Ърскин Колдуел
Пътуващият проповедник (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Разходката по потъналия в прах и пясък път до къщата на Том Роудс се оказа изморителна и гореща. Саймън трябваше на няколко пъти да спира и да си почива. На края, когато видя къщата, беше вече целият напрашен и задъхан. Насред пътя трябваше да си свали сакото и сега се вееше с него, за да се избави от ужасната жега.

Около къщата на Том нямаше никого. Но когато отиде към хамбара, видя един негър да рони царевица пред вратата на стаичката. Повика негъра.

Докато цветнокожият се мъкнеше към него, Саймън намери сянка под една върба. Жегата се сипеше отгоре със страшна сила, а той не беше свикнал да ходи под горещото слънце.

— Къде е мистър Том? — попита той негъра.

— Тук някъде около хамбара е. Искате ли да видите мистър Том?

Саймън уморено кимна. Той си вееше със своята широкопола, черна шапка.

Мъжът отиде към хамбара, вдигайки прах с широките подметки на обувките си. Нямаше го няколко минути. Когато се появи отново, посочи с ръка към Саймън. След миг иззад ъгъла на хамбара се зададе Том!

— Беше ме страх, че ще забравиш обещанието си — каза Саймън.

— Какво обещание?

— Да донесеш още една дамаджана в къщата на Хори.

— Майка му стара — каза Том и се скри под сянката. — Така ли съм казал? Съвсем съм забравил.

— Помислих, че можеш да забравиш. Затова и дойдох.

— Много ти хареса джорджийската роса, а, проповеднико? — засмя се Том. Червеното му лице се разтресе от смях. — Ей, ще знаеш, ти си най-жадният проповедник, който съм срещал през живота си.

— Царевичното уиски е мъжко питие — каза Саймън. — А аз съм мъж. Затова ми харесва толкова.

— Ей, сега ще пратя да донесат малко — му каза Том. — Няма да се забавя много.

Той веднага се отдалечи и извика негъра. Саймън седна тежко на земята, облегна се на върбата и започна да си вее под сянката.

Том се върна и покани Саймън да стане.

— Ще се качим, в колата и ще тръгнем веднага щом черният се върне. Няма да се забави много. Само да отиде до краварника към пасището.

Саймън се изправи и последва Том до хамбара, където автомобилът му седеше на слънце. Качиха се и Том запали мотора.

— Много време ли трябваше снощи за Лорен? — попита Том и бутна Саймън за рамо. — На времето не й трябваше много време. Особено след като реши да замине. А ми се чини, че за една-две години не се е променила много. Все такава ми се чини.

Сега Саймън разбра, че Лорен е имала право, когато беше казала, че Том няма да се съгласи с плановете им. Саймън окончателно се отказа от тази си идея.

Френк, цветнокожият, донесе дамаджаната и я сложи отзад в колата. Докато бе наливал набързо от буренцето, бе разлял малко навън и от задната седалка се разнасяха изпарения. Саймън лакомо подуши миризмата. Беше готов да се върне в къщата на Хори.

Колата измина песъчливия път доста бързо. Том приближи един необикновено дебел пласт пясък, но не намали; натисна по-силно педала. На едно място колата едва не прескочи канавката, но Том пак не намали. Продължаваше да кара, като понякога дори не гледаше пътя пред себе си. Когато стигнаха къщата на Клей Хори, Саймън почувствува облекчение.

— Смяташ ли в неделя да държиш проповед в училището? — попита го Том, като слизаха от колата.

— Смятам, смятам — заяви решително Саймън.

— И за какво смяташ да говориш?

— О, различни неща — каза Саймън. — За туй, за онуй!

— Сигурно имаш толкова много проповеди подръка, че трябва само пръста си да мръднеш и те са готови!

— Вярно е това — отговори кратко Саймън и се загледа как дамаджаната излиза изпод задната седалка.

Том вдигна дамаджаната и леко я разклати.

— Пиенето е от мене, проповедник. Заповядай!

Саймън вкара пръст в дръжката и привлече дамаджаната.

— Ще гаврътна моята част — каза той — Има достатъчно и за всеки друг, комуто харесва. Днес всички трябва да си пийнат добре.

— Карай, карай, там, откъдето съм я налял, има още. И още повече ще правя тепърва. По това време никога не оставам без ракия.

Докато пиеха, те видяха как Лорен изтича на верандата и погледна надолу по пътя. След миг тя вече тичаше по пътеката към тях. Обърнаха се и видяха Клей да се задава по пътя от Макгъфин.

— Ето че Клей се връща — каза Саймън и погледна Лорен.

— Бързо е свършил — каза Том. — Сигурно се е уморил да се шляе из града в делничен ден. Виж, ако беше събота, нямаше да се прибере преди полунощ.

Клей зави в двора и закара колата към хамбара, без да им проговори. Сякаш бързаше да отиде под навеса.

Лорен изтича след него и стигна там точно когато Клей се отдалечаваше от колата.

— Къде е Върл? — попита възбудено тя.

Клей продължи да върви към къщата, сякаш не беше чул. Тя изтича и го настигна, дръпна го за ръката:

— Къде е Върл, Клей?

Вече бяха стигнали верандата и Том се зададе откъм хола, като носеше няколко чаши.

— Върл ли? — каза Клей, сякаш беше изненадан. — О, Върл избяга. Рипна от колата на около една миля оттука. Хич не знам къде е сега. Чини ми се, че отиде нагоре по потока. Той ще се върне при Сюзан, преди да се стъмни. Нощем никога не остава навън.

