Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (26)

Други изненадващи изненади

Веднага след изпита в тоалетната до Валери изникна Тото.

— Слушай, кросмайсторе — промърмори той стеснително, — искаш ли да ти покажа някои безпощадни фатки по борба?

Предложението, макар и изненадващо, бе примамливо, но Валери веднага отсече:

— Не!

— Виж какво… — изсумтя Тото — аз… не заради шестицата… Аз… заради тебе…

— Не искам!

— Но като се бориш на турнира, фатално ще станеш туш! — отчаяно извика Тото.

— Не се безпокой за мене! — отвърна пренебрежително Валери, мислейки си за тайните тренировки с Пепи.

— Добре тогава, щом е тъй, аз ще кажа на всички, че си ми подсказал по математика, и нека инженер Пройко ми пише безпощадно цафе!

Тази декларация бе тъй неочаквана, че Валери втренчи учуден поглед в Тото. И видя на лицето му един израз на накърнено достойнство, който не бе забелязал никога по-рано. Дожаля му.

— Добре… — отстъпи той. — Но само веднъж! И да знаеш, това не отменя моето отмъщение към тебе.

— То се знае — каза Тото. — Искаш ли да почнем още днес?

Следобед, както обикновено, шерифите слязоха в града за редовната си патрулна обиколка, абдулабайци тренираха под ръководството на Пепи. Но — това се случваше за първи път — сред шерифите го нямаше Тото, сред абдулабайците го нямаше Валери. И двамата бяха предупредили, че са болни.

А всъщност те се бяха уединили в най-затънтения край на боровата гора, където Тото изпълняваше обещанието си да предаде на своя заклет враг „безпощадни фатки“.

За Валери тия хватки не бяха новост. Пепи многократно му ги бе показвал, но приложени от шампиона, те изглеждаха къде-къде по-резултатни! Валери бързо усвои тънкостите им и на четиридесетата минута направи едно такова ефектно „носене на кръст“, че Тото едва се отърва от туш.

Изправиха се, потни и задъхани. Тото критично огледа противника си от главата до петите.

— Кой те научи да се бориш така безпогрешно? — попита той.

— Сам — отвърна невинно Валери. — По книжка.

— Хм… На колко кила си вече?

— Петдесет и две и двеста трийсет и осем грама.

— А аз на петдесет и девет и двайсет и шест грама. Значи, като качиш още шест кила, и ще се срещнем.

— Шест кила и седемстотин осемдесет и осем грама! — поправи го Валери.

— Добре де, не е фатално! — Тото помълча малко и тихо се примоли: — А сега хайде и ти ми покажи някои фатки на шах?

Валери не се остави да бъде молен втори път и извади от джоба магнитното шахче…

И още на петия ход усети срещу себе си съпротива, каквато никога не бе очаквал. Тото разгърна такива комбинации, че Валери трябваше доста да се напъне, докато ги разбие.

— Кой те научи да играеш така? — попита удивен той.

— Сам — отвърна Тото, повдигайки невинно вежди. — От една книжка на Ботвиквеник.

Валери бе потресен. Тото и Ботвиник! Това не му се побираше в главата.

— Искаш ли утре да потренираме пак? — попита борецът.

— Само че тайно! — отвърна шахматистът.

— То се знае!

Разделиха се и всеки се прибра по различни пътеки.

Завариха отборите си готови за слизане към банята за редовното къпане и теглене. Без много обяснения те също грабнаха хавлиите си.

След десет минути бяха пред бялата куполеста сграда, над която обикновено се издигаха стълбчета пара. Този път обаче пара нямаше и това ги озадачи. Изненадата беше още по-голяма, когато прочетоха пред вратата табелка с надпис:

Банята не работи по технически причини.

Термалийци бяха така много свикнали с всекидневните порции енергия, които получаваха в горещия басейн, че възприеха това ненадейно затваряне като лична обида.

— Безобразие! Цяла баня да затворят! — изкрещя Белия облак. — Технически причини! Бабини деветини! Така ли се грижи Градският народен съвет за чистотата на народа? Ще се оплачем!

— Хайде, къш! — намръщи се пазачът.

— А да се претеглим не може ли? — попита Пепи.

— Не може! Ще дойдете друг път.

На връщане абдулабайци минаха през площада, където, както винаги, си бърбореше високоговорителят. Отначало не му обърнаха внимание, но няколко думи ги заинтригуваха и те се ослушаха.

