Владимир Санин
72 градуса под нулата (9)

Обяснението

Преди да излязат от Мирни, Тошка беше нашарил кухненския фургон отвън с ярки картини: на едната му страна беше изобразил императорски пингвин, който с нещо напомняше Петя Задирако. С едната си лапа пингвинът се държеше за корема, а с другата пъхаше в клюна си бутилка с етикет „Рициново масло“. Надписът гласеше: „Влез — ще те почерпя!“. Една жизнерадостна кравичка с рекламна табелка на рогата: „Напред, вегетарианци! Му-у-у!“ украсяваше отсрещната стена, а на напречната страна девойка с извънредно икономичен бански костюм призоваваше: „Опитай се да ме настигнеш!“. Гаврилов заповяда да смени този безидеен надпис с по-издържан, но Тошка му отвърна дръзко, че му се е свършила бялата боя.

Отначало при вида на кухненския фургон участниците в похода не можеха да сдържат усмивката си, но после свикнаха, а освен тях нямаше кой да оцени изкуството на Тошка. Между това слънчевият диск се появяваше тъкмо когато колоната спираше за почивка. Примамливо беше да позяпат света в светлината на гаснещия ден, но още повече ги примамваше леглото. А после се стъмваше и всички цветове се сливаха в един. Така че и страдащият от коремни болки пингвин, и веселата кравичка, и ехидната девойка не привличаха повече вниманието.

Срещите в кухненския фургон три пъти на ден бяха малък празник за всички. При поход кухнята е притегателен център, столова и клуб, единствено място, където хората могат да се съберат и видят. Шест души сядаха около разтегателната маса, останалите се настаняваха по ъглите. Тясно, ама душа да е широка!

По-рано в кухнята беше топло, електрическата печка поддържаше необходимата температура дори и при силни студове. Но една седмица след като напуснаха Мирни, кухненската електростанция, която работеше с бензин, излезе от строя; двигателят задвижваше маслото, то гореше и в помещението не можеше да се диша. Наложи се вместо електрическа печка да поставят газова, но на голяма височина пропанът не изгаря напълно, затова често се налагаше да проветряват. На всичко отгоре след пожара останаха съвсем малко бутилки газ и трябваше да ги икономисват. И ако при пътуване кухнята получаваше топлина от двигателя на влекача, когато спираха, в помещението беше студено и неуютно. Когато Сомов загасваше двигателя, кухнята бързо се покриваше със скреж и от тавана провисваха ледени висулки. Наистина температурата не спадаше под нулата, но никой не се разсъбличаше и дори Петя, въпреки своята крайна, дори пословична прецизност, не сваляше ръкавиците и обличаше бялата престилка над кожуха.

Въпреки това вечерята обикновено минаваше оживено. Знаеха, че сега ще идат да топлят не масло и гориво, а себе си в спалните чували в продължение на седем законни дългоочаквани часа. През тези часове човек принадлежеше вече не на похода, а на самия себе си, на своите близки, които, ако има късмет, може да види насън. И настроението по време на вечерята се покачваше с няколко градуса.

Днес ядяха мълчаливо; за едно денонощие колоната беше изминала шест километра, но хората така бяха капнали, че на никого не му се говореше.

По-голямата част от нощта сменяха Сомовото зъбно колело за първа скорост. Обикновено тези зъбни колела изхвърчаваха по пътя за Восток, когато всеки влекач мъкнеше подире си тежест от петдесетина тона. Натоварените влекачи трябва да се движат по ледения купол на първа скорост, а това означава, че зъбното колело работи много по-дълго, отколкото е предвидено и следователно по-бързо се износва. Преди няколко години Гаврилов и Никитин изпратиха докладна записка, в която изтъкваха необходимостта от особена обработка на зъбните колела за арктически влекачи, но по всичко изглежда, тя пропадна безследно.

А пък смяната на зъбно колело при походни условия беше извънредно бавна и мъчителна работа. Трябваше да се свалят обшивката и радиаторът, да се отдели скоростната кутия от планетарния обръщателен механизъм и от двигателя, да се измъкне на бял свят — а тя тежи половин тон! — да се махне капакът й, да се изчука от оста зъбното колело и да се сложи ново. И да се повторят всички тези операции в обратен ред.

