Ърскин Колдуел
Пътуващият проповедник (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

В неделя до два часа следобед почти всички хора от Роки Комфърт бяха вече около училището. Някои семейства, които живееха от другата страна на рекичката, бяха тръгнали рано сутринта с каруци, теглени от бавно движещи се мулета. Минаваха рекичката през един брод, стотина метра над училището, и продължаваха, седнали върху столове, които си бяха взели от къщи и сложили на пода в каруцата. Други идваха с коли. Много идваха пеша, а някои яздеха мулета.

Клей Хори и Дийн заедно със Саймън и Лорен бяха дошли в един часа. Бяха дошли първи. Клей и Саймън отидоха, отвориха зданието и подготвиха всичко за службата. Училището беше с две стаи, по-голямата стая имаше около четиридесет чина. В единия край имаше издигнато място за учителя с два стола и маса.

Докато бяха вътре, Лорен и Дийн отидоха до извора да пийнат малко вода. Бавиха се близо половин час.

Местата около училището скоро се запълниха с каруци, впрегатни мулета и мулета без самари, навързани по дърветата. Автомобилите оставяха на песъчливото място между постройката и горичката. Имаше около тридесет или четиридесет души, без да се броят малките деца и бебетата.

Саймън и Клей излязоха от главната врата и огледаха тълпата.

— Май хората са зажаднели за проповед — каза Саймън. — Господ си е знаел работата, когато ми каза да дойда в Роки Комфърт. Тези хора са узрели за вярата. Да ги спасиш ще бъде толкова лесно, колкото да отсечеш дърво.

— Глупости — каза Клей и се засмя, — това не е нищо. Хората в Роки Комфърт ще отидат навсякъде по всяко време, стига там да става нещо. За тях е все едно дали е сватба, погребение или пък ще играят някой стар селски танц.

— Танц ли? — понита Саймън.

— Аха.

— Трябва да кажа нещо против танците — каза той и си взе бележка наум. — Това е добра тема за проповед пред селяните.

Тръгна да се разхожда сред групичките хора. Здрависваше се и се представяше. Мъжете се здрависваха с готовност, дори с нетърпение, но жените и момичетата се бавеха да поемат ръката му и го поглеждаха набързо изпод вежди. Но Саймън знаеше как да се приспособи сред група жени; още повече че имаше начин да ги заинтересува. Скоро всички се смееха и се трупаха около него.

— Проповедникът е отседнал в твоята къща, а, Клей? — каза Ралф Стоун.

— При нас е от миналата сряда — каза му гордо Клей. Някои мъже се доближиха да ги слушат. — Чини ми се, че има защо да се надува човек, щом проповедникът стои толкова дълго в къщата му.

— Виждал ли си го преди? — попита Ралф.

— Не бях го виждал никога до миналата сряда, когато дойде с колата и слезе от нея.

Един друг мъж се провря през тълпата около Клей и Ралф Стоун.

— Ама проповедникът има голям успех при жените, а, Клей? Виж го само как пристъпя там. Кара всички момичета да се смеят, като че ги е погъделичкал.

Всички се извърнаха и погледнаха Саймън. Той се смееше и шегуваше с жените и момичетата, навеждаше се от време на време над някое току-що проходило бебе и го погалваше под брадичката.

— Жените много харесват ония, които се правят на луди по тях и по малчуганите — каза Ралф. — Срещу такива не можеш дума да им кажеш. Просто трябва да ги оставиш да се изприказват, докато им се свърши плюнката. Това, което си е в реда на нещата, него не можеш да спреш ни в рая, ни в ада.

Саймън тръгна към вратата на училището. Щом стигна до стъпалата, той спря, размаха ръце над главата си и извика на хората да влизат. Мъжете не се помръднаха; а жените изчакаха Саймън да влезе в постройката и тогава се струпаха наведнъж като стадо овце, които се опитват да прескочат през дупка в оградата.

— Хич не знам за какво може да проповядва той в Роки Комфърт, дето да не си го знаем всички — каза Ралф. — Мисля, че ще проповядва като всички други пътуващи проповедници, които са минавали оттука, откакто се помня.

Том Роудс се зададе по пътеката откъм извора и отиде до колата си. Беше чакал край брега на рекичката, докато жена му влезе в училището.