„… Странното и внезапно изчезване на водата в градската баня — съобщаваше той — се обяснява от специалистите с рязко разместване на земните пластове около изворите или по нейния подземен път. Такива природни феномени се проявяват обикновено при земетресения. Любопитното в случая е, че не са зарегистрирани наблизо никакви земни трусове. Още по-любопитно е, че успоредно с изчезването на водата тънка струя термална минерална вода е бликнала в отдавна изоставените каптажи на старата турска Дервиш баня. Компетентните органи са пристъпили към изследвания. Нека им пожелаем скорошна сполука, тъй като без минералните бани нашият любим курортен град, прочут с лечебните си води още от римско време, е обречен на упадък…“

Като чуха това, членовете на управата на „Абдул-Аба“ се спогледаха и без да си кажат думица, хукнаха към върха на хълма. След малко вече заседаваха. Ето и

Протокол

на заседанието на Управителния съвет на „Абдул-Аба“, състояло се веднага след връщането от затворената баня.

 

Дневен ред: Изчезването на горещата вода. Докладва Валери.

 

Валери: — Ами сега, какво ще правим?

Белия облак: — Загдето не можем да се къпем, така ли?

Спас Дългия: — Ама че си глупав! Не чу ли радиото? Сега геолозите ще почнат да човъркат земята, за да търсят водата, и могат да дойдат чак дотук!

Елка: — Но ти да не мислиш, че ние сме спрели водата?

Спас Дългия: — Де да знам! Може би, като сме отклонили горещата вода при Каменния чатал, да сме я пратили, без да знаем, към Дервиш баня.

Вълнение сред членовете на съвета.

Валери: — Другари, моля, без паника! Радиото изрично съобщи причината на спирането на водата: разместване на земните пластове.

Спас Дългия: — Да, но само при земетресение. А земетресение нямаше. Някой от вас да е усетил земетресение?

Съветът установява, че никой не е усетил земетресение.

Валери: — Ако е вярно, че ние сме спрели водата, историята и курортистите няма да ни простят до края на живота, защото хората няма да има къде да си лекуват ревматизма и безсилието, и тогава градът ще западне и ще заприлича на Улпия Термалия. Има ли предложения?

Спас Дългия: — Предлагам, след като приберем съкровището на цар Михаил, да върнем водата в старото й корито. Тогава ще разберем ние ли сме я спрели или не. Ако да, значи, ще спасим града от гибел и ще можем отново да се къпем и теглим в банята. Съгласни ли сте?

Единодушно съгласие.

Валери: — Бъдете готови веднага след лягане! Облако, да не забравиш стълба и въже!

Белия облак: — Няма, няма!

Край на протокола

След заседанието абдулабайците се явиха при Пепи, за да си получат порцията енергани. Главният съдия бе вече наредил върху масата няколко купчини с луканка, шоколад, бадеми и тахан-халва.

— На̀, лапайте! — каза той леденостудено. — Да не кажете после, че ви оставям да гладувате. И да се претеглите!

Без много да му мислят, абдулабайци прибраха дажбите в джобовете си и Пепи с меланхолия гледаше как с тях окончателно изчезват и марките… И не смееше да отклони поглед към стената, защото там щеше да срещне насмешливите очи на Че Гевара.

— Пепи бе — попита непредпазливо Валери, — защо днес ни даваш толкова малко енергани?

И това ако не бе нахалство, здраве му кажи! Пепи не се сдържа и въпреки Че Гевара, който му даваше знаци да мълчи, избухна:

— Защо ли? — извика той. — Защото и това ви е много! Затова! Защото трябваше да ви оставя да пукнете от глад! Затова! Защото парите се свършиха и защото си криете стотинките за кино и сладолед! И защото ако утре-другиден не ми съберете нов бюджет за енергани, хич да не стъпвате повече тук! И никакви тренировки! Разбрахте ли?

Абдулабайци, които никога не бяха виждали Пепи така разярен, тихичко се измъкнаха.

Валери се прибра силно обезпокоен. Той вече не можеше да си представи ден без енергани. Наддал на килограми, заякнал, позабравил хрема, ревматизъм, синузит и лекарства, той бе придобил такъв свиреп апетит, че не само не му достигаха тройните порции, които си изпросваше в трапезарията, но му се струваха оскъдни и дажбите на Пепи. Липсата на енергани означаваше намаляване на теглото, снизяване на категорията и оттук — проваляне на отмъщението срещу Тото!

Дълго мисли откъде да намери пари. Последните стотинки отдавна се бяха стопили, нови скоро не очакваше.

И съвсем логично стигна до идеята за съкровището. Действително, какво би станало, ако от купищата злато и скъпоценности отделят само една перличка, една-единствена, колкото бобено зърно, и с нея накупят тъй нужните за развитието на физкултурата енергани? А защо не? Нима някой ще забележи изчезването на някакво си бобено зърно? Та това няма да е кражба, това ще е благородна жертва пред олтара на родния спорт.

Стигнал до това мъдро заключение, той си полегна в очакване часа на втората експедиция.