Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Синицин

Призори Синицин сънува, че кара трактора по крайбрежния лед. „Дай наляво! — чу той. — Пукнатина в леда!“ Синицин започна да дърпа трескаво лостовете, но тракторът, винаги покорен в ръцете му, изрева яростно и с пълна скорост се бухна в оловната вода. „Скачай, скачай!“ — отчаяно викна някой. Но късно: тракторът се сгромоляса с грохот.

Синицин се събуди от сподавения си стон. Морето беше бурно. В каютата беше задушно. Той избърса потта от челото си, стана и се приближи до прозореца. Около пет бала — не повече. В далечината отдясно се извисяваше исполински айсберг, дълъг навярно километър, отляво се простираше ледена равнина. Скучно… Синицин погледна към горното легло, на което тихо хъркаше Женя Малков, завистливо въздъхна и отново си легна.

Не така си представяше той първите дни от завръщането.

Впрочем, помисли си Синицин, мечтите са винаги по-хубави от действителността. Три пъти беше зимувал в Мирни и всеки път връщането в къщи му се бе струвало най-висше човешко щастие. И само на него ли? На всички. Но трябваше да пътуват с „Об“, който след Мирни обикаляше другите станции, за да оставя провизии, да сменя зимуващите и да прибира сезонните работници, и така пътят към дома се удължаваше с два и половина месеца. Щеш не щеш, ще полудееш. Наистина сега Синицин се връщаше с „Визе“, но и това означаваше четиридесет дни и четиридесет нощи, и то не беше цвете…

Синицин затвори очи и се помъчи да заспи. Само два дни бяха изминали, откакто завърши най-тежкото в живота му зимуване. И навярно най-несполучливото.

Току, преди да завърши зимуването, природата си направи лоша шега с леда. Трийсеткилометровият крайбрежен лед дишаше, в него се образуваха пукнатини, в които чернееше вода. А трябваше да откарат на брега хиляда тона товар. Ако Синицин беше аеролог или геофизик, щеше да си спи спокойно, докато го събудят за дежурство. Но началникът на транспортния отряд отговаря при разтоварването за всичко: за работата върху леда, за хората, за времето. И той трябваше да отговаря — здравата го кастреха. Защо не е уточнил предварително трасето? Защо тракторите спират? Защо, защо?… Затова на! Сякаш не той беше прекарвал дни и нощи на крайбрежния лед още преди идването на „Об“ и „Визе“. Сякаш не неговият трактор бе хлътнал в пукнатина и не той, Синицин, а някой друг по чудо беше останал жив! Опитай се да уточниш трасето, щом дори хидролози не могат да разберат как така през декември, когато крайбрежният лед трябваше да бъде като бетон, изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, се раздвижи! А дето моторите загасват — беше предупреждавал: тракторите са износени, време е да се обнови машинният парк.

„Браво, Синицин! — похвали го тогава Макаров, докато разбъркваше с лъжичка чая си. — Бива те да приказваш, оправда се изключително умело. Само че защо си дошъл в Антарктида? Щеше да станеш велик адвокат. Плевако[1]!“

И с благословията на началника на експедицията този прякор си му остана.

Какво ти спане! Кажи-речи цял месец търси трасето заедно със своя колега от другата смяна Гаврилов, а в това време „Об“ чакаше и капитан Томпсон, невъзмутимият естонец, студено му напомняше, че всеки ден престой струва на държавата пет хиляди и че нарушеният график застрашава не само снабдяването на Мирни, но и на останалите станции. Най-сетне намериха трасето. Страшно трасе!… Осем покрити с нестабилни мостове многометрови пукнатини, десетки локви от разтопен лед, в които тракторите затъваха до половина. И виелица, мъгли… Рошчин не можа да се опази, не успя да скочи на леда. Вярно, че за тази трагедия никой не обвиняваше нито Синицин, нито Гаврилов: всички видяха, че Коля самоволно беше взел напряко и се бе отклонил от трасето.

