Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Journeyman, 1935 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe (2007)
Издание:
Ърскин Колдуел
ПЪТУВАЩИЯТ ПРОПОВЕДНИК
Преводачи Цв. Стоянов, Ал. Стефанов
Редактор Петър Алипиев
Художник Александър Денков
Худ. редактор Иван Кенаров
Техн. редактор Пламен Антонов
Коректор Жулиета Койчева
Американска, II издание
Дадена за набор на 29.IX.1978 г. Подписана за печат на 31.X.1978 г. Излязла от печат на 30.XI.1978 г.
Печ. коли 8,25. Изд. коли 6,93. Цена 0,50 лв. Изд. № 1226. Формат 32/84×108
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
ДП „Васил Александров“ — Враца, пор. № 2477
История
- — Добавяне
ГЛАВА ШЕСТА
Нагоре по пътя, оттатък колибите, високо във въздуха се вдигаше облак прах. Един автомобил се носеше през пясъка и жълтия прах. Клей разбра, че това е Том Роудс, още преди да разпознае автомобила на такова разстояние. Изправи се да го гледа как се приближава.
За миг му се стори, че Том ще подмине, без да спре, но когато беше на десетина фута от портата, той удари спирачката и зави под сянката на магнолиевото дърво до колата на Саймън. Изскочи от своята кола и започна да изследва странната машина от предницата до задната й част. Заобиколи я, ритна гумите да види колко са напомпани. Като свърши, огледа, хвана я отзад и я разтърси с цялата си сила. Това беше всичко, което желаеше да знае за нея. Отвори портата и се приближи по пътеката.
— Как е работата, Том? — каза Клей и се премести на съседния стол.
Том седна и хвърли шапката си на пода.
— При мене е екстра!
— В града ли отиваш?
— Рекох си, че може да прескоча за малко до Макгъфин. Нищо не мога да купя, но за гледане пари не взимат.
Том се извърна и се взря в хола през отворената врата. После се извърна отново и се взря през прозореца зад гърба му.
— Чул ли си нещо ново? — попита Клей, като снижи гласа си в дрезгав шепот.
— Подочух нещичко — кимна Том. — Един от черните ми разправяше нещо тази сутрин преди закуска.
Клей не каза нищо. Нямаше какво да разправи на Том. Негрите винаги знаеха колкото другите, а понякога и повече.
— Какъв е тоя всъщност? — попита Том.
— Саймън ли?
— Май, че така му е името.
— Той е пътуващият проповедник Саймън Дай. Пристигна тук вчера следобед и каза, че ще остане за малко. Иска другата неделя да държи проповед в училището.
— Чини ми се, че съм слушал за него — каза Том. — Сега искам да видя как изглежда.
— В кухнята е, закусва. След малко ще свърши. Отдавна трябваше да е свършил.
— Кой е при него? Дийн ли?
— Май че е тя — потвърди Клей.
— В такъв случай няма да бърза.
Клей свали крака от парапета и се заслуша. Не можа да чуе никакъв шум от другата част на къщата.
— Откъде е дошъл?
— Казва, че идва от Алабама. Това е всичко, което зная за него. Не говори много за себе си, само ми рече, че жена му го оставила и отишла да живее в Атланта.
— Много жени правят така — каза Том. — Или отиват в Огъста, или в Джаксънвил.
— Май че е така — каза Клей.
Том отново се огледа и изпъна врат, за да се взре през хола на задната веранда. След миг той се изправи и намигна на Клей.
— Ето го, идва.
Изчакаха Саймън да стигне верандата. Когато видя Том Роудс, той се вгледа внимателно в него, сякаш искаше да се увери, че никога преди не го е виждал. Отиде до свободния стол при перваза.
— Как сте? — каза Том.
Саймън наведе глава напред и се загледа надолу към Том. По загрубялото му лице се разля усмивка.
— Вие сигурно живеете наблизо?
— Нагоре по потока — отговори Том. — Казват ме Том Роудс.
Саймън се настани удобно в стола и вдигна крака на парапета.
— Чудесна пролет! — каза той.
— Екстра е за април — му каза Том. — В Роки Комфърт истинската жега хваща чак през юни и юли.
Слънцето напичаше безмилостно къщата и двора. Беше някъде между девет и десет часа и температурата в сянката на верандата достигаше осемдесет и пет градуса[1]. Към средата на следобеда щеше сигурно да стане деветдесет и пет.
— Клей ми каза, че сте проповедник — продължи Том. — Чини ми се, че не лъже.
