Разгледа вдлъбнатините по стените, надникна във всички ъгли, но освен продукти нямаше нищо друго. И едва когато възнамеряваше да извика другите, откри изненадата. Беше се сгушила между сандъците и питите кашкавал и на пръв поглед изглеждаше съвсем незначителна.

Бе едно широко дървено трупче, изправено като масичка. От двете му страни стояха още две по-малки трупчета — явно за сядане. Върху масичката бе простряно парче полупрогнило, мушамено платно, очевидно пергамент, разчертано на 64 бели и черни квадрати. Покрай него лежаха катурнати, като иззети от игра, всевъзможни фигури, много странни по форма, издялани кой знае кога и кой знае от какво дърво и покрити с патицата на вековете.

А върху самото платно — явно старинно шахматно табло — имаше само осем фигурки: четири бели и четири черни.

За Валери бе достатъчен само един поглед, за да фотографира завинаги в съзнанието си този шахматен образ. И още едно по-внимателно вглеждане, за да разбере, че това е задача за мат, по всяка вероятност в четири или пет хода.

Но чак когато седна на едно от столчетата и се опита да реши задачата, осъзна простата истина, че това отпред е мансуба, истинска мансуба, мансуба на Абдул-Аба! Само една мансуба може да бъде така заплетена! И така красива!

Закачил фенерчето на гърди, приведен над таблото, Валери играеше срещу невидимия противник, може би срещу самия Абдул-Аба, който така предвидливо бе съставил тази задача за поколенията…

Опита една комбинация, опита втора, трета, четвърта… И още, и още, все по-дръзки, все по-безумни. И все нищо не излизаше. И колкото повече се задълбочаваше в схватката, толкова повече забравяше, че се намира в Спаската пещера, заобиколен от каци сирене и камари кашкавал.

Трепна едва когато отгоре долетя панически вопъл:

— Валерии! Валериии! Жив ли си? Валериии!

Той се изправи, възстанови първоначалното разположение на фигурите, неохотно се отдалечи от масичката и изтича към въжето под тераската.

— Тук съм! Елате! Елате да видите какво съм открил!

Оттатък зашумя и след малко по въжето се спусна Спас, после Елка и накрая Белия облак, който така тупна на земята, че после дълго време куца.

Тримата стърчаха под въжето, поуплашени, все още неспособни да възприемат новата действителност.

— Вижте! — възбудено извика Валери. — Вижте какво открих! — И ги повлече зад сандъците при дървените трупчета. — Ето! — рече той с израза на човека, който пръв ще стъпи на Марс и ще покаже на човечеството безводните пустини на червената планета.

— Какво е това? — попита Белия облак.

— Как, какво! Не виждаш ли? Мансуба!

Наведе се и развълнувано започна да обяснява, че това е задача за мат в четири или пет хода и че посоката на първите два хода е доста ясна, но третият…

Ала другите не го слушаха. Бавно крачейки сред каците, сандъците и тенекиите, пипаха тук, пипаха там и премигваха от удивление.

— Ама това не е съкровище бе! — констатира Белия облак, след като се увери, че под сиренето няма нито бисери, нито злато.

— Спасе! — въздъхна сърцераздирателно Елка. — Твоят Андроникий е мошеник и лъжец!

— Не бързай с обидите! — каза Спас. — Андроникий е сериозен монастирски учен. Може някой друг да е влязъл тук преди нас и да е прибрал съкровището.

— А това какво е тогава? — попита Елка, сочейки буретата.

— Какво ли? Хм… Много просто. Това е скривалището на обоза на цар Михаил. Тук са били складирани продуктите за в случай на обсада на града. Царят загинал и понеже войската му била разбита, обсада не е имало и складът останал непокътнат.

— Гениално! — възкликна Белия облак. — Това от романи ли е?

— Никакъв роман! Помисли малко и ще се убедиш, че е чиста истина.

— А как са изтраяли продуктите толкова години? — попита скептично Елка.

— Че как няма да изтраят! Тук е като хладилник, не виждаш ли колко е студено? Чел съм в „Наука и техника за младежта“, че в такива пещери са открити съвсем запазени разни динозаври отпреди милиони години.

— Свръхгениално! — рече Белия. — Значи, можем да си гризнем от тях!

— Каква гадост! — изкриви лице Елка. — Че кой ще ти яде луканка отпреди шестстотин години?

— Аз! — отвърна Спас. — Археолозите са си правили даже пържоли от динозаврите. На̀, виж!

Откъсна една луканка, начупи я и започна да яде. Отначало дъвчеше малко сдържано, но после загълта с юнашка охота.

— Знаменита е! Като смядовска. Опитайте!

Опитаха. После опитаха сиренето. То също беше знаменито. Хапнаха и от кашкавала, и от халвата, накрая смукнаха мед направо от пробитата тенекия.

След петнайсет минути седяха с натежали тумбаци, пияни от умора и безсъние, мълчаливи, неподвижни.

В това блажено състояние ги завари Валери.

— Ей! Ставайте! Трябва да си вървим! Часът е вече два!

