Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Journeyman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2007)

Издание:

Ърскин Колдуел

ПЪТУВАЩИЯТ ПРОПОВЕДНИК

Преводачи Цв. Стоянов, Ал. Стефанов

Редактор Петър Алипиев

Художник Александър Денков

Худ. редактор Иван Кенаров

Техн. редактор Пламен Антонов

Коректор Жулиета Койчева

Американска, II издание

Дадена за набор на 29.IX.1978 г. Подписана за печат на 31.X.1978 г. Излязла от печат на 30.XI.1978 г.

Печ. коли 8,25. Изд. коли 6,93. Цена 0,50 лв. Изд. № 1226. Формат 32/84×108

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

ДП „Васил Александров“ — Враца, пор. № 2477

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ПЪРВА

Оплесканият с кал, раздрънкан автомобил изскочи от пътя и се закова до магнолиевото дърво. Високият, мършав човек, който сякаш бе живял с половин дажби, откак майка му го бе отбила, седеше мрачен и неподвижен, с ръце, обгърнали волана. Очите му се втренчиха в наведените колове на оградата пред него.

Клей Хори се наведе от стола си на верандата, присви очи, за да смекчи отблясъците на слънцето от белия пясък, и се опита да види кой беше дошъл. Известно време не можа да убеди сам себе си, че наистина е видял някого. След като бе седял на верандата и се бе вглеждал в безцветната, суха околност седмица след седмица, година след година, той стигна до положението понякога да не вярва на очите си.

— Проклетата цикория лятно време замъглява очите — каза той. — Ще трябва тия дни да си купя малко царевична ракия. Май че нищо друго не може да разбуди човека.

Със затворени очи Клей се опита да чуе как през жуженето на жегата идването на непознатия ще наруши тишината. Успя да различи чуруликането на една сойка, скърцането от затягане на палешник и всички други познати звукове, които долитаха до него през песъчливите ниви от няколко мили наоколо, но му беше трудно да различи непознатите звукове в собствения си двор.

— Май няма да е много важна птица — каза той на края, като отвори широко очи. — Пък и да е, трябва много да се е отбил от пътя си, за да дойде тук!

Клей продължи да гледа втренчено мършавия човек в отворената кола и да поклаща озадачено глава. Не можеше да се сети за никого на света, който би дошъл от тази посока и по това време на деня, за да го види. Нямаше пари да купи каквото и да било, нямаше пари и да плати борчовете си; чиста загуба на време беше за всеки да си прави труд и да се отклонява толкова далеч от пътя, за да го види.

За втори път напрегна очи, но, докъдето стигаше погледът му, нямаше никакво движение, което да го увери, че ако му се привижда нещо, то не е поради каната с цикория, изпита сутринта на закуска. По бледосиньото небе нямаше облаци, никакъв вятър не поклащаше листата на магнолиевото дърво, безкрайно въртящите се лешояди над главата му сякаш не се движеха, а разнебитеният автомобил и изпратеният странник в този миг бяха неподвижни като редицата наведени колове на оградата край пътя.

Клей още веднъж се опита да се убеди, че гледката беше само мираж, породен от жегата и пясъка. Искаше му се да нахлупи шапка над очите си и да дремне още малко, преди да стане време за вечеря, но когато се опита, нахлупването на шапката не успя да отстрани миража. Той се изправи ядосан и нервиран и се вгледа през двора.

— Май не ще да е много важна птица — каза той, — иначе нямаше да загаси мотора, преди да изскочи от пътя. Никога не съм срещал важна птица да се стиска за бензин.

Бяха минали близо пет минути, когато изведнъж моторът започна от само себе си да се върти обратно. Изпратеният мъж подскочи и застана вдървен, сякаш бе чакал да се случи нещо подобно и въпреки това то го учудваше.