Другите, мъже и по-големите момчета влязоха по-навътре в горичката и насядаха в широк кръг, някои се облегнаха на дърветата, други приклекнаха на пети и започнаха да се оглеждат с многозначителни кимвания на главите.

— Ела за мъничко, Клей — каза задъхан Том и застана зад Клей. — Искаш ли да се разходим малко?

Клей кимна и напусна кръга. Последва Том до колата му и му помогна да извади дамаджаната от задната седалка. Дамаджаната беше увита в чувал и скрита там.

Оттеглиха се извън погледите па другите, спряха зад един бор и пиха ракията на Том. Щом се напиха, запушиха добре дамаджаната и я покриха с борови игли, та да могат по-късно през деня да я вземат отново.

Когато се върнаха на празното място, чуха в училището някакво бръмчене. Жените полагаха всички усилия да започнат някаква песен, без дори да има и цигулка. Саймън беше извадил камертона си и го беше чукал няколко пъти по масата. Тонът се чуваше добре, но той не можеше да го поддържа. Момичетата и жените се срамуваха да пеят и песента не отекваше достатъчно силно, та да я чуят мъжете отвън.

Долу, на пътеката към извора, две момчета се въргаляха по земята и се удряха с юмруци. Другите момчета се бяха разделили в симпатиите си и подканяха двамата побойници да продължават боя. Мъжете чуха какво става, но не обърнаха никакво внимание. Продължиха да си дялкат и да дъвчат и слушаха как Ралф Стоун и Джек Рейнуотър спорят кое е най-подходящото време за засяване на царевица.

Сегиз-тогиз от училището излизаше някоя жена и изнасяше своето ревящо бебе, което бе отказало да млъкне, докато Саймън проповядваше. След като изнесеше бебето в горичката да се успокои, тя пак го внасяше вътре.

— Ще ми се да чуя как проповядва Саймън — каза Том. Той седна в кръга и се подпря на петите си. — Не знам дали ще каже нещо, дето да не го знам, но въпреки това ми се ще да го чуя.

Другите спряха да говорят, за да чуят Том Роудс.

— Че кой ти забранява да влезеш в училището и да нададеш ухо. Том? — каза някой.

— Абе никой не ми забранява, ама не мога да се реша да вляза посред бял ден. Ще трябва да чакам вечерта и да вляза с всичките.

— Той и без това няма да загрее преди осем часа вечерта — каза Ралф. — Да се седи вътре, докато той още не е загрял, е чиста загуба на време. Слушал съм и преди пътуващи проповедници и никой от тях не се е сгорещявал, преди да мръкне хубавичко. Нощната тъмнина е нужна, та да се отпусне проповедникът и да вземе да проповядва истинската!

Някой хвърляше равнодушно по земята две стари зарчета. Не се интересуваше от това, което правеше, и дори не бе разчистил боровите игли. Докато никой не залагаше поне няколко цента, нямаше защо да се хвърлят заровете по земята, само да се види какво ще се падне. Пък и беше още твърде рано следобед, за да за почне игра.

Ненадейно гласът на Саймън раздра тихия въздух и ги блъсна в ушите. Никой не можеше да чуе от такова разстояние какво казва, но звучеше, сякаш се кара на някого, който го е ядосал. Всички се обърнаха и се заслушаха.

В училището тълпата от жени и момичета седяха неподвижни по чиновете и слушаха Саймън Дай. Той разкъсваше въздуха с взривове. Размахваше ръце и клатеше юмруци под носа на някакъв въображаем дявол, а след всяко прекъсване подсилваше словото си, като удряше по учителската маса пред него.

— Всички вие трябва да спрете това нещо! Трябва сън да не ви хваща от мисли за това, което сте направили. Трябва да паднете на колене и да молите бога за прошка. Ако нямате съвест, създайте си съвест. По-добре е така, отколкото изобщо без съвест. Всеки трябва да има съвест, която да му казва кога греши. Аз имам съвест и се гордея с нея. Бих изял сърцето на оня, който се опита да ми я отнеме, па ако ще и дяволът да е. И ако някой ви кара да се стеснявате, че имате съвест, това ще знаете е самият дърт сатана!

Жените слушаха напрегнато. Саймън още не им беше казал за какво проповядва, но всички знаеха, че е нещо, което ще ги заинтересува. Със затаен дъх чакаха да им каже какво е.