Вчера сутринта, като се бръснеше, Синицин видя един сив кичур в косите си, спомен от това трасе…

През последните седмици той почти не спеше. Унасяше се за по два-три часа, после ставаше, пиеше много силно кафе — и отново на леда. Че какво, направил беше всичко възможно и дори повече. И затова има право да спи, колкото си ще. „Колкото повече спиш, толкова повече се приближаваш до дома“ — спомни си думите на своя съсед. С Женка му провървя. Лекарят хирург беше веселяк и любимец на всички от Мирни, с него е леко и приятно…

Отслабналото тяло, което дълго още няма да може да се отърси от умората, го болеше, мозъкът молеше за почивка, а глупаво нарушеният сън все не идваше. „Добре спят безгрижните и щастливите, а нима аз не съм тъкмо такъв? — успокояваше се Синицин. — Безгрижен и щастлив, защото всички кошмари на зимуването и разтоварването са зад гърба ми и вече се връщам у дома. Ех, вярно, Даша започна да прецъфтява, както е наредено от природата, но умее да люби като млада… Месец и половина… Много!…“

И в този миг с ужасяваща яснота Синицин разбра, че бяга от най-главното. И напразно извърта, защото това най-главно се е забило в мозъка му като железен клин. Не го ли изтръгне, какво ти пълно щастие. И затова е виновен Гаврилов.

Достатъчно беше да осъзнае това и всичко стана ясно. На упреците на Томпсон Синицин не обръщаше внимание: капитанът е опитен морски вълк, тук не му провървя, другаде ще му провърви, ще навакса, ще оправи графика си. Макаров? То се знае, неприятно е, ще обвини него, естествено, и ще му напише лоша характеристика, но и от това Синицин не се боеше. Такъв инженер-механик като него лесно ще си намери добра работа. Само да разберат, че се е върнал в Москва, и ще почнат да звънят по телефона. Освен това вече приключи с Антарктида, изкара, колкото му се полагаше.

Гаврилов — ето кой не му даваше мира.

Паметта, неподвластна на човешката воля, направи със Синицин онова, от което той най-много се боеше — пренесе го в 1942 година.

Той стоеше на пост при щаба, когато командирът на батальона, един сибиряк със силен басов глас, предаваше заповед до командирите на ротите. И Синицин чу, че батальонът се оттегля, като оставя на височината един взвод. Този взвод трябваше да се сражава до последния патрон, но да задържи фашистите поне три часа. Неговият взвод, взводът на Синицин, втори взвод от първа рота! И тогава той, голобрадо момче, получи слънчев удар. Беше страшна горещина, имаше такива случаи: заляха пострадалия с вода и го откараха с една кола. После прочетоха в дивизията заповед на генерала за падналите герои, които повече от денонощие бяха отбивали атаките на фашистите, и почетоха паметта им със салюти. И в този момент ротният командир видя редника Синицин.

— Ти жив ли си?

Объркан, Синицин му обясни, че получил слънчев удар и затова…

— Ясно-о-о… — проточи ротният командир и го погледна.

Никога няма да забрави този поглед! Стигна с боеве чак до Берлин, заслужи честно два ордена, изкупи с кръвта си от никого недоказаната и никому неизвестна вина, но този поглед дълго го преследваше нощем.

А сега и Гаврилов…

Синицин не го обичаше. В цялата външност, в поведението на Гаврилов имаше нещо предизвикателно, дразнещо. Много висок, шумен, с вечно паднал на челото разчорлен перчем, Гаврилов създаваше навсякъде, където се появеше, напрежение. Можеше да нагруби и най-големия началник, да тръшне вратата с яд и всичко му се разминаваше. Веднъж трасна с огромния си юмрук по масата на капитана, и то така, че полираната дъска се пропука, а Томпсон, когото моряците скришом наричаха „Стария пират“, само се подсмихна, наля две чаши и пи брудершафт с Гаврилов. Всичко му прощаваха заради размаха и ожесточението, с което се нахвърляше на работата.

В миналото на два пъти Гаврилов се беше редувал със Синицин като началник на транспортния отряд. Но тогава беше друго. Синицин се връщаше от поход до Восток — поход, който прощаваше много неща. Разбира се, Гаврилов го хокаше за изпотрошените машини, но приятелски. Грехота е да смачкаш човек, минал 3000 километра възможно най-труден път. Полярниците уважаваха участниците в похода, те имаха право на привилегии като разузнавачите, завърнали се от бойна обиколка във вражески тил.