Моторът започна да се върти обратно все по-бързо и по-бързо. Когато някоя кола, карана сред жегата без пода и радиатора и без масло в картера, започне от само себе си да върви обратно, след като е била загасена, човек мг трябва да чака дълго, за да види какво ще се случи. Когато на Клей вече му се струваше, че цялата машина ще се разпадне от тресенето и скърцането, моторът спря внезапно и издаде шум, като че се бе скъсала пружината на будилника. Цялата работа завърши със страхотен взрив в разнебитения ауспух.

Когато всичко премина, непознатият се отпусна. Гъст облак отвратителен черен дим се вдигна за миг над колата и плъпна към къщата.

Едва бе затихнало ехото от взрива, когато от гората излетя ято подплашени сойки, които цвърчаха, сякаш бяха открили змия на някое дърво.

— Май трябва да ида да го питам какво иска — каза Клей. — Изглежда, не му стига акълът да избяга от горещината.

Вълната черен дим започна да се разпада във въздуха, но неприятната миризма остана да витае над верандата и взе да се промъква през отворените врати и прозорци на къщата.

Клей скочи на крака и събори стола си.

— Майната му на такъв човек, дето идва с колата си право пред вратата ти и пуска такава смрад! — каза той, вече съвсем събуден. Започна да го приболява под лъжичката. — Никога не са ме ядосвали толкова!

Не можеше да понася повече миризмата. Наведе се над оградата на верандата, натисна носа си с палец и показалец и се изсекна с все сила. Продължи да я усеща и след това, и то още по-отвратителна.

— Майната му на такъв човек, дето ще направи такова нещо право в предния ти двор! — викна той ядосан на високия непознат с груба кожа на лицето.

Клей започна да удря по дирека, който крепеше покрива. Вдигна толкова шум, така разтресе къщата с юмруците си, че жена му през хола изтича до вратата зад него.

— Кой усмърдя така ужасно тука, Клей? — попита задъхано Дийн. — Гадна работа.

Клей посочи човека, който излизаше от автомобила под магнолиевото дърво.

Дийн промърмори нещо, което той не можа да разбере, притисна полата към коленете си и изплашена, избяга от верандата.

Клей слезе по стъпалата в двора. Мъжът беше излязъл от автомобила, разхождаше се нагоре-надолу, протягаше крака и на всеки няколко крачки спираше, за да разтърси едното си стъпало. Дрехите му бяха смачкани и напрашени. Грубата кожа на лицето му сякаш беше напръскана с кафява боя.

— Името ми е Саймън Дай — каза той, като оглеждаше Клей от глава до пети, но без да му обръща внимание, все едно, че имаше пред себе си не човек, а пръчка. — Как е твоето име?

Протегна ръка на Клей и му я натика, сякаш беше прът, увит в стара дреха. Клей сведе поглед към ръката и взе да отстъпва всеки път, когато тя се протягаше по-близо до него. Ръката го последва до оградата.

— Казах ти името си — каза Саймън. — Та сега какво е твоето?

Клей опря гръб в оградата и погледна към голямата ръка, чийто палец стърчеше като кочан от царевица.

— Аз ли? — каза Клей. — Какво пък, аз съм Клей Хори.

Саймън хвана ръката му и я друса, докато се схвана.

— Страшно се радвам, че се запознахме — каза Саймън, като все още разтърсваше ръката му. — Радвам се, наистина.

Саймън пусна ръката и тя падна до бедрото на Клей като торба, пълна със сачми.

Саймън погледна над рамото на Клей към къщата и хамбара и изви врат, за да види всичко, което се виждаше.

— Приятно място си имаш — каза той на края. — На времето и аз имах хубава ферма!

Обърна се и се загледа надолу по пътя към негърските колиби, отдалечени на няколкостотин ярда[1]. Пред колибите се простираха нивите с памук; зад тях, край потока, започваше гората. Саймън продължи да гледа към колибите.

— Работниците ли живеят там? — попита той, отвори широко очи и бавно кимна с глава, като гледаше Клей в устата.

