Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (33)

Турнирът. Втори кръг — шахматът

В дванайсет и половина бе дадена обедна пауза. Хората се разположиха по поляните, развързаха бохчи и торби и цялата околност замириса на агнешко печено, пресен чесън и сливова ракия, с която този край законно се гордее.

След няколко наздравици настроението се повиши, а интересът към предстоящите шахматни срещи нарасна до пукване. Та през първата част на турнира се бе случило немислимото: върху тепиха — шахматистите бяха удържали стремителния напор на борците и излязоха с чест от битката: само три загуби, шест равни и даже една победа — на Белия облак! Резултат 6:4 за „Дан Колов“.

Такъв резултат не бе очаквал и най-оптимистичният привърженик на шахматистите. Даже великият черен войвода Тото Тотото не можа да тушира Валери и го победи само с няколко точки!

Наистина много зрители хвърляха сянка върху съдийството на Пепи, твърдейки, че той си затварял очите пред явни нарушения на абдулабайците и че победата на Белия облак била постигната с неговата активна помощ… Но хайде да не говорим за това!

И колкото повече ракия се изпиваше, толкова повече страстите се разгаряха. От черга на черга, от одеяло на одеяло се подхвърляха остри реплики, закани, подигравки. На едно място се стигна дори до юмручна разправа, та трябваше да се намесят шерифите и да поохладят разгорещените глави.

Междувременно скамейките и столовете бяха преместени сред развалините на Улпия Термалия, а десетте шахматни табла поставени върху саркофази и надгробни камъни.

В 13:30 главният съдия даде сигнал, хората заприбираха бохчи и торби и се прехвърлиха към новия плацдарм. Двойките, на които предстоеше да се сразят върху черно-белите квадрати, бяха вече там.

Пепи свирна. Настъпи тишина. Играчите впиха очи във фигурите. Зрителите — в играчите.

Валери вдигна грабливо десница. Пепи пусна часовниците.

— Напррред! — прозвуча бойният призив на Лори.

Валери премести напред царската пешка.

Два часа по-късно часовниците бяха спрени.

Ето как войводата на „Дан Колов“ коментира този втори кръг от турнира пред кореспондента на вестник „Термалия“.

Кореспондентът: — Вашата оценка на шахматните срещи?

Тото: — А бе, за малко да направим на будалайците безпощадни тушове по всички табла, ама тоя перко Пепи, дето е ужким главен съдия и дето все много знае, удари гонга и така ги спаси от фатално поражение.

Кореспондентът: — Вие загубихте от прочутия кандидат-майстор Валери чак на 108-ия ход.

Тото: — Ами да, виновен е пак тоя Пепи. Ако не беше той, Валери на куково лято щеше да се отърве от моята фатка. Царят му беше паднал в партер и моят тур го беше хванал в безвъзвратен външен нелсон по четвъртия хоризонтал. И таман да му направя туш с офицера, аз случайно пипнах една пешка и тогава Пепи свирна с пищялката и каза, че ужким не било честно, и ме накара да играя с тая пешка и така Валери се измъкна от нелсона и накрая ме победи, ама нищо.

Кореспондентът: — Значи, вина носи съдията?

Тото: — Е, не само той… Ами папагалът, дето непрекъснато ме объркваше с обидни думи, като „турррук“ и други такива, и подсказваше на будалайците. Няма какво, ще му откъсна човката!

Кореспондентът: — Как си обяснявате победата на Тони-48 на деветото табло още на шестнайсетия ход?

Тото: — Фасулска работа! Аз сума време показвах на Тони-48 най-различни хвърляния и когато Пацо му падна в ръцете, Тони-48 му направи един ребур. Знаеш ли какво е ребур? Ребур значи преобръщане с обратно хващане. Ей така…

Кореспондентът — Не, благодаря!… Продължавайте!

Тото: — Та, значи, царицата на Пацо нямаше къде да мърда, царят му се мотаеше като муха без глава и макар че контраатакува чрез затискане противника с помощта на конете, той не можа да се отърве и сам си залепи плещите на тепиха. Така Пацо стана туш на шестнайсетия ход и сега Тони-48 е първенец.

Кореспондентът: — Какво най-много ви харесва в шахмата?

Тото: — Фатките.

Кореспондентът: — Как си обяснявате общия равен резултат в борбите и шахмата?

Тото: — Слушай, Блаже, ще ти кажа, ама ако го напишеш във вестника, ще те направя безпощадно на кайма!… Ние препихме…

Кореспондентът: — Препихте?

Тото: — Да, рициново.

Кореспондентът: — Не разбирам.

Тото: — Толкова ти ражда тиквата. Ами че ние пихме рициново, за да смъкнем категориите, и, знаеш какво става, когато човек препие… По време на мача с Валери на мене направо ми трепереше джигерът…

Кореспондентът: — Фатално!

Тото: — Фатално, ами!