Някои хора казват, че само глупакът вярвал в господа. Аз съм божи глупак. А ти чий глупак си?

Саймън проповядваше вече повече от час и не даваше признаци, че ще свършва. Колкото по-дълго говореше, толкова по-силно викаше; и колкото по-силно удряше масата, толкова по-интересно ставаше на жените и момичетата. На някои от тях, чиито бебета плачеха, не им се напускаше стаята и се опитваха с всички сили да успокоят децата си, докато Саймън каже най-после за какво говори.

Той спря и пое дълбоко въздух.

— Молете се на господа бога! — каза той прегракнало.

Жените се отпуснаха за миг, колкото да погледнат многозначително съседите си.

Саймън свали палтото си и го окачи върху облегалото на един стол. В училището беше горещо. Навън, на слънцето, вълните топлина се вдигаха от земята и стигаха чак до върховете на дърветата, а дори и на сянка топлината беше почти също така непоносима. Жените си вееха с ветрила от палмови листа. Мухите кръжаха над главите в еднообразни кръгове и се спускаха мързеливо надолу, за да кацат по бебетата.

През отворените прозорци и врати свободно влизаха и излизаха мухи и майски бръмбари, а в четирите ъгъла на стаята висяха едва закрепени стършелови гнезда. По стените и тавана имаше жълти кори глина, около които пълзяха оси. На почти редовни промеждутъци някоя жена плясваше бедрото си с отчаяна злоба, отмяташе роклята си над колене и изхвърляше червената мравка, която я бе ухапала. Разчесваше ухапаното, докато се надуе и почервенее, тогава намокряше пръст и разтъркваше острото хълмче отровена плът.

— Но мене ме боли! — извика Саймън. — Да, боли ме. Боли ме като от кървяща рана. Нямам мира, като мисля за това. Гледам вашите красиви лица пред себе си в този красив съботен следобед — вглеждам се в красотата на вашите коси, на вашите очи, по вашите лица и сърцето ме боли. Зная, че зад цялата тази красота се крият грешни души. Знам какво мислите. Зная, че не можете винаги да стоите на правата и тясна пътека. Знам, че изкушението ляга с вас във пашите красиви ръце. Знам всичко това. Затова ме боли. О, как ме боли!

Като си помисля само, че под всички тези красиви дрехи, за които се грижите толкова много да ги перете, да ги колосвате, да ги гладите, да ги украсявате и да ги сгъвате. Като си помисля само, че там отдолу се намира една черна, грешна душа, която съска в лошотата си също като отровна змия! Да, боли ме. Като мисля за това, едва ли не ме убива. Ето защо съм тука този следобед. Дойдох в Джорджия, за да ви спася, преди да е станало твърде късно. Господ ми каза колко грешни сте вие, хората от Роки Комфърт, и ми каза да направя всичко, каквото мога, за да ви спася от ада. Ние искаме да сте в рая. Нуждаем се от вас там. Ние искаме в рая да отидат всички красиви момичета и жени, които живеят сега в Джорджия. Там горе вие ще изглеждате още по-красиви, отколкото тука долу. Там горе ще блестите с красотата на чистата си душа. И ме боли, като си мисля, че отивате направо в ада. А точно там ще отидете, ако не промените живота си, преди да е станало късно. Да, боли ме. Ох, как ме боли!

Саймън спря и избърса лицето си с носна кърпичка. Беше чул една оса да бръмчи около главата му, затова спря и се заслуша да види дали е наблизо. Осата се въртеше над главата му. Саймън се премести към другия край на платформата и се помоли осата да се махне и да не го ужили.

Долу пред него всички жени седяха неподвижно. Страх ги беше да мръднат, да не би да изпуснат някоя дума Ото не им беше казал за какво или против какво проповядваше. И тази единствена дума се чакаше с нетърпение. Някои от тях бъркаха с ръце под полите см и чешеха ухапаните от мравки места, без да поглеждат белезите. Саймън не беше дори намекнал за какво проповядва. Знаеха, че има пред вид някой определен грях, но сред толкова много възможни грехове не беше лесно да се определи кой от тях е. Държеше ги в напрежение от страх, че ще изпуснат оня момент от проповедта, който щеше да задоволи тяхното любопитство.