Клей кимна, повтаряйки с глава движенията на Саймън, но навреме се усети да не разтвори очи като него.

— Тая година Харди и Джордж ми отглеждат малко царевица — каза Клей. — Сега са някъде навън по полето.

Саймън отново се извърна и се загледа към колибите. Клен проследи погледа му, но не можа да види там нищо, което да привлече вниманието му. Докато чакаха и гледаха, от колибите излезе една негърка и тръгна надолу по пътя.

Клей все още чакаше Саймън Дай да обясни с какво се занимава и какво търси по тия места. Не беше привикнал непознати хора да идват и спират пред къщата му, защото централното шосе беше на осем мили, а селският път, който минаваше пред къщата, не водеше никъде. Свършваше на три мили нагоре по рекичката сред пущинак от захарна тръстика.

Саймън все още не обясняваше каква работа има из тия места.

— Доста си се отдалечил от дома си? — попита най-после Клей, като не можеше да чака повече.

— И да, и не — каза Саймън. — И съм се отдалечил, и не съм се отдалечил!

Саймън тикна вдървения си палец отляво в ребрата на Клей и в същото време издаде с устни някакъв всмукващ звук, също като че викаше куче.

— Боже мой, човече! — извика Клей и подскочи на цял фут[2] във въздуха. — Я не ми прави такива номера!

— Гъдел ли те е? — попита Саймън.

Клей внимателно го изгледа с крайчеца на очите си.

— Не! — каза той. — Но не обичам такива номера!

— Да, има и по-особени хора — каза Саймън. — Май че ти си от тях.

— Така ми се чини и на мене — каза Клей, като се мръщеше и разтриваше ребрата си. — Само че няма защо друг да ми го казва.

Саймън се засмя за първи път и тръгна към къщата. Не изчака Клей.

— След такова пътуване човек се чувствува добре тука — каза Саймън. — Най-хубавото е, че пристигам тъкмо за вечеря.

Бяха преполовили пътя към къщата. Клей изтича след Саймън и го хвана за пешовете на дрехата.

— Слушай, я почакай малко! — каза Клей заплашително и задърпа възбудено дрехата на Саймън. — Я почакай за минутка!

Саймън се освободи с едно дърпане на дрехата си.

— Да не си посмял да докоснеш божия човек, Хори — каза той строго.

Клей зяпна нагоре към тъмното, загрубяло лице.

— Ама ти проповедник ли си? — попита той разтреперан, като за първи път забеляза черния напрашен костюм, черната шапка и тясната, черна папийонка.

— Проповедник съм, да, проповедник съм — заяви Саймън, а веждите му се изравниха в права линия, която пресичаше на две лицето му. — Не вдигай ръка върху божия човек, Хори. Аз съм Саймън Дай.

Той посегна да ръгне Клей с вдървения си палец, но Клей отскочи извън обсега му.

— Е, тогава това е съвсем друга работа — каза Клей, като тръгна напред и го поведе към верандата. — Щом си Саймън Дай, това е съвсем друга работа, майка му стара. Чух името ти още там, под дървото, но не обърнах внимание. Много се радвам наистина, че ми го припомни. Аз си помислих, че е някой негодник, който се е довлякъл за беля. Но сега работата е съвсем друга. Тук си „добре дошъл“, като у дома си. Горд съм, че си при мене. Точно така е, въпреки че сам го казвам.

Саймън сведе поглед към него отвисоко, усмихна се и кимна с глава, за да покаже, че не е злопаметен.

— Страшно горд съм да те видя — каза Клей. — Смяташ ли да държиш проповеди тъдява?

— Точно това смятам — каза Саймън. Спря и отново се загледа надолу по пътя към негърските колиби. Негърката се беше скрила зад един завой на пътя. — Ще можеш ли да ме настаниш за известно време, братовчеде?

— Ще направя всичко възможно, майка му стара — каза Клей. — Вярно е, че нямам удобства. Само това, което виждаш.