Осем часа го сменяха, проклето да е! И то да е жив Тошка! — ако не беше той, за ремонта щяха да отидат две денонощия. Участниците в похода бяха едри и силни мъже, но това несъмнено достойнство се превръщаше в недостатък, когато се налагаше да ремонтират главния съединител. Дребният и подвижен Тошка се разсъбличаше по кожено яке, пъхваше се като смок в двигателя като в спален чувал, свиваше се на кравай там и почваше да действува с ключа, а болтовете завинтваше с ловкост на фокусник. „Жълтицата е малка, ама цена няма!“ — без да чака похвала от другите, възхищаваше се от себе си той, когато го измъкваха за краката и със сила го изправяха и отвеждаха да се стопли.

А пък всички детайли бяха тежки, стоманени и не винаги е удобно да ги вдигат дружно. Скоростната кутия — нея Валера я измъкваше с крана на своята „Бърза помощ“, зъбните колела и облицовъчните щитове ги вдигаха с ръце, а пък двайсет-трийсет килограма на студа тежат колкото сто! Останали без ръце и без крака, полумъртви се дотътраха до кухнята, дори и Льонка Савостиков се качи на платформата едва при третия опит. Никой не му се смя — беше работил повече от кран.

Спасиха влекача, а през време на вечерята мълчаха, седяха необичайно тихо, съсредоточено загледани всеки в чинията си, и някакво напрежение пронизваше тишината. Гаврилов го долови с ухото си на стар войник. „Наелектризирана тишина, лошо — помисли си той, — като пред артилерийски огън.“ Забеляза, че вилицата трепере в ръката на Сомов и спира точно пред устата, като че ли той иска да каже нещо и все не може да намери думата. Съвсем издиша Вася: отслабнал, дрехата му виси като на бостанско плашило, брадата почнала да побелява — и това на неговите тридесет и пет години! Можеш ли да разбереш къде е горната граница на умората!

— Какво ме пронизваш? — злобно го погледна Сомов.

Точно така, отгатна — Василий не издържа. Случвало се е да се сдърпа с момчетата, но още не се бе нахвърлял на него. Нямаше нужда, Вася… Както казва Льонка, в различни тегловни категории сме. Капитан Томпсон разправяше, че когато като млад моряк страдал ужасно от морска болест, боцманът му разкървавил физиономията и го излекувал. Може и така да е било, но ние си имаме свои закони, и без побой ще минем.

— Давай, давай! — кимна му Гаврилов и продължи с апетит да яде макарони по моряшки. — Изприказвай си болката, щом те е назорило.

— И ще кажа! — Сомов захвърли вилицата на масата.

— Има думата знатният механик водач другарят Сомов! — неочаквано се намеси Тошка. — Стига ли ви един час, другарю механик?

Никой не се усмихна.

— Ще пиете ли чай? — отвори уста Петя, но никой не му отговори — всички гледаха втренчено Сомов.

— Карай, карай! — поощри го Гаврилов и също сложи вилицата на масата. — Как съм предприел този поход, за да загинеш. Така ли?

— Орден ли искаше да получиш за нашата кръв? — сподавено извика Сомов.

Гробна тишина надвисна в помещението.

— Всички ли мислят така? — спокойно запита Гаврилов.

— Ами!… — обади се откъм ъгъла Давид. — Как може, тате…

— Шест ордена имам, не ми трябва седми, Вася.

— Това не е отговор — намеси се Маслов.

„Така, отбеляза Гаврилов, Сомов и Маслов — двама…“

— Кого съм насилвал? — произнесе той все още спокойно. — Кого съм помъкнал насила? Разубеждавах ли ония, дето искаха да отлетят?

— Е, глупаво постъпихме. Не отлетяхме — навъсено каза Маслов. — Тръгнахме с теб. Няма защо да извъртаме един пред друг, не един пуд сол сме изяли заедно. Отговори на хората, тате…

— Защо ни поведе към смъртта? — вече не извика, а по-скоро простена Сомов. — Ако самият ти миришеш на тамян, твоя си работа… задоволи си командирската гордост. Ами защо погуби мен и тия сополанковци? Защо — яростно бутна пръст в покритите със заскрежено стъкло снимки на децата си — тях ги направи сирачета?

— Не исках да говоря, ама ще кажа — реши се Маслов, — сега вече е все едно. Знаете ли каква радиограма е изпратил Макаров на Голямата земя? „Колоната е застрашена от гибел“ — точно така се е изразил!