Пред петнадесет-шестнадесет липа се развяваха ветрила от палмови листа. Палмовите листа издаваха сухо прашене, сякаш вятър духаше през захарна тръстика. Никакъв шум не нарушаваше тишината — само пращенето и от време на време звукът от бързото замятане на някоя колосана пола над ухапаното бедро. Извън стаята имаше много звукове; но никой не ги чуваше. Всички напрягаха слух за думите на Саймън Дай.

Саймън си беше отдъхнал достатъчно, за да продължи оттам, откъдето бе спрял преди няколко минути. Вече не чуваше бръмченето на осата и се чувствуваше по-спокоен. Подхвана нишката на проповедта си и започна да говори с нисък, почти неразличим глас. Жените и момичетата спряха да си веят с палмовите листа от страх да не изпуснат какво ще каже.

Навън, под дърветата, в кръга в горичката, мъжете седяха и се споглеждаха. Заговореха ли половината от тях едновременно, във въздуха се носеше дрезгаво бръмчене.

Слънцето вече потъваше зад дърветата. Беше малко по-хладно, отколкото след пладне, когато повечето от тях бяха дошли, и вече не беше необходимо да се изтрива потта.

Някой се извърна и погледна към училището. Човекът до Клей го побутна с лакът:

— Не е ли това самият проповедник, дето излиза от вратата, а, Клей?

Клей се изправи, за да види по-добре.

— Май, че е той.

Саймън вървеше към горичката и викаше Клей.

— Ела за минутка, Хори — каза той остро. — Искам да те видя само за минутка.

Той взе да маха на Клей с ръка, като го подканяше да бърза, и остана да чака на мястото, където беше стигнал. Клей едва бе изминал десетина крачки и той пак му викна:

— Искам да кажа две думи и на Том Роудс.

— Искал и с тебе да говори, Том — каза Клей. — Я ела и ти с мене да видим какво си е наумил.

Том стана и напусна кръга.

— И не се оставяй на проповедника да те забърка в някоя дяволска каша, Том — каза Ралф Стоун.

Всички, които бяха в кръга, се изсмяха.

— Където има проповедник, там има и бели — каза някой. — Те всички са от един дол дренки. Познавах на времето един проповедник, който беше жив дявол.

Клей и Том се запътиха към Саймън в двора на училището. Той се разхождаше нагоре-надолу с ръце, сключени зад гърба, сякаш бе потънал в дълбок размисъл. Не ги забеляза, докато не застанаха до него.

— Какво има, проповеднико? — каза Том.

— Назначавам ви тебе и Хори, значи, за дякони — каза строго Саймън. — Това е голямо доверие, което ще трябва да оправдаете.

— И какво ще трябва да правим? — попита Том. — Не съм свикнал с такива работи.

— Дяконите събират подаянията и се грижат за парите, докато ми бъдат предадени.

— Ти си правиш сметката да събереш някоя пара тука, така ли?

— Правя, правя — отговори твърдо Саймън. — Християните винаги плащат на проповедника.

— В такъв случай не познаваш добре хората от Роки Комфърт — каза Том. — Последният проповедник, който спря тука, се оплакваше най-много от това. Из тия краища липсват хора, дето имат пари за раздаване.

— О, все ще дадат някоя пара — увери го Саймън. — Хората са винаги щедри към проповедника. Аз винаги вземам грижата за това.

— А как смяташ ние с Том да събираме? — попита Клей.

— Елате вътре с шапките си и минете покрай всички.

— О, така ли? — каза Клей. — Е, сега вече знам какво искаш да кажеш. Преди да го кажеш, си мислех, че искаш да вървим из хората и да ги подканяме да дават пари. Виж по въпроса за минаването с шапка, знам всичко. Правил съм го и друг път.

— Много добре тогава — каза Саймън. — А сега ти и Том вървете след мене и тръгвайте с шапки за парите.

Том се извърна и изтича нагоре по стъпалата. Не изчака да види дали го следват.

Вътре в училищната стая Клей и Том не знаеха какво да правят. Стояха на края до вратата, докато Саймън се качи на платформата. Махна им да дойдат отпред.

— Сега е ред на подаянията — съобщи Саймън. — Дяконите ще обходят паството.