— Няма значение — каза Саймън и сложи ръка върху рамената на Клей. — Не съм разглезен, освен когато става въпрос да се позабавлявам с момичета и жени. Когато човек иска малко почивка, за да се съвземе, той няма какво да придиря много. Стига му и това, с което се задоволяват обикновените хора.

— Само че — каза Клей — не знам дали би трябвало да го споменавам изобщо, но…

— Да не си помислил, че вече придирям, братовчеде — каза Саймън, като го потупа по рамото. — Досега не съм имал време и да се огледам.

— Само че, както бях почнал да ти разправям — вмъкна Клей, — може би тук не е точно мястото, към което си се запътил, защото да ти кажа истината…

— Хич да не те е грижа за това, Хори. Ако до утре сутрин не съм наясно за всичко наоколо, просто ще си взема багажа и ще продължа. Почти целия си живот съм пътувал и проповядвал и мога да намеря подслон там, където друг би видял само камениста земя.

Клей поклати глава, но примъкна стол за Саймън.

— Трудничко ще ти бъде тука — каза Клей, след като помисли малко. — По тия места не е имало свестен проповедник от не знам колко години, може би от десетина. Последният, за когото си спомням, казваше, че бил направил всичко възможно, но нямало полза. Когато ни напусна, той каза, че хората били потънали твърде дълбоко, за да им се помогне изобщо на този свят.

— Колкото по-грешни са, толкова ми е по-приятно — каза Саймън, вдигна крака на оградата и се облегна на стола. — Дошъл съм да ви освободя от греховете с проповед, а щем почна нещо, винаги го завършвам.

— С голяма работа си се нагърбил в такъв случай. Не познаваш хората в Роки Комфърт, както аз ги познавам. Родил съм се сред тях и все още съм един от тях. Щом става дума за грехове, няма друг в цяла Джорджия, който да се мери с нас. Това е божата истина, макар и аз да го казвам.

— Така е, защото никога гласът на Саймън Дай не е подплашвал греховната им природа — каза Саймън и поклати глава. — През целия ми живот на проповедник нито веднъж не са се оплакали от мене. Хората навсякъде разправят, че знам как да му вземам мярката на дявола и ако не умра преди това, ще го изгоня и оттука!

Клей погледна големите ръце и крака на Саймън, погледна и тялото му, дълго шест фута и осем инча. То се бе сгънало по средата, понеже беше стъпил на оградата.

— Аз самият не се нуждая чак толкоз от проповед, както някои други — му каза Клей. — Горд съм да го кажа. През последните седем или осем месеца, пък и повече, водя праведен живот. Никога преди, през целия си живот, не съм бил толкова добър, майка му стара. Не знам какво ме прихваща от време на време. Просто не ми се ще да бъда лош. Предпочитам да седя тука, на верандата, през пролетта и лятото, отколкото да ходя навън и да бъда лош.

— Всички са нечестиви — мрачно заяви Саймън.

— Всички ли? — попита Клей, като се поколеба за миг. — И ти ли?

Саймън се засмя и се обърна към Клей, сякаш се готвеше отново да го ръгне в ребрата. Клей отдалечи стола? си на още няколко инча.

— Аз съм Саймън Дай — каза той и изведнъж стана строг. — Господ няма нужда да се безпокои за мене. Той ме оставя с развързани ръце.

— Такова нещо май че е доста удобно понякога — каза Клей.

— Братовчеде — каза Саймън и намигна с една от цепките в загрубялата, изпъната кожа на лицето си, — голяма дума каза.

Нещо изшумоля зад прозорците. Щом го чуха, Саймън и Клей се обърнаха.

— Ти май не живееш съвсем сам, Хори? — каза Саймън.

— Не, както виждаш. Вътре в къщи имам жена. Тя вдигна тоя шум, дето го чухме. Много е любопитна към непознатите, но да я накараш да бъде любезна с някого, когото не е виждала преди, е все едно да дърпаш вол за опашката. Женени сме едва от миналата есен. Татко й, на Дийн, се разболя през ноември и умря; не минаха и три дена, откак умря, и ние се оженихме.