— Проповедник съм, да — потвърди Саймън — Е, това е срамота, майка му стара!
— Защо да е срамота? — попита Саймън и се изпра ви на стола.
— Имам нещо за пийване в колата и ми се щеше да го пийнем в компания. Но щом сте проповедник, май ще трябва да си продължа пътя и да си го пия сам. Чувал съм, че проповедниците не обичат царевична ракия. Саймън се засмя и погледна Клей.
— Тръгнах за Макгъфин — обясни Том. — Таман да изляза от къщи, жена ми идва на вратата и вика: „Том, забравяш дамаджаната за меласа.“ И аз наистина я бях забравил. Но сега дамаджаната е при мене, само че няма да можем да си пийнем в компания.
— Не съм чувал някой да пие меласа — каза Саймън.
— Не е такава работата, проповеднико. Ще знаеш, така става винаги, че аз обърквам двете дамаджани.
— Царевична ли, викаш? — попита Саймън и облиза устни.
— Най-добрата в Джорджия, като роса! — каза Том — Сам си я правя горе при потока.
— А да не би да си взел вместо нея дамаджаната за меласа? Да не би, щом жена ти е напомнила за дамаджаната за меласа, наистина да си ги объркал двете?
— Майната му! — каза Том. — Има си хас да си прав, проповеднико. Я да ида да видя!
Той стана и изтича надолу по стълбите. Когато стигна портата, Саймън напусна верандата и го последва. Клей се затича подире им.
Том измъкна дамаджаната изпод задната седалка и я разклати. Лицето му грейна в усмивка.
— Ти ме изплаши, проповеднико — каза той, — наистина ме изплаши. Така ме обърка, че не знаех какво да мисля. Но всичко си е наред, както си знаех отначало. Дамаджаната за меласа си е все още в къщи.
— Та викаш царевична? — заинтересува се Саймън, приближи се и подуши тапата.
— И отлежала — настоя Том. — Сам съм си я правил и ще знаеш, разбирам от добра росица!
— Това е наистина мъжко питие.
Том и Клей отидоха под магнолиевото дърво и се канеха да седнат на сянка. Саймън остана сам.
— Понеже си проповедник — каза Том, като разклащаше течността в трилитровата дамаджана, — чини ми се, че не щеш да пийнеш джорджийска роса.
Саймън седна между тях и изблъска колената им, за да си направи място.
— Шугър му хареса — каза Клей. — Чини ми се, че и царевичната ракия ще му хареса.
— Майка му стара! — каза Том с престорена изненада. — Така ли? Никога не бих помислил такова нещо, проповеднико. Че то, щом е тъй, тогава и аз да стана проповедник!
Той извади тапата и я подаде на Саймън, но Саймън я подаде на Клей, вкара вдървения си палец в стъклената дръжка и обхвана дамаджаната с ръка. Повдигна леке лакът и остави безцветната течност да забълбука в гърлото му. Когато я подаде на Клей, от дамаджаната липсваше цяла пинта[2].
Клей избърса с ръка гърлото на дамаджаната и отпи седем-осем глътки. Когато му дойде ред, Том не избърза. Щом ставаше въпрос за пиене, той не обичаше да го карат да бърза. Сложи дамаджаната на земята между краката си и я погледна.
— Та ти искаш в неделя да държиш проповед в училището, а, проповеднико? — каза той.
— Точно така, братовчеде — каза Саймън.
— Майната му — обеща Том. — На всяка цена ще дойда да те чуя. Не бих изпуснал такова нещо ни за пари, ни за любов.
Вдигна дамаджаната до устата си. Погълна малко повече и от Клей, и от Саймън. След като свърши, сложи тапата и я натика с юмрук.
Априлското слънце прежуряше по листата на магнолиевото дърво над главите им. Небето беше синьо и безоблачно; и тоя ден щеше да бъде горещ. Към два часа следобед слънцето щеше да пече страшно.
След малко Том извади часовника си и го погледна. Вгледа се в отворения циферблат, сякаш гледаше нещо, което никога досега не бе виждал. Поклати глава и го върна в джоба на гащеризона си.
— Трябва да тръгвам към Макгъфин — каза той решително. — Ако не тръгна сега, няма да успея да се върна до довечера.
— Хайде да му пийнем още по една, преди да тръгнеш, братовчеде — предложи Саймън и посегна за дамаджаната. Извади тапата и дълго пи. След това я подаде на Клей. — Това наистина е мъжко питие!