— Заради тебе, дърдорко, останахме! — нахвърли се Сомов на Валера. — „Не огорчавайте тате, момчета, да вървим всички заедно…“ Разпя се канарчето! И тръгнахме… Храчи сега късове от белите си дробове, за да не се огорчава тате!

Валера закри очи с ръка.

— Измет си, Васка — каза Игнат и се изплю. — Мислех, че си просто скръндза, а ти си бил и измет…

— Знаеш ли какво заслужаваш за тая дума? — Сомов скочи към Игнат и притихна, притиснат на мястото си от тежката ръка на Льонка.

— Няма да ти дам да се биеш, и аз съм съгласен с Игнат — навъсено каза той.

— Къде ти ще се бия… — лицето на Сомов се изкриви, гласът му трепна, премина в шепот: — Да мога да си пукна спокойно.

— Всички ли се изказаха? — тихо попита Гаврилов.

И като изчака една минута, ревна:

— Ей, ти, плужек, разтъркай си очите, че няма да ти стигнат сълзите за пътя. Разхленчил си се… като жена! Разлигавил се… На оня свят ли си се наканил да вървиш? Прав ти път! Живите няма да вземат да плачат за такъв мухльо! — И се обърна разярено към Валера: — Ти защо си ги придумвал, кой ти е разрешил? По-добре да бяха отлетели по дяволите, отколкото да ни висят като гири на краката! Мълчи, когато говори началникът на колоната! (Все по-разядосано). Да, виновен съм, взел съм на похода баби! Защо си зарязал тролейбуса си, като не ти стиска? (Към Сомов.) А ти защо писа „с благодарност приемам поканата“, като знаеше, че не се каня да вървя в Алушта? (Това пък на Маслов.) Фу! Ако ви оставя да мрете, и на оня свят ще ви е противно.

Пое си дъх и с яростен поглед огледа притихналите младежи:

— Какво си забил нос в масата? (По адрес на Льонка.) По-лесно е да тичаш подир момите, отколкото да ходиш по Антарктида? Ами вие? (На братята.) Полумъртъв тюлен гледа по-весело от вас! Всеки добре да го запомни: на никого няма да позволя да умира. Като стигнем поне с половината колона в Мирни, който желае, да ляга и да умира. Теб, Сомов, те отстранявам от колата, предай я на Антон Жмуркин. С теб, Маслов, ще си поговорим отделно. Сега всички да пият чай и да вървят да спят.

— Не ставайте, момчета, аз сам ще ви сипя — припряно каза Петя. — Пийте, докато е горещ.

— Щом почна такъв цирк… — пошегува се, за да намали напрежението, Алексей Антонов — позволи, тате, всеки да изпуши по една цигара.

Запушиха, мълчаливо и с наслада подимиха.

— Отговори на най-главния въпрос — вдигна глава Сомов. — Когато напускахме Восток, знаеше ли, или не знаеше за горивото?

— Не знаех, Вася, честна дума — отвърна Гаврилов. — Но и ако знаех… — допуши цигарата си чак до пръстите, загаси я в пепелника — тенекиена капачка от кинолента… — все едно бих тръгнал.

— Сам? — недоверчиво запита Маслов.

— Сам воинът не е воин… — Гаврилов взе протегнатата му от Валера угарка, благодарно му кимна, жадно смукна. — В похода сам човек няма какво да прави. Бих тръгнал с Игнат, с Алексей, с Давид, с Валера. „Комунисти, напред!“ — както някога на фронта… — И на Льонка май щеше да му е съвестно да изостави чичо си. А може и някои други.

— Когато трябва да се сменя главният амбреаж или скоростната кутия, всички търчат, крещят: „Къде е Тошка? Де се е дянал Тошка?“ — задърдори Тошка. — А като дойде време да вървят на кино или на гощавка, дума не обелват за него.

