Ърскин Колдуел
Пътуващият проповедник (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Клей се върна в къщи на другата сутрин малко преди девет часа. По целия път от Макгъфин беше шибал мулето с жилава хикорова пръчка, но мулето въпреки това отказваше да върви по-бързо от скоростта на човешки ход. Животното беше свежо и спокойно; Клей беше заприличал на парцал.

Видя Саймън да седи на предната веранда, когато беше още на четвърт миля. Точно тогава мулето, вместо да тръгне по-бързо при вида на обора, забави хода си още повече и Клей се хвърли по пътя и изтича остатъка от пътя до къщата. Остави мулето да си дойде само.

Никой не излезе да го посрещне, но той беше твърде възбуден, за да го забележи.

— Ето ги! — извика той, размахвайки шепа банкноти над главата си.

Саймън беше забравил за какво бе отишъл Клей в града, но когато видя парите, си спомни всичко.

— Намерих — викаше Клей и тичаше нагоре по стъпалата. — До последния грош. Готов съм да ти платя, Саймън.

— Откъде ги взе? — попита подозрително Саймън, посегна във въздуха към ръката на Клей и я придърпа по-наблизо.

— Откъде ли?

— Да, откъде? Нямам намерение да вземам откраднати пари и да ме запрат в някой селски дранголник. Да не си ограбил някой магазин или банка, а?

— Не съм, разбира се — каза Клей, твърде възбуден, за да седне или да стои неподвижно. — Взех ги назаем от фермерската кооперация срещу памучната реколта за следващата година. Подписах се за тях. Никога не бих откраднал пари.

Без да изпуска китката на Клей, Саймън се опита да вземе парите с другата си ръка. Клей бързо ги отдръпна извън досега му.

— Чакай малко — каза той, като поклати глава. — Не става така, само да ти дам парите. Знам тая работа. Ти трябва да кажеш, че ме освобождаваш от всички дългове и да ми върнеш Дийн. Така се вършат тези неща.

— Нямаш ли доверие в един божи човек?

— Чакай малко — каза Клей. — Искам да знам точно що за проповедник си. Питах някои хора в Макгъфин по тоя въпрос и те казаха, че са чували много за тебе, но никога не са те срещали. Като разправех как се държиш в Роки Комфърт най-напред с Шугър, а после как си попийваш и хвърляш зарове, те казаха, че ти си най-дяволският проповедник, за когото са чували. Казах им, че си истински пътуващ проповедник, но повечето не можах да убедя.

— Какво, да не се съмняваш в моята дума, а, братовчеде?

— Аз ли? Не мога да кажа. Другите казаха това за тебе. А пък ти що за проповедник си всъщност?

— Бог ме призова да проповядвам на грешниците — каза Саймън тежко. — Това е единственото обяснение, което мога да дам на един бял. Ако хората не приемат думите ми на вяра, тогава ще зная, че дяволът се е вселил в тях.

Клей придърпа един стол, като държеше здраво парите в ръка. Погледна ги отблизо и очите му премитаха при вида на толкова много изцапани зелени банкноти.

— Имаш ли още намерение да държиш в неделя проповед в училището? — обърна се той към Саймън.

— Имам, имам — каза тържествено Саймън. — Господ бог за това ми каза да дойда в Джорджия. Нямаше да седя тука, ако той не бе ми казал да побързам и да дойда.

— Много си упорит, дявол да го вземе. Еша си нямаш, както казал един. Никога не съм виждал толкова упорит човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Получи почти нова кола, часовника на бащата на Дийн и тия сто долара, които трябва да ти дам. Не мога да разбера защо не отидеш някъде другаде.

— В неделя ще държа проповед — каза Саймън упорито. — Нищо не може да ме спре — ни потоп, ни второ пришествие. Дошъл съм да спасявам грешници и ще ги спасявам, та ако ще да трябва да падна и аз и заедно с тях да бъда просветлен.

— Е добре, ето ги — каза Клей, като подаде неохотно банкнотите. — А сега ще кажеш, че нямаш никакви претенции към Дийн.

— Аз ли? — каза Саймън. Грабна парите и започна веднага да ги брои.

— Да, ти — каза Клей с горчивина. — Ти почна да ме уморяваш тук с присъствието си, майка му стара. Ако трябва да си получа набожността, вече пет пари не давам дали ще я получа, или не.

— Слушай, така не се говори, Хори — каза Саймън и се наведе да погледне Клей. Тури п-ръст между парите там, докъдето беше стигнал в броенето. — Държиш се така, като че съм ти направил някоя мръсотия.

— А бе не е толкова за това, ами за нещо друго. Не съм убеден, че си проповедник.

— Внимавай, бог те слуша!

— Сигурен ли си, че ме слуша?

