Ърскин Колдуел
Пътуващият проповедник (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Саймън се приближи още повече и закри Том Роудс в другия край на верандата.

— Навън едно момиче би се радвало да те види, Хори. Иска ли ти се да идеш да го видиш?

— Па може, майка му стара! Къде е?

— После ще говорим за това. Сега те питам, дали ти се иска да го видиш?

— Бяло момиче ли е?

— Бяло е, разбира се. Хич нямаше и да ти казвам, ако не беше бяло.

— Дявол да го вземе! — възкликна Клей — Да вървим!

Напуснаха верандата, без да погледнат към Том. Като завиха зад къщата, Саймън се спря изведнъж и го дръпна за ръката.

— Ти нали имаш малко пари, Хори?

— Пари ли? Може и да имам. Защо те интересува?

— Ето каква е работата. За да я видиш, трябва да й дадеш нещичко. Мисля, че така е редно и справедливо!

— Колко?

— Три долара ще стигнат.

Клей се отдръпна и поклати бавно глава. Лицето му се отпусна и разочарованието веднага го отрезви.

— Ами че аз всичко на всичко си имам един-единствен долар. Трябваше да купя малко бензин в Макгъфин, за да мога да се върна в къщи, и хвърлих няколко зарчета. Останал ми е само един долар.

Саймън прехапа устни от досада.

— Сигурен ли си, Хори? Я виж пак в джобовете! Сигурно имаш повече от един долар. Всеки може да има един долар; ти трябва да имаш поне два или три.

Клей претърси внимателно всичките си джобове, но можа да намери само една захабена и изцапана еднодоларова банкнота. Показа я на Саймън.

— Защо не вземеш назаем от Дийн? — каза Саймън.

— От Дийн ли? Дийн няма пукната пара. Никога не е имала пари, освен ако й дам, а отдавна не е ставало нужда да й давам. Дийн няма никакви пари.

Саймън почна да се разхожда нагоре-надолу. На края се обърна и погледна Клей:

— Дай долара тогава. И ако преди понеделник ти падне нещо повече, ще ми дадеш остатъка.

— Че пък много пари иска за едно виждане бе! Ей, богу, чини ми се, че иска много пари!

— Не са много, като имаш пред вид, че за теб няма никакви ограничения. Платил си си, сега върви да си вземеш съответната равностойност!

Клей погледна как Саймън сгъна банкнотата и я сложи в джоба на панталоните си. Като видя неговият долар да изчезва в джоба на Саймън, той почти пожела да се откаже от сделката. Направи отчаян опит да си го вземе, но го плеснаха през ръката.

— Ама ти ми каза, чини ми се, че на нея трябва да платя! — заяви Клей. — Чини ми се, че няма защо ти да ми прибираш парите!

— Аз ги пазя за нейна сметка — каза Саймън късо.

Той хвана Клей за ръка и го поведе към обора. След като бяха извървели няколко крачки, Клей се освободи.

— Слушай, чакай малко. Къде ме водиш?

— В обора, братовчеде — каза Саймън и посегна към ръката му.

— Че какво пък ще търси някой в моя обор. Отдавна живея тука и никога не съм виждал човек в моя обор!

— Сума ти неща стават, Хори, за които ти нищо не знаеш. Хайде!

Отидоха до обора и влязоха вътре. Не се виждаше никой. Клетките бяха отворени, беше отворена и вратата на стаичката, където държаха хамутите. За миг Саймън се огледа несъзнателно и тогава видя стълбата за сеновала.

— Да се качим горе — каза той и побутна Клей към стълбата.

— Ама горе няма нищо, съвсем нищо, освен няколко бали фураж и малко сено от фий — запротестира Клей. — Нали знам какво има горе! Какво ще се качвам по стълбата, за да гледам фуража!

Саймън го издърпа до стълбата и го избута на първото стъпало. След като тръгнаха веднъж, бързо се изкачиха. Щом стигнаха сеновала, и двамата се изправиха. Лорен се беше облегнала на една от главните греди.

— Майка му стара! — възкликна Клей. — Какво правиш тук, в сеновала ма, Лорен?

Тя го повика с пръст.

Клей се обърна към Саймън, за да разбере какво значи всичко това. Саймън му кимна и го бутна към Лорен. Той се препъна в балите сено и дигна облак прах.

— Платил си си, Хори! Хайде, готово! — каза му Саймън.

— Ами че това е Лорен — протестира Клей. — Ти ми каза, че тука горе имало някои, който искал да ме види. И аз тръгнах и ти дадох всичките си пари. Та това е Лорен.

— Ти ми плати, за да видиш Лорен — потвърди Саймън. — Ето ти я на! Хайде, готово, Хори!

Известно време Клей стоя изумен. Погледна най-напред Лорен, след това Саймън и се загледа в сеното под краката си.

— Майка му стара! — каза той. — Е, какво излиза, че съм дал всичките си пари, за да видя своята четвърта жена. Казвам ви, не мога да разбера. Чини ми се, че вие двамата си правите майтап с мене! Досега не бях чувал някой мъж да плаща, за да види жена си. Вярно, че тя не ми е най-последната жена, но все пак ми е четвъртата жена.