Саймън кимна одобрително.

— А някъде наоколо е и малкият Върл. Върл е момче от предишната ми жена. Не се заседява много в къщи. Изглежда, че повече му се седи край колибите със Сюзан и нейните негърчета.

Саймън кимна още няколко пъти. Намокри устни с език и ги обърса с опакото на ръката.

— Това е чудесно, Хори. В днешно време човек трябва да си има жена. Винаги съм обичал да гостувам на човек, който си има жена. Никога не оставам повече от един ден в къща, където мъжът няма жена.

— Наистина е приятно да седя така и да те слушам — каза Клей. — Говориш като умен човек. Чувал съм хората да казват, че Саймън Дай е най-умният човек в цялата страна, но никога не съм мислил, че ще доживея да го видя как пристига и спира пред къщата ми. А като си помисля, май не съм и срещал хора, които дори да са зървали отдалече Саймън Дай. Слушал съм най-различни истории за теб. Сега и аз ще имам за какво да разправям. Когато заговорят за Саймън Дай, ще се намесвам и ще им казвам неща, които никога не са чували.

Настана продължителна пауза. Клей си поемаше дъх, а Саймън се ослушваше за някакъв шум в къщата.

— Колко годишна каза, че е жена ти, Хори?

— Смешна работа! — каза Клей. — Изобщо не съм ти казвал колко е годишна!

— Както и да е — каза Саймън, — щом отсядам за известно време тука, бих искал да знам, каквото трябва да знам.

— Дийн наскоро навърши петнадесет — каза Клей. — Всъщност не е още съвсем възрастна, но за мене няма разлика, защото много обичам да имам край себе си някое младо момиче, което едва сега започва да разбира как да се отнася с мъжа. Ти ще кажеш, че те всички рано или късно се научават, ама ще сбъркаш. Не е същото, казвам аз, защото за човек като мене е приятно сам да си го уча. Пък и ми се чини, че много от тях изобщо си остават не научени. Дийн винаги знае как да предвардва желанията ми. Знае какво искам да направи, преди дори и аз сам да го знам. Ето, това е истински добра жена.

— Твоята жена?

— Такава е Дийн — гордо каза Клей и отметна глава.

— Хващам се на бас, братовчеде, че не я оставяш за минутка на спокойствие!

Саймън се наведе към Клей и го ръгна в ребрата с вдървения си пръст. Клей подскочи от стола и изрева, сякаш са го застреляли.

— Боже мой, човече! — извика той. — Недей повтаря това нещо! Никак не обичам такива номера!

Саймън се извърна, като че нищо не се беше случило.

— Знам какво искаш да кажеш, Хори — каза той тържествено. — Знам точно какво искаш да кажеш. Това е именно предугаждане. Точно тази е думата! Когато някое момиче знае да предугажда какво ще поиска мъжът в следващата минута, независимо дали ще е прегръдки, или целувки, или ядене, или да се затопли, или пък просто да си почине ей така по старому, то за такова момиче всеки мъж веднага ще скочи и ще задраска като котарак!

— Това за моята жена ли го казваш? — попита Клей и се наведе напред. — Такава ли е Дийн?

— Точно такава е — каза Саймън, кимна и се почеса По крака. — Да, братовчеде, точно такава е тя, такава, да!

Клей стана, отиде до стъпалата и се върна. Той застана загледан с изцъклени очи в Саймън Дай.

— Дявал да ме вземе — каза той, като гледаше удивен Саймън. — Дяволите да ме вземат!

— Какво ти става, Хори?

— Много хубаво говориш бе, Саймън — каза Клей. — Дяволите да ме вземат, ако не говориш тъкмо, както аз го чувствам!

Бележки

[1] 1 ярд — около 93 см.

[2] 1 Фут—около 31 см.