— Разбира се. Трябва да внимаваш какво говориш. Клей се замисли няколко минути. Погледна насреща към гората, където се притулваше рекичката Роки Комфърт.

— Но не си свещеник, нали? — попита Клей.

— Не — каза Саймън. — Не съм. Оставям тази работа на другите, които желаят да ги наричат така.

— Какъв проповедник си тогава?

— Аз съм цивилен проповедник.

— Така ли?

— Да, такъв съм.

— Има ли разлика от истинските?

— От какви истински?

— От истинските свещеници?

— Ония проповедници съвсем не са по-близо до господа бога, отколкото съм аз. Аз си изкарвам хляба, където мога, а ония, другите, стоят през цялото време на едно място. Това е цялата разлика. А по отношение на господа бога няма изобщо никаква разлика. За него всички ние сме проповедници. И аз не се давам на никакъв друг проповедник, бил той свещеник или цивилен.

— Сигурно днес ще си почиваш, за да държиш утре голяма проповед в училището — каза Клей. — За нищо на света не бих пропуснал това нещо. Винаги съм казвал, че искам да присъствам на място и да видя как някой проповедник прогонва дявола. Ти сигурно това смятащ да направиш утре, а?

— Винаги съм побеждавал дявола — каза Саймън. — Не само утре, а при всяка моя проповед удрям по него, докато започне да скимти. И утре също ще заскимти.

— Абе, ти може би ще пропъдиш изобщо дявола от Роки Комфърт. Виж, това ще е добро дело. Хората по тия места все са имали по нещо общо с дявола. Изглежда, че искат да опитат докъде могат да стигнат в греховете си. Здравата ще трябва да проповядваш, за да ги накараш да се променят.

— Хората тука са като хората из цялата страна. Дяволът е навсякъде в Джорджия. Където и да отидеш, ще видиш да се подава лъскавата му глава.

— Брей, на дявола лъскава ли му е главата, а? — попита Клей.

— Дали е лъскава? Също като плешива глава, намазана с мас!

— Не думай!

— И е червена.

— Брей, майка му стара! Досега не съм го знаел. Струваше ми се, че е нещо като… а бе да ти кажа истината, Саймън, не знаех как изглежда дяволът!

До това време Саймън беше свършил да брои парите. Държеше ги в ръка, гледаше ги, разтърсваше ги и ги опипваше с пръсти. Неохотно ги постави в джоба си, където не можеше да ги вижда.

— Хайде да отидем в училището да огледаш обстановката — предложи Клей. — Ще можеш да огледаш обстановката и утре ще знаеш къде си.

— Чудесно! Бих искал да го видя. Откакто съм пристигнал тука в сряда следобед, не съм ходил по-надалеч от къщата на Том Роудс.

— Чини ми се, че можем да отидем с автомобила — каза Клей и го поведе към навеса.

— Разбира се — каза Саймън. — Можем да отидем с моята кола.

Той се качи, намери ключа, който бе сложил в джоба си, и запали мотора. Клей седна до него на предната седалка, като държеше вратата полуотворена, а единия си крак на стъпалото.

Саймън подкара колата без никаква трудност. Даде заден ход, изкара я от двора и свърна по пътя, сякаш беше свикнал да я кара от две-три години. Нямаха какво да си кажат.

На стотина метра от къщата на Том Роудс Саймън намали скоростта. Погледна към къщата, обора и пръснатите наоколо бараки.

— Сега пък какво има? — попита Клей, проследи погледа му и почувствува забавянето на колата.

— Май че няма да е лошо да спрем и да си поприказваме с Том — каза Саймън. — Не съм го виждал от вчера.

Без да изчака отговора, той свърна и подкара към оградата на обора. Спря колата, сложи ключа в джоба си и слезе.

— Хич не знам къде може да е Том — каза Клей и се запъти към обора. — Понякога в събота отива в града, а понякога не отива.

— Колата му е под навеса. Трябва да е наоколо. Негърът, който работеше из къщата и обора, излезе от една барака.

— Къде е мистър Том? — попита Клей.

— Долу на пасището — каза Френк и посочи зад градината и овощните дръвчета. — Ей там долу ще го намерите.

Прескочиха при портата оградата на обора и тръгнаха през градината. Зеленчуците се бяха източили н растяха добре. Саймън спря и измъкна един морков. Избърса пръстта с ръка и започна да го яде, като отхапваше големи парчета едно след друго и ги смачкваше на каша с челюстите си.

Том не се виждаше никъде по пасището, но до рекичката имаше обор. Тръгнаха към него, като стъпваха внимателно по извитата пътека за кравите.

Клей спря на вратата и погледна вътре. Том беше там, кацнал на едно столче, и гледаше през една цепка в стената на обора. Не ги беше видял.