Спас мързеливо се прозина:

— Нека най-напред да решим какво ще правим с тия съкровища, па тогава! — рече той.

— Добре. Да направим набързо едно заседание.

Направиха го. Ето и съставения за случая

Протокол

на заседанието на Управителния съвет на клуба „Абдул-Аба“, проведено в Спаската пещера в два часа след полунощ. Дневен ред:

Съдбата на обозния склад на цар Михаил.

Докладва председателят на клуба.

 

Валери: — Щом като е доказано, че тия продукти са от обоза на цар Михаил, значи, сега не принадлежат на никого, следователно ние можем да ги ползуваме, тъй като имаме приоритет за откриването им. Съгласни ли сте?

Всички са съгласни.

Валери (продължава): — Като имаме предвид, че поради липса на пари ние не можем да си купуваме енергани, предлагам да употребим продуктите единствено за наддаване на тегло и преминаване в по-горни категории с оглед на скорошния турнир. Няма да правим с тях никаква търговия. Съгласни ли сте?

Несъгласие изразява домакинът на клуба.

Белия облак: — Защо да не продаваме? Тук има толкова много енергани, че сами не можем да ги изядем даже до девети клас! А като продадем малко, ще получим пари и ще можем да си купим нови шахове, ще се абонираме за списание „Шах“, ще отиваме на кино три пъти седмично и ще направим разни подаръци за турнира.

Елка: — Нашият гимнастически отбор също има нужда от нови трика. Старите са станали на парцали.

Валери: — Добре, щом като е за такива обществени цели, може! Само че никаква печалба! Съгласни ли сте?

Всички са съгласни.

Валери: — Имам още едно предложение. Мансубата на Абдул-Аба да остане на съхранение при мене.

Всички са съгласни. Накрая е гласувано следното

Решение

1. Енерганите от обоза на цар Михаил да се използуват за подсилване физическото състояние на клуба.

2. Белия облак да продаде няколко дози енерган и с получените средства да накупи подаръци по приложен списък.

3. Мансубата на Абдул-Аба остава на съхранение при кандидат-майстора Валери и се използува за по-интензивно обучение на клубните членове с оглед на участие в световното първенство.

4. Задължават се клубните членове да правят по-чести походи до Спаската пещера, за да изпреварят експедицията на Гърбатко.

5. Да се пази в най-строга тайна местонахождението на пещерата. За тази цел най-внимателно да се замаскира достъпът до нея, като за всеки случай се пусне горещата река — в старото й корито и се отклонява само в часовете, когато ще се влиза а пещерата за енергани.

Край на протокола

Излизането от Спаската пещера бе много трудно. Тежаха торбите, пълни с енергани, тежаха и стомасите. Но в края на краищата успяха.

При Каменния чатал набързо пробиха яза и водата отново си потече в старото корито, мъкнейки надолу мръсна тиня.

После надве-натри поставиха решетката в рамката на входа, напъхаха екипировката в саркофага на Касиус Клей и се пръснаха.

Последни останаха Валери и Елка.

— Искаш ли да те изпратя? — попита той.

— Добре — отвърна тя. — Но няма нужда…

Тръгнаха. Луната, голяма и облещена, вече се скриваше зад планината. Вятърът бе утихнал и боровете стояха като неми стражи край древните останки на Улпия Термалия. Бе светло. Бе свежо. Бе хубаво.

— Валери — прошепна тихо Елка, — ти вече втори път се биеш за мене! Веднъж с Осоговския тигър и сега с Белия облак. Ти си истински рицар. Благодаря ти.

И го погледна.

Огрян от кристалната луна, той бе изцяло омацан с позасъхнала черна тиня и дори малко вонеше. Само очите му, много чисти, хвърляха зелени котешки отблясъци.

— Това е нищо! — отвърна той нехайно. — Да видиш само, когато си отмъстя на Тото!

— Но аз не искам да се биеш вече! — рече тя. — Тото може да те победи.

Сега пък той я погледна. Тя също беше поизмацана, но златната плитка, царствено навита на главата й, блестеше като корона.

— Няма да ме победи! — произнесе той развълнувано. — Ще видиш! — И добави: — Само ми имай доверие!

Тя протегна десница и хвана ръката му.

— Аз имам доверие в тебе — нежно продума тя. Помълча, помисли и продължи: — Валери, искаш ли да се ожениш за мене?

Той се спря, ококорил очи. От зениците му се разхвърчаха искри.

— Но аз съм още малък! — каза той.

— Нищо — каза тя. — Ще те чакам да пораснеш. А дотогава ще сме сгодени.

— Е, добре — каза той. — Щом като толкова настояваш…

— А сега — каза тя — да те целуна ли?

Вкаменен, той не можа да обели дума. А тя спокойно го целуна по покритата с черна, миризлива тиня буза.

— Лека нощ! — каза тя, засмя се весело и с лека, гимнастическа стъпка изтича към женското общежитие.

Валери дълго стоя неподвижен под боровете, докато тънката й фигурка се стопи в мрака. Флейтичката свиреше най-вълшебната песен.