Лорен дръпна Клей на колене до себе си.

 

Саймън стоеше над тях, гледаше надолу и ги подканяше да напуснат сеновала.

— Пак ще се върна, Клей — обеща тя. — Няма все така да стоя надалече. Ще се върна.

Той кимна отново и повярва на думите й. Саймън вървеше край тях ту напред, ту назад и се мъчеше да ги отдели от мислите им.

— Ти си карай с Дийн, докато пак се върна. Сега не мога да остана, много е късно вече. Трябва да се върна в Джаксънвил — там ми е мястото. Може би, като-ми омръзне да стоя там и ако ти вече не харесваш Дийн, ще се върна един ден и ще остана при тебе. Щом скъсам с Джаксънвил, най-много ми се ще това да направя.

По пътя към къщата Лорен и Клей вървяха един до друг, но на няколко крачки разстояние. Саймън ги следваше на още няколко крачки. По пътя до верандата никой не проговори. Вървяха бавно, сякаш не ги беше грижа кога ще стигнат.

Дийн и Том Роудс бяха там. Том намигна и се усмихна на тримата. Щом тръгнаха за обора, той разбра какво ще стане.

— Дийн ме пита къде сте — каза той. — Не знаех какво да й отговоря.

Никой не каза нищо, но всички погледи бяха отправени към Дийн. Клей не искаше да я погледне, но не устоя.

След като седнаха, Дийн смело загледа Клей.

— Къде беше, Клей?

Клей се взря в гората край потока от другата страна на пътя. Взря се във върховете на дърветата, в синьото небе над тях и в наклонените колове на оградата край пътя.

— Къде ходи преди малко, Клей? — попита тя настойчиво.

— Кой? Аз ли?

Той погледна Дийн и я видя да кима.

— Кога? Сега ли?

Погледна я отново и я видя пак да клати утвърдително глава, а очите й се забиха в него.

— Къде ли? Ей, там, покрай обора — каза той.

След това не я погледна вече.

— Дийн каза, че й било много чудно какво сте били правили толкова време — обади се Том. — Казах й, че може би ти, Саймън и Лорен сте копали червеи за стръв.

Клей се надяваше, че въпросът ще се изчерпи с това. Когато Дийн не се обади повече, той помисли, че се е свършило. Но по-късно, след като си помисли по въпроса, разбра, че разпитът едва е започнал. Дийн щеше да го държи буден нощ след нощ, да го пита, да му се моли, да го заплашва; и нямаше да престане, докато не й каже къде е бил и какво е правил. Но дори и с това нямаше да се свърши; Дийн щеше да го безпокои месеци след това, като го кара да си приказват за тази случка. И Клей никак не знаеше какво да прави. Просто трябваше да я остави да си говори.

— В училището сигурно няма орган — каза Саймън, без да се обръща към никого. — Но в неделя, чини ми се, можем да минем и без орган. Трябва да се донесе цигулка или банджо и ще започнем някоя песен. Никога не съм имал мъчнотии с музиката и пеенето, когато събирам хората. Като се съберат в училището или църквата, хората обичат да пеят. Понякога дори изглежда, че предпочитат повече да пеят, отколкото да слушат проповедта. Аз си разпределям времето така, че половината да е за едното и половината за другото. Тогава почти всички са доволни.

Клей извади хармониката и я изтупа в коляното си. След това прекара пръсти отгоре, за да изтрие праха от тютюна. Остана доволен и започна да свири.

— За какво смяташ да проповядваш в неделя, проповеднико? — попита Том. — Досега не си казал точно!

— За какво ще проповядвам ли? Ами за човешките грехове. Аз винаги проповядвам за човешките грехове, Том. Хората не търпят нищо друго. И колкото са повече греховете, за които проповядвам, колкото са по-тежки, колкото са по-страшни, толкова повече обичат да слушат хората. Трябва да се проповядва онова, което хората искат да слушат. Аз съм научил какво искат да слушат хората и им го давам.

— Че как познаваш какво искат да слушат хората?

— Познавам по размера на пожертвуванията, конто пускат в шапката, и по броя на тези, който стават религиозни. Доста отдавна проповядвам, за да мога да ти кажа за всяко място какво искат да слушат хората.

— Хе, че в такъв случай ти сигурно знаеш всичко по тоя въпрос — каза Том.

— Дали знам всичко ли? Разбира се, че знам всичко по този въпрос. — Той спря, докато Том напълни чашата му от дамаджаната. След като отпи половината, продължи: — Знам почти всичко, което може да се знае. От двадесетгодишна възраст пътувам из Джорджия и Алабама, а сега съм близо петдесет. Затова знам много за проповядването. Ако бях седял в една църква, както правят повечето, и не бях излизал сред хората, нямаше да знам повече от заседналите проповедници. Но аз пътувам. Аз съм пътуващ, скитащ, амбулантен проповедник и знам всички грехове, които са извършени в Джорджия, А освен тях и други някои грехове!