— И Тошка — сериозно добави Гаврилов. — Не можеше да се откажем от този поход, синчета… Имах един другар — батальонен командир, Димка Свиридов: две години воювахме заедно, колко пъти сме се измъквали един друг от беда — чет няма. Но такива неща на фронта никой не ги брои, там, както и тук, в полярните походи, отървал ли си другаря си — знаеш, че утре той ще те спаси. Та ето защо ви го казвам. През зимата на четиридесет и пета форсирахме Висла. Трябваше непременно да си пробием път откъм тила до едно село. — Гаврилов отмести с ръка съдовете и показа с вилицата си как са били разположени двете страни. — А откъм тила — ей тука, по данни на разузнаването имаше или можеше да има минно поле. Времето ни беше кът, не вземем ли селото, по средата на което минаваше шосето, ще провалим операцията. Най-удобно беше Свиридовският батальон да мине в тил, а пък Димка — просто не повярвахме на ушите си — започна да разтяга локуми: тъй и тъй, колите не били в ред, личният състав бил неопитен, боеприпасите не били комплектувани напълно… Какво му беше станало, никой не можеше да разбере. Хвърлиха друг батальон от тила. Три танка загубиха при мините, останалите си пробиха път, завзеха селото… А пък Свиридов до края на войната не го поздравявах, нито веднъж не се ръкувах с него. Не знам къде е сега, какво командува…

— Ясно-о-о — проточи Игнат.

— Не ми се щеше, синчета, цялата Антарктида да ни заплюва, като закрият през следващата година Восток — завърши Гаврилов. — Мене ме зарежете, тя моята е на свършване, но вас тепърва живот ви чака и трябва да можете да гледате хората в очите…

В кухнята ставаше с всяка минута все по-студено и по-студено.

— Посдърпахме се и да забравим, тате — с извинение продума Маслов. — Нервите ни не са от капрон, сам разбираш. А и на никого не му се ще да умира!

— Няма да умрем — рече Давид. — От Комсомолска пътят ще тръгне по нанадолнище, по-леко ще ни бъде.

— Факт! — подкрепи го Алексей. — Студовете ще отслабнат, ще се повиши атмосферното налягане и количеството кислород във въздуха.

— Излизаш навън — размечта се Тошка, — а там шега работа: минус петдесет! Смъквай гащите и се печи на слънце!

Поомекнаха, започнаха да се усмихват.

— Като се върнем — продължаваше да мечтае Тошка, — ще събера около хиляда пингвина и ще им дръпна една лекция за похода. А ако някой изграчи, че лъжа, ще му оскубя перата от…

Този път не издържаха, разсмяха се.

— Стига ти толкова, Давид — бършейки сълзите си, избъбра Валера, — поглезих те и точка. Тошка, стягай си куфарите — и в къщи!

Тошка погледна въпросително Гаврилов.

— Ще отидеш вместо Сомов — повтори още веднъж Гаврилов.

Сомов изпука с пръсти.

— Е, тате, измъкнах се от стръката, вярно… Само че не ме карай да си отстъпвам влекача, рано е да ме отчисляваш за пътник, още мога да потрябвам…

— Ще му го предадеш за едно денонощие — промълви Гаврилов. — Трябва да си починеш, Вася.

— За едно денонощие е друг въпрос — омекна Сомов. — А то… „Предай влекача!“ — човек може да си помисли бог знае какво…

— Балът свърши… — Гаврилов стана. — Към спалните!

И всички се разотидоха по „спалните“. Дежурните запалиха нафтовите печки, „салонът“ в „Харковчанка“ и фургонът бързо се затоплиха, а да се съблечеш на топло е цяло удоволствие! Пъхнаха се в спалните чували с пухени подплати и очите от само себе си се затвориха.

Развиделяваше се. Бавно изплуваше от мрака жълтият диск на слънцето, обагряйки в нежнорозови тонове снега и част от небосклона, а отзад, някъде над Южния полюс, беше надвиснала тъмносиня завеса. И затова слънцето изглеждаше не истинско, а като на сцена, сякаш някакъв осветител в театъра демонстрира изкуството си. Лъчите му бяха полегати, не можеха да обхванат цялото пространство и на сянка снегът изглеждаше ту изумруден, ту червеникав. Но така не продължи дълго, към час и половина. А после, колкото повече се скриваше слънцето, толкова по-алени ставаха нежнорозовите тонове и с всяка минута се сгъстяваха. И скоро на притъмнялото небе изплуваха луната и звездите.

Но хората не виждаха всичко това. По-точно бяха го виждали, и то неведнъж, но не сега, а при предишните си походи, когато се движеха денем, а спяха нощем.

Колоната спеше. Стихнаха двигателите, млъкна радиостанцията и само ветрецът леко свистеше, вдигайки снежен прах.

Така спи пружина, докато не я изпънат. Но на пружината й е по-леко, тя е стоманена, а хората са направени от плът и кръв.