— Ей, Том, защо за бога надничаш през тази цепка? — каза Клей и се наведе да види Том отблизо.

Том скочи на крака и лицето му се изчерви. Не знаеше какво да направи, за да скрие смущението си.

— Нищо — каза той и се опита да се засмее.

Саймън прескочи обора и се наведе над цепката. Надзърта няколко минути през нея, като затвори едното си око и присви другото.

— Не виждам нищо освен гората отсреща — каза Саймън, изправи се и погледна Том. Но все още се чудеше какво ли може да се види през цепката.

Том не се опита да обясни.

— Брей, майка му стара, какво има там бе, Том? — попита Клей. Наведе се и погледна през цепката в стената. Затвори едното си око, присви другото, но пак не можа да види нищо освен боровете.

— Има ли някой отсреща, Том? — попита Саймън. Том поклати глава и се опитваше да не ги гледа в очите.

— Просто понякога си идвам тука и си седя така — замънка той. — Нямам много работа, та си седя и гледам през цепката. На времето все си намирах работа, но сега предпочитам да си седя тука.

— И да гледаш нищото? — попита удивено Саймън.

— Вярно, че отсреща има само дървета. Ама има и нещо друго. Не знам какво.

— Брей, майка му стара — каза Клей. — Досега не съм знаел, че правиш такова нещо. Че в това няма смисъл бе, Том?

— Няма — каза Том. — Чини ми се, че няма смисъл. Но въпреки туй го правя.

Саймън седна на едно от столчетата. Тогава видя дамаджаната, която през цялото време стоеше подпряна до стената.

— Чини ми се, че ще се покажеш добър съсед с дамаджаната, а, Том? — каза той.

— Та нали е за това! Заповядай!

Саймън отпи дълга глътка от царевичната ракия сложи тежко дамаджаната на земята. Подът на обора беше от гола земя и затова дамаджаната не се счупи. Прекара опакото на китката си по устата и я облиза.

— Заповядай, Клей — каза Том. — Нали затова съм я направил! Няма смисъл да я правя, ако никой не я пие.

Докато Клей и Том пиеха от дамаджаната, Саймън се премести на стола до стената и наведе глава към цепката. Няколко минути седя и гледа през нея с присвито око. След това вдигна глава и погледна малко, глупаво другите.

— Вижда ли се нещо? — попита Клей.

— Нищо особено.

— Тогава мръдни малко и аз да погледна.

Клей седна и погледна през цепката. Не се виждаше нищо друго освен дърветата от другата страна на пасището. Оградата отсреща, която заграждаше другата страна на пасището, беше от бодлива тел, а стълбовете — разцепени борови колове. Видя всичко това от пръв поглед и нямаше нищо друго за гледане, но продължи да гледа през цепката, сякаш виждаше нещо, което не беше виждал никога преди.

— Накъде сте се запътили? — Том попита Саймън.

— Към училището. За там тръгнахме. Но ми се чини, че няма какво толкова да се види в него.

— Не — каза Том и замърда неспокойно на стола си. — Няма нищо особено там. Попе аз не съм видял нищо особено в него.

Обърна се да види дали Клей е свършил да гледа през цепката. След като почака, колкото можа, той стана и отиде при него.

— Какво има? — попита Клей.

— Вече дойде моят ред.

Той бутна Клей от стола, седна и притисна лицето До стената, там, където беше цепката. Мръдна глава малко вляво, после я наведе с един сантиметър. След това застана неподвижно.

— Виждаш ли нещо, братовчеде? — каза Саймън. Том не каза нищо.

— Ще си пийна, каквото ми се полага сега, а не по-късно — каза Саймън. Взе дамаджаната и отпи тежко.

След като свърши, подаде я на Клей.

— Няма да има никакъв смисъл да ходим сега в училището — каза Саймън и поклати глава към Клей. — За какво толкова ще ходим горе.

— Училището си е същото, каквото си беше — съгласи се Том.

Саймън тръгна нервно из обора. Спря до Том.

— Недей заема мястото през цялото време — каза той и го бутна. — Позволи и на ближния си да хвърли едно око от време на време.

Том стана и потърси дамаджаната.

— Чини ми се, че не е имало нещо за гледане, което толкова да ми хареса — каза Саймън и нагласи окото си до цепката.

Клей се облегна на стената, извади хармониката си. Изтърси я от парченцата тютюн и плява и я прекара бързо по устните си. Тя издаде звук, сякаш се беше спукала автомобилна гума.

Клей засвири:

Имам си едно момиче…

Саймън, с око, залепено за цепката, взе да тактува с крак по голата земя.