Том напълни чашите и сложи една в ръката на Лорен. Саймън взе две и даде едната на Клей.

— И ти не заведе Върл на доктор, така ли? — попита тя, като хапеше устни.

Клей изпи половината чаша и я сложи на пода до себе си. Саймън бързо я напълни отново и му я подаде.

— Кого, Върл ли? Не бе, не можах да го заведа до града. Но случайно срещнах доктора и му споменах за тая работа. Той рече да му дам лекарството и като ходя следващия път в града, да го заведа.

— Трябваше сама да го закарам — каза Лорен студено. Погледна сърдито Клей. — Трябваше да се сетя, че няма да го закараш.

— Каквото можах, сторих, Лорен — каза той смирено. — Истина ти казвам. Никога не бих ти правил контра нарочно, ти знаеш!

— Даже не си и опитал — каза тя. — Не искаше да го закараш и не си опитал да го задържиш в колата. Оставил си го да скочи, защото не ти се е занимавало с него.

Тя изпи чашата и тежко я остави на пода до себе си. Саймън вдигна чашата на Клей и му я подаде. Вдигна своята чаша и подкани Клей да го последва. Клей отпи и избърса уста.

Извади една устна хармоника и я изтърси в коляното си. Прекара я край устните си два-три пъти.

— Я изсвирим нещо, Хори — подкани го Саймън.

Клей наду няколко звука, после поклати глава.

— Ранко е за музика — каза той и продължи да клати глава настрани. — Преди обяд не мога да свиря на хармоника.

След като я прибра в джоба си, Саймън го подкани да пие пак.

— Къде е Дийн? — попита Клей и сложи празната чаша в краката си.

— Тъдява е — каза му Том. — Ей сега, като ходих за чаши, я видях в кухнята.

Клей погледна към Лорен. Тя отпиваше на малки глътки от препълнената чаша, която Том само преди миг беше напълнил отново. С няколко чашки ракия в стомаха си на Клей му беше приятно да я гледа. Носеше дрехи, които й прилягаха добре, а от черната й коса чак му се завиваше свят.

— Ето, това е жена един път — каза той и я посочи с пръст.

— Кой? — каза Том.

— Лорен.

— Слушай, Клей, я по-тихо! Дийн е наблизо. Сигурно чува.

— Вярно бе — каза Клей. — Съвсем бях забравил за Диги. Ето и Дийн е жена един път!

— А какво ще кажеш за Шугър, Клей? И тя ли е жена един път?

— Глупости приказваш, Том. Знаеш много добре, че вече не обикалям край Шугър.

Саймън се усмихваше на всички. Беше много радостен от бързия напредък на Клей. Реши да го остави да дрънка, като се надяваше, че ще му налее още една чаша ракия.

— Е какво, стига ли ти Дийн, а, Хори? — каза Саймън, намигна на Лорен и кимна одобрително.

— Дийн ли? Чини ми се, че хе… И още как! Ще знаеш, Дийн през цялото време ме предвардва, майка му стара. И винаги е била такава. Когато се виждахме долу, пред къщата на баща й, тя идваше и ме целуваше крадешком и здравата ме прегръщаше — ей така! И щом ме прегърнеше, аз тогава започвах да се замислям. Преди това — не! Дийн никога не е изоставала назад, ще знаеш. Все ме предвардва.

— Тя ти е предугаждала желанията — каза Саймън и поклати глава с разбиране.

— Точно така! — извика Клей. — Е, това е точната дума! Никога не се сещам сам да я кажа, но това няма значение! Нали ти си винаги тука, да ми я казваш.

— И аз съм забелязал тази нейна черта — кимна Саймън.

— Каква черта?

— Как предугажда желанията на мъжа.

— Слушай, да не би и с тебе да е правила така, а?

— Не бе, не съм казал такова нещо! Казах само, че съм забелязал тази нейна черта.

Клей замърда крака по пода, сякаш се готвеше да скочи, но вместо това се изправи в стола и огледа лицата наоколо.

— Ей! По-добре ще е за нея да не го прави. И за тебе ще е по-добре да не го правиш. Ако ви хвана да си играете с Дийн на предугаждане, ще… ще…

— А бе не ме разбра добре — побърза да го успокои Саймън. — Казах ти само думата, която не знаеше. Ти винаги говориш какво прави тя и винаги аз трябва да ти казвам подходящата дума.

— Добре де, ако е само това, нямам нищо против.

Саймън напълни чашата му и намигна на Лорен. Тя стана и веднага напусна верандата.

— Къде отива? — попита Клей.

Саймън вдигна рамене. След като Клей отпи няколко пъти, Саймън седна на парапета пред него и се наведе напред.

— Искам да си поговорим за минутка с тебе — каза той и кимна към Том.

Саймън и Клей станаха и отидоха в другия край на верандата.

— Какво има? — попита Клей с тих глас, за да не чуе Том.

— Ще ти хареса ли, ако ти кажа нещо, братовчеде?

— Може и да ми хареса, а може и да не ми хареса… За какво става дума?

— Добре се чувстваш, нали?

— Като че целият свят гори, ще знаеш — заяви Клей.

Саймън се наведе, докато лицето му се изравни с главата на Клей. Огледа се назад да види дали някой не подслушва. Клей последва примера му и неспокойно погледна през рамо.

— Ще ти бъде ли приятно, ако сега се уреди една срещица, а, братовчеде?

— С кого? Къде? С кого? — пошепна той задъхано.