Ърскин Колдуел
Пътуващият проповедник (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Клей не беше свикнал да си ляга толкова късно и бяха минали два часа от изгрева, когато отвори очи. Полежа на една страна, премигваше озадачен и се чудеше защо се е успал. Когато скочи на пода, той се сети, че се бяха прибрали от училището след полунощ.

Не се чуваше никой друг. Дийн спеше дълбоко от другата страна на кревата и имаше толкова възторжен вид, че той не я събуди. Намъкна ризата и работните си панталони, завърза връзките на обущата си и излезе на задната веранда да пийне малко вода.

В същия миг, когато отиде до парапета и бръкна за малко вода в кофата, той усети, че нещо не е наред. Отначало не можеше да разбере какво е. Огледа колкото можеше от двора, изтича надолу по стъпалата към хамбара и се помъчи да проумее какво му бе подсказало, че нещо не е наред.

— Майната му! — каза той, като се вгледа под навеса.

Колата, която винаги стоеше под навеса до хамбара, не беше вече там. Спомняше си ясно, че предишната нощ я закараха под навеса, но сега я нямаше там.

Обърна се и изтича зад ъгъла на къщата. Без да спира, за да разгледа по-отблизо, той видя пресни следи от гуми по пясъка. Някъде между полунощ и сутринта бе преваляло и новите следи по пясъка бяха толкова ясни и отчетливи, сякаш бяха следи от стъпки в току-що налят бетон. Клей отиде в предния двор и се спря там.

— Брей, майната му! — измърмори той, загледан в широкия път към Макгъфин.

Обърна се бавно и се помъкна към предното стълбище. Тялото му се огъна и той се отпусна на предпоследното стъпало. Ръцете му лежаха опънати върху острите колене, лактите бяха огънати и ръцете висяха.

Долу, при колибите, Харди излезе от кухнята си. Ръката му висеше на превръзка. Харди отиде при купчината дърва, наведе се и започна да събира трески, като ги хвърляше в една кофа без дръжка.

Старата кола на Саймън все още стоеше под магнолиевото дърво пред къщата. Не беше преместена и на сантиметър от деня, в конто Саймън бе пристигнал. От мястото, където седеше, Клей виждаше, че три от гумите са издишали, а четвъртата скоро щеше да ги последва.

Зад него в къщата се чуваше глухо раздвижване. Той предположи, че Дийн е станала да приготви закуската. Не направи никакво усилие да я спре; Шугър се беше върнала и можеше да дойде да сготви закуската, но Клей остана мълчалив. Не искаше никаква друга мисъл да го занимава.

Чу стъпки в хола зад гърба си и се извърна да каже на Дийн, че Шугър и Харди са се върнали. Но когато погледна, видя, че е Лорен, а не Дийн. Беше облечена в дрехите, който носеше при идването си преди няколко дена, а на главата беше с шапка. Дори беше взела и чантата си.

— Да не би да си тръгваш, Лорен? — каза той.

— Той къде е? — попита тя и изтича на верандата.

— Кой къде е?

— Саймън.

Клей се извърна да я огледа по-добре.

— Ей, майка му стара! — каза той. — Ти си станала, за да тръгнеш с него?

Тя кимна и изтича по стъпалата. Оглеждаше се навсякъде за Саймън.

— Можеш все пак да се върнеш в къщи и да хапнеш нещо за закуска — каза той, — защото сега Саймън Дай сигурно е на двадесет мили от другата страна на Макгъфин. Тръгнал е доста рано.

Лорен изпусна чантата си на верандата.

— Мръсният му кучи син — процеди тя през зъби. — Каза ми, че ще ме закара със себе си в Джаксънвил.

— Така ли ти каза? — попита Клей. — Ех, майната му!

Лорен седна на един стол и се загледа свирепо към пътя, по който Саймън бе изчезнал през нощта. Махна шапката си и я захвърли на верандата.

Каза нещо неразбираемо през стиснатите си зъби.

— Чини ми се, че и аз бих могъл да го нарека с някоя тежка приказка — каза Клей, — само че не знам с каква. Срам и позор за него да си отиде по този начин, да ни изостави всички.

Двамата поседяха мълчаливо и гледаха към пътя за Макгъфин. Клей изживяваше зле загубата на колата си, но не би се чувствал толкова зле, ако Саймън не си беше отишъл по такъв начин. Той се надяваше, че ще изпита задоволство да види как Саймън изкарва колата и изчезва от погледа му по пътя. Сега се чувствуваше измамен.

Докато стояха така, Дийн изтича на верандата. Не ги забеляза, докато не стигна почти до стъпалата. Когато видя Клей и Лорен, тя се спря веднага.

— Какво е…!

Не можа да довърши. Пристъпи назад.

— Защо гледаш така диво, Дийн? — каза Клей, като я оглеждаше отблизо. — Гледаш като че гори къщата!

Дийн не беше облечена за пътуване, но носеше най-хубавите си чехли и новата си рокля.

— Майка му стара, Дийн, гледаш като че са те ударили с мокър парцал — каза той.

Видя я да поглежда към Лорен и шапката на пода.

— Лорен искаше да пътува до Джаксънвил със Саймън, но Саймън се измъкна и я остави.

— Наистина ли си е отишъл Саймън? — попита възбудено Дийн.

Лорен сви рамене и изруга под носа си. Това беше целият й отговор.