И тъй в шахмата борците устояха и постигнаха блестящ резултат: само три загуби, шест равни и даже една победа — на Тони-48. 6:4 за „Абдул-Аба“. Следователно общият резултат от целия турнир бе 10:10. Пред това равенство бяха принудени да млъкнат и най-запалените запалянковци.

Мърмореха само състезателите. Какво излизаше, значи? Че на окръжните подборни състезания ще отидат само шест души, и то едни от най-кьопавите, и сред тях Белия облак като борец и Тони-48 като шахматист! Къде се е чуло и видяло такава дивотия? Това бе не само несправедливо, това бе и опасно за интерната, който имаше далеч по-изтъкнати представители и в двете дисциплини.

Единственият, който не криеше удовлетворението си от равенството, бе Пепи. И с основание. Този резултат бе негова лична победа. Той я беше изковал в течение на ония дълги седмици, когато учеше борците на шах, а шахматистите на борба. Той не можеше да си представи, че едните ще победят другите. То би означавало поражение на единия Пепи от другия Пепи. И макар че бе спомогнал мъничко за това общо реми и като главен съдия, той потриваше ръце, доволен от себе си. И щастливо намигваше на Гърбатко, който се усмихваше под мустак.

Настъпи и тържественият момент за връчване на наградите.

На двора отново се строиха двата отбора, директорът отново взе думата. „Днешните състезания — каза той — за сетен път доказаха, че за човека няма непостижими цели, че волята, упоритостта, постоянството, любовта към учението могат да преодолеят всички препятствия. Ето у нас бе постигнато почти невъзможното: борци се превърнаха в първокласни шахматисти, шахматисти станаха великолепни борци! Дерзайте — завърши той. — Един ден ще стигнете и до звездите.“

И раздаде наградите. Белия облак, единственият шахматист туширал борец, и Тони-48, единственият борец, матирал шахматист, получиха медали с изображението на цар Михаил и по една грамота, в която черно на бяло бе написано, че на тях се пада великата чест да поднесат на градския музей съкровището на цар Михаил, когато то бъде измъкнато от недрата на Улпия Термалия.

— А сега — провикна се Старика, — моля, първенецът на интерната и шампионката по гимнастика Елка да поднесе своята наградя.

Елка пристъпи напред, величествена, истинска кралица, с навитата над челото златна плитка. Но както вървеше с достолепие вдигната глава, до нея достигна крясъкът на Лори:

— Кррралица, урррра!

Този идиотски възглас наруши тържествеността на момента. Най-напред се изкискаха момичетата, после веселият смях обзе цялата публика. Елка също не издържа и се ухили.

Смеейки се, тя се приближи до Тони-48 и каквато беше по-висока от него, наведе се и набързо го целуна по челото.

Публиката зарева от възторг.

Елка се обърна към Белия облак. Той стоеше изпружен, блед, със спуснати като пред разстрел ръце и настръхнала бяла коса. И си мислеше, че такова чудо никога не бе му се случвало. Той, привърженикът на Ницше, който считаше жените за кокошки, сега чакаше целувка от една представителка на този презрян пол, и то като награда! Идеше му да побегне, но не мръдна, прикован към земята, сякаш подметките му бяха залепени с лепило „Уле“.

Прочели сякаш мислите му, момичетата злорадо заскандираха:

— Елке, остави го! Не заслужава!

— До-лу Ниц-ше! До-лу Ниц-ше!

— Елке, не го целувай! Не го целувай!

Но тя не послуша тия женски съвети и спокойно целуна женомразеца по бузата.

Лицето на Белия най-напред стана пурпурно като вечерна заря, после виолетово като индиго за пишеща машина, после оранжево като скапан портокал, после синьо като обедно море, после жълто като жълтурче и накрая прозрачно като глухарче.

Валери тъжно наблюдаваше тази сцена и си мислеше, че той и само той, най-силният шахматист на „Термалия“, трябваше да получи тази кралска награда. Пък нали бе и годеник!

Тото мрачно скърцаше със зъби и си мислеше, че не онзи кьопав маляк Тони-48 трябваше да получи целувката, а той и само той, най-силният борец на „Термалия“.

Но боговете на спорта си бяха вече казали думата.

Пепи, тоест главният съдия, също…

И тъкмо Старика да обяви турнира за закрит, Валери му прошепна нещо. Директорът кимна и съобщи:

— Другарки и другари, по случай благополучния завършек на този първи наш турнир членовете на клуба „Абдул-Аба“ ще връчат на членовете на отбора „Дан Колов“ възпоменателни подаръци.

И както бяха строени, абдулабайци изтичаха към данколовци и им поднесоха по една кадифена кутийка.

Този приятелски жест отбеляза върха на празника. По-нататък нямаше какво повече да се очаква. Предоволни, хората си тръгнаха, оживено коментирайки всичко, което се случи през този паметен за физкултурата ден.

Само Тото Тотото остана неподвижен в средата на двора, разглеждаше писалката, от същите, които Белия облак бе купил предния ден с ония пари, и нищо, ама нищо не разбираше!