— Това е хай-проклетата дупчица в целия свят — каза Том. — Често си идвам тука, сядам си на стола и си гледам цялата сутрин. Няма нищо за гледане, майка му стара, освен дърветата и може би стълбовете на оградата, но не мога да си отделя погледа, па ако ще да пукна. Най-чудното нещо, което съм виждал през живота си.

Саймън се настани по-удобно на стола.

— Нищичко няма за гледане — каза Том, — а пък виждаш целия свят. Да гледаш през стената на обора е по-хубаво от всичко друго, което ми идва на ума. Поседиш малко и, току виж, не можеш да се махнеш. Просто хваща човека. Седиш си тука, присвиваш око и гледаш дърветата и си мислиш каква глупост вършиш, но пет пари не даваш. Иска ти се само да си седиш така и да си гледаш.

Саймън продължаваше да бие с двата си крака в такт с хармониката. Краката му не вдигаха никакъв шум по голата земя, но той въпреки това продължаваше:

Беше тя с жълта рокля…

Клей свиреше, сякаш от това зависеше животът му, а Том от време на време изпяваше по някой свих. Когато по пееше, тананикаше под носа си.

Саймън посегна за стъклената дамаджана. Ръката му я търсеше в кръг, но тя беше извън досега му. Не преставаше да гледа през цепката дори за секунда, за да погледне къде е дамаджаната.

— Хич не мога да ти помогна, проповеднико — Каза Том — Трябва да дойдеш да я вземеш. Време е и аз да погледам малко.

…Тез очи, за мен те бяха.

Том изпя един стих и спря, за да заговори отново. — Трябва да дадеш възможност и на другите да погледат от време на време, проповеднико.

Саймън стана от стола, без да помръдне главата си. Стоя там наведен, докато Том го избута от пътя си.

Любовта за вечерта е!

— Разкарай се, проповеднико — каза Том и го избута окончателно.

Саймън седна на другия стол и разтърка умореното си ляво око. Премигна няколко пъти и взе отново да чука с крака.

Пи дълго и постави дамаджаната на земята до Клей.

— Това е най-фамозната дупчица, която съм виждал през живота си — каза Саймън. — Можеш да гледаш през нея цял ден и да не се измориш. И ако се върнеш на другия ден, хващам се на бас, че ще изглежда все така добре. Има нещо в гледането през цепка, което нищо друго на света не може да ти го даде.

Клей се беше така запалил с песента, че не можеше да спре. Отдавна беше изкарал целия текст, но продължаваше с припева. Не можеше да се реши да спре. На края хармониката се препълни и трябваше да спре. Съжаляваше, че песента е свършила.

Но Том продължаваше да тананика мелодията и завърши с още един ред от припева.

— Братовчеде, хайде посвири още малко. Чини ми се, че никога не съм чувал по-хубава песен за хармоника.

— Сега е мой ред да погледам през цепката.

— Слушай, пийни му още малко, а аз и Том после ще те оставим да гледаш два пъти вместо един. Само карай, посвири още малко тази хубава песничка. Доплаква ми се от нея, толкова е хубава, че ми се плаче от нея.

Клей отпи и прекара хармониката през устата си. Този път тя прозвуча като въздух, напомпван в гума.

С глава, притисната към стената на обора, Том взе отново да тананика. Взе да тупа с крака по земята и влезе в такт с мелодията, която свиреше Клей.

— В целия свят имаше само една такава жена — каза Саймън. Очите му се напълниха със сълзи и сълзите закапаха по ръцете му. — Ех, да можех да погледна през цепката и да я видя, па след това ако ще и да умра! Тази цепка е най-проклетото нещо, през което съм поглеждал някога. Седя си тука и си гледам, и си мисля за оная жена, мисля си, че може би ще я видя при следващото премигване, а то през цялото време все едно, че гледам направо чак до опакото на рая.

Отиде до стената и избута Том. Още преди да седне, той най-напред притисна око към цепката в стената. След това бавно седна на стола.

…Ти си нежна, ти си сладка…

Том се наведе и взе дамаджаната. Отпи и остави дамаджаната пак в краката на Клей. Но Клей беше много зает, за да спре песента и да отпие.

Колко много те обичам…

Саймън обърса с ръка сълзите от бузите си.

— Не знам какво бих правил без тази цепка в стената — каза Том. — Сигурно бих изсъхнал и умрял, толкова щеше да ми е мъка за нея. Идвам си тука, сядам си и си гледам и не виждам нищо, което да не се вижда отвън, но това няма никакво значение. Увлича ме ей така да седя по цял ден тука и да гледам по дърветата през цепката. Не знам от какво е, може би като го разбера, да не е нищо. Но не е работа в това да го разбираш — ами просто да си седиш тука и да си гледаш през нея. То ме кара да се чувствам, като че раят не може да е чак толкова далече!