— Чини ми се, че вие не би трябвало да се тревожите толкова, задето Саймън си е отишъл — каза Клей. — На вас той не е взел нищо, което да е било ваше. Чини ми се, че аз съм този, който трябва да го ругае най-много. Саймън си е отишъл с моя автомобил. Признавам, че може би има права над него, но ми се чини, че не трябваше да си отива през нощта. Можеше да постъпи като свестен човек. Не съм искал да го спирам. Само исках да го видя как ще си отиде.

Дийн седна на крайчеца на един стол и се загледа по пътя за Макгъфин. След няколко минути отново хвърли бърз поглед към Лорен. Лорен не поглеждаше никого; гледаше мрачно пода на верандата.

По лицето на Клей премина усмивка:

— Да не би Саймън и на тебе да ти е казал, че ще те вземе със себе си, а, Дийн?

В следващия миг той се извърна и се загледа гневно в земята пред себе си.

— Божичко — каза си той, — досега хич не ми беше дошло на ум за това!

Долу в колибата на Шугър и Хари капакът на кухненския прозорец се отвори. Виждаше се Шугър да стои на прозореца и да гледа към къщата.

— Чини ми се, че е по-добре да сляза надолу и да кажа на Шугър да дойде и да приготви закуската — каза той. — Слънцето е вече високо, огладнял съм като куче.

Той не направи никакво усилие да се мръдне от стъпалата. Стори му се, че чу зад гърба си сподавено хълцане. Не се обърна да види кой плаче. Но знаеше, че не е Лорен; ако Лорен правеше нещо, то беше да ругае под носа си.

— Някак си не ми е приятно, че Саймън си отиде и ни остави. Чувствам се напуснат. Известно време ще ми липсва. Като не го виждам да седи на верандата и като не го чувам да приказва какво ще прави в неделя, чувствам се самотен.

Спря за малко.

— Неделята дойде и си отиде.

Един стол изскърца зад него и някой избяга с хълцане в къщата. Не се обърна да види кой е.

— Ако си помислиш, Саймън беше голям негодник, но въпреки това имаше нещо в него. Не бих могъл да търпя дълго такъв мръсник, защото рано или късно щях да си взема пушката и да го застрелям. Но сега, като знам, че го няма вече, чувствам нещо празно в себе си. Чувствам се напуснат, като костенурка, която са обърнали по гръб и не може да се извърне.

Клей не се изненада, когато видя сред спокойната утрин да се появява една кола. Тя хвърчеше по пътя откъм училището. Щом стигна до колибите, където играеха Върл и негърчетата, колата намали малко.

Тя наближи и той видя Том Роудс да върти кормилото наляво и надясно. Не стана да Го посрещне.

— Рано си станал, Том — каза той. — Да не ти се е случило нещо?

Том изтича по пътеката. Той носеше дамаджана, пълна с неговата царевична ракия.

— Къде е проповедникът? Не е ли станал още?

— Станал е — каза Клей.

— Имам тука нещичко за него. Рекох си, че ще е добре да му донеса нещо за пийване, задето ме накара да се отърся снощи в училището. А пък после си рекох, че може би ти и той ще се върнете с мене в къщи, а? Ей така, да си поседнем в обора и да си погледаме през цепката!

Том извади запушалката и предложи дамаджаната на Клей. Клей глътна няколко глътки, върна дамаджаната, избърса устните си с опакото на ръката и ги облиза.

— Лоши новини имам за тебе, Том — каза той.

— Какво има? — попита Том и отпи от дамаджаната.

— Саймън Дай си отиде, Том. Обра си крушите, преди да сме станали. Чини ми се, че сега е вече от другата страна на Макгъфин и се отправя на юг. Чини ми се, че никога вече няма да го видим от тая страна на рая или на ада, което е по-вероятно.

— Отишъл си? — каза Том и поклати глава. — Да не искащ да кажеш, че Саймън си е отишъл, а, Клей? Проповедникът не е ли тука още?

— Точно така е. Отишъл си е.

Том сложи дамаджаната тежко на пода и се загледа в нея. Погледна Лорен, която седеше на стола до прозореца.

— Това ме кара да се чувствам тъжен — каза той и седна до Клей. Взе дамаджаната и я задържа в ръце. Толкова тъжен се чувствам, че не зная какво да направя.

— Може би ние двамата ще можем да вземем дамаджаната, да отидем у вас и да поседнем в обора — предложи Клей. — Много ми се иска да поседя още веднъж там и да погледам през цепката. Хубава гледка е за тъжните ми очи.

Том извади запушалката и подаде дамаджаната па Клей. Когато му я върнаха, той погледна през дупката безцветната течност и духна вътре. Издаде звук също като вятъра, който духа нощно време през кратуна, закачена, на оградата.

Клей посегна към земята да вземе шепа камъчета. Разтърси ги в ръката си, остави пясъка да се процеди между пръстите му. Когато се очистиха от пясъка, топ ги взе едно по едно и ги захвърли през двора като топчета. Том го гледаше и мърдаше главата си напред-назад всеки път, щом някое от кръглите камъчета отлиташе надолу по пътеката.

Никой от двамата не се извърна да погледне Лорен, когато тя стана, прекоси верандата с тежки стъпки и влезе в хола.

— Господ да пази хората в следващото място, където Саймън ще спре и ще държи проповед — каза Клей и хвърли останалите камъчета на земята. — Но ми се чини, че и на тях ще им се ще да се навърта наоколо, както ми се ще и на мене.

Той стана и тръгна бавно надолу по пътеката. Стигна портата и спря за миг да погледне стария автомобил под сянката на магнолията. След това се запъти по пътя през горещия бял пясък, за да каже на Шугър да дойде в къщата и да приготви закуската.