— Сигурно си си походил на младини, проповеднико — каза Том.
— Младостта ми още не е свършила — отвърна Саймън. — А когато свърши, преди това доста ще е продължила.
Том отиде при колата с дамаджаната. Сложи я под задната седалка, като я зави в един чувал, за да не се счупи.
Качи се в колата и запали мотора. Поседя в колата, докато моторът работеше, и махна с ръка на Клей и Саймън. Те също му отвърнаха с махане.
— Ще ви видя на връщане — обеща Том. — Ще се отбия и пак ще му пийнем.
Том пак понечи да тръгне, но отново отпусна педала па газта и се наведе извън вратичката.
— И внимавай да не те оберат с подправени зарове, проповеднико — извика той. — Не се оставяй да те измамят!
Тръгна. Колата се засили надолу по пътя и зави зад завоя на около четвърт миля. Но дълго след като се бе скрила, прахът, който беше вдигнала във въздуха, се носеше пад полята, докато на края бавно изчезна между дърветата.
Когато се върнаха на верандата, Клей и Саймън се чувстваха добре. Стъпваха леко и очите им светеха. Дийн беше гледала всичко, което се бе случило, и остана скрита в къщата. Тя се плашеше от мъжете, когато пиеха; страх я беше дори от Клей.
— Трябва да направим Том дякон — каза Саймън. — Разкошен човек е. Обичам да правя услуги на такива хора.
— Не знаех, че ще имаш и дякони в неделя.
— Разбира се — каза му Саймън. — Ако няма дякони, кой ще събира подаянията?
— Вярно е — съгласи се Клей и поклати глава. — Изобщо не бях помислял за това.
— Трябва да си събера парите — обясни Саймън. — Как ще си изкарам разноските по проповядването, ако не ми се плаща?
— Не те укорявам, задето искаш да ти се плаща. Така си е редно. Но нали нямаш никакви разноски по проповядването? Не ти струва нищо да си намериш легло и храна, а бензинът за колата не е скъп.
— Обичам да ми остане малко пара. Като минавам през някой град като Огъста или Макон, или Атланта, обичам да имам достатъчно пара в джоба си, за да мога добре да си платя и да си отпочина няколко дни.
— За такава работа не трябва кой знае колко пара.
— Като си почивам в някой град, обичам да имам най-доброто, което може да се купи.
— Това е добре — каза Клей. — Може би и на мене ще ми хареса. Как мислиш, мога ли и аз да стана проповедник, а, Саймън?
Саймън го ръгна свирепо в ребрата с вкочанения си палец. Клей извика я подскочи високо във въздуха.
— Боже мой, човече! — изпищя той. — Недей повтаря това нещо! Никак не обичам такива номера!
— Да не би да те е гъдел, Хори?
— Не ме е точно гъдел — каза Клей, като се държеше извън обсега на твърдия палец. — Просто не обичам такива номера!
Саймън сложи крака на парапета и се загледа през двора, сякаш нищо не се бе случило.
— За да бъдеш проповедник, Хори, трябва да си религиозен — обясни той. — Не можеш да проповядваш, ако не знаеш какво проповядваш.
— Май си прав. Но може би, като те чуя в неделя, ще стана религиозен.
— Аз ще направя всичко възможно да станеш религиозен. Това е занаятът ми — да правя хората религиозни.
— Има нещо обаче в това да си проповедник, което не възприемам — каза Клей със съмнение.
— Какво е то?
— Белите момичета ми харесват повече от черните. Не знам дали биха ми стигали през цялото време момичета като Шугър.
— Зависи — каза Саймън. — Всеки човек си има вкус. Щом предпочиташ, може да се занимаваш и с бели момичета. За мене в крайна сметка няма голяма разлика. С черните момичета се оправям по-лесно и по-бързо; освен това не виждам да има голяма разлика.
— Човек сигурно свиква и с тях — каза Клей. — Пък, ако поиска, може понякога и да смени за малко, нали?
— На пръв поглед изглежда, че може, но в действителност не върви. Никога не върви.
— Защо пък да не върви? Какво не е в ред?
— Като се прехвърляш от едните на другите, става така, че им изтърваваш юздите. Забравяш, че белите момичета плачат, когато всичко свърши и се готвиш да си ходиш. Цветните не плачат.
— Вярно, майка му стара — каза Клей. — Никога нямаше да ми дойде на ума. Наистина това сигурно ще развали цялата работа!…