Саймън седна на стола до масата и зачака Клей и Том да дойдат при първата редица чинове и да започнат събирането. Те не се помръднаха и Саймън ги повика с ръка. Мълчаливо той им посочи първите жени от двете страни на стаята. От тях трябваше да почнат.

Клей отиде в ъгъла и подложи шапка над скута на жената.

— Сложи нещо в шапката — каза той. Тя поклати глава.

— Казах да пуснеш нещо вътре — каза той остро.

Лицето на жената почервеня и тя поклати глава.

Клей се извърна и погледна към Саймън за по-нататъшни указания. Саймън се взря в жената, после кимна на Клей и с това му показа да продължи със следващата жена. Клей можа да види, че от другата страна на стаята Том среща същите затруднения, каквито той срещаше от тази страна.

Той отиде при следващата жена, но продължи да гледа назад към мисис Джонс, докато тя засрамено наведе глава.

Шапката беше подадена удобно, но втората жена не правеше никакви усилия да даде нещо. Клей бутна шапката до гърдите й, подканвайки я да пусне някоя пара в нея. Тя поклати глава и погледна настрани.

— Пусни нещо, ма! — извика й разгневен Клей. — Проповедникът иска да му се плати за проповедта.

Лицето на жената почервеня и тя се извърна, за да избегне гневния поглед на Клей.

— Така доникъде няма да стигнем — каза той и се извърна да погледне към Саймън. — Не съм взел нито стотинка още.

В това време Саймън вече се бе раздвижил неспокойно. Не можеше да седи неподвижно на стола. На края стана, дойде до края на платформата и погледна в черната филцова шапка на Клей. В нея не видя нито една монета.

— Май че никоя няма да пусне пари в шапката ми — каза Клей.

В другия край на стаята Том намираше по-голям отзвук. В шапката си той имаше вече две монети и ги раздрънкваше, като разклащаше шапката пред богомолците. Когато стигаше до някоя по-добра позната, той спираше и й казваше нещо.

На Клей му се струваше, че няма смисъл да продължава. Досега никой не му бе дал нищо. Погледна още веднъж към Саймън и Саймън му кимна да продължи.

Клей бутна шапката си под брадичката на следващата жена. Тя извърна глава и се направи; че не го вижда да стои отпреде й. Това ядоса Клей. Той удари няколко пъти жената с шапката по гърдите, бързо едно след друго, сякаш искаше да убие стършел. Тогава тя за пръв път го погледна и извика от уплаха. Обхвана здраво гърдите си с ръце, скочи и избяга от стаята.

След като на всички жени, момичета и деца в стаята бе дадена достатъчна възможност да дадат нещо, Том и Клей отидоха в задния край близо до вратата и погледнаха в шапките си. В шапката на Клей нямаше нищо, по Том извади няколко монети. Показа ги на Клей и зачака да разбере какво трябваше да прави с парите.

Не се наложи да чака дълго. Саймън прикани паството да стане на крака и ги отпрати с десетина думи. Измърмори благословията си набързо и неразбрано и я завърши, преди повечето жени да успеят да станат. Веднага след това изтича по пътеката към вратата, където стояха Клей и Том. Избута ги и двамата навън, в двора на училището.

— Колко? — попита той и посегна с две ръце към шапките.

— Двадесет цента — каза Том. — Струва ми се, че това е всичко. Толкова събрах аз, а Клей не е получил нито цент.

— Вярно е — каза Клей мекушаво. — Май че нищо не можах да събера.

Саймън раздруса парите в ръката си и погледна, че тирите петачета. Обърна ги замислено няколко пъти и на края ги вмъкна грубо в джоба на панталоните си.

— Ще трябва, изглежда, тази вечер да държа по-силна проповед — каза той. — Изглежда, че следобедът няма да си плати разноските. Но тази вечер ще ги притисна здравата. Изглежда, че сега бих твърде мек към тях.

— Това е, защото мъжете не бяха, вътре — каза Том. — Жените никога нямат пари. Колкото и малко пари да има в семейството, мъжете ги носят. А всички мъже ще бъдат вътре тази вечер и можеш да вземеш, каквото мислиш да взимаш.

— Май е така каза Саймън и кимна. — Във всеки случай ще положа големи усилия. Не мога да си позволя да държа проповед за двадесет цента.