Но през това зимуване на Синицин все не му вървеше: два влекача излязоха от строя, за още два се разбра, че нямат резервни части, и при такива условия не можеше и дума да става за своевременно тръгване към Восток. Причините бяха като че ли уважителни, никой не го обвиняваше гласно за несъстоялия се поход, но от това на него не му ставаше по-леко. Защото той самият знаеше, и неговите водачи на влекачи знаеха, че в началото на зимуването можеше да се поправи положението. Тогава идваха още самолети, а в Молодьожная имаше резервни части. Пък и механиците от работилницата — златни ръце! — неведнъж предлагаха да се заемат с бракуваните влекачи. От един да свалят коляновия вал, от друг — главния съединител, току-виж — още един влекач облечен и обут. Но не го сториха, заплеснаха се и пропуснаха момента.

За Восток трябва да тръгнеш през полярното лято, в началото на декември, за да се върнеш в Мирни преди мартенските студове. Преди Нова година „Об“ идваше в Мирни с новата смяна, оставяше товара си и заминаваше за Австралия за зеленчуци и месо. А към двадесети февруари походниците се връщаха от Восток и приблизително по същото време и „Об“ се връщаше от Австралия. Той именно ги откарваше към Родината.

Така беше винаги. Сега от тази закономерно повтаряща се верига беше изпаднало едно звено. Отрядът на Синицин вече не можеше да тръгне за Восток: „Об“ няма да успее да вземе походниците, а никому не позволяват да зимува две години поред в Антарктида. Значи отрядът на Гаврилов трябва да мине по маршрута Мирни — Восток — Мирни два пъти: сега, в края на януари, и после през декември.

Но това още не е всичко. Най-лошото е, че Гаврилов ще тръгне за Восток месец и половина по-късно от обикновено. Значи ще се връща, когато по Централна Антарктида вече не се движи никой.

Синицин очакваше, че Гаврилов ще размаха огромните си юмруци, ще се нахвърли на него с ругатни. Но след като вникна в ситуацията, Гаврилов се държа извънредно спокойно. Не руга, не си скуба перчема, не тръшка вратата — нищо подобно нямаше. Само се усмихна неприятно, намигна и тихо каза:

— Ще се оправим. Заминавай си спокойно за дома… Плевако!

И водачите, които Гаврилов всяка година вземаше със себе си, се изсмяха обидно.

Сякаш му се изплю в душата!

И още нещо…

С „Об“ пристигнаха два нови влекача. Трябваше да ги изпрати на Мирни, на всяка цена да ги изпрати, без тях походът беше немислим. А проклетият лед едва издържаше тежестта дори на леките трактори.

Някой трябваше да смъкне влекачите на брега.

Никой дума не казваше, но в това мълчание Синицин долавяше въпрос. Не беше подготвил машините, провалил беше похода и не беше намерил навреме трасето. Затова той трябваше да свали първия влекач — така беше решило мълком общественото мнение.

Но на Синицин не му се умираше. Той разбираше какво означава да кара двадесет и пет тонен влекач по крайбрежния лед! Сигурно би рискувал, ако беше в началото на зимуването, но да се изложи на смъртна опасност сега, точно преди завръщането у дома!…

Боеше се да гледа влекачите, както осъденият на смърт се бои да гледа бесилката.

Първият влекач смъкна Гаврилов. Улучи момента, когато началството не беше на борда (постъпи деликатно, за да спести угризенията на Макаров!), и спусна влекача на леда, потупа го по мощните хълбоци, после се покатери в кабината, запали мотора, подаде се отвътре, извика: „Останете със здраве!“ — и пое с трета скорост по трасето. Мина благополучно. А след него — и вторият влекач по утъпкания коловоз.

По време на вечерята в каюткомпанията Макаров дълго хока Гаврилов за своеволието му, но той отбягваше да отговаря, ръмжеше доволен и ядеше за трима. Само веднъж погледна към Синицин и се извърна. И повече изобщо не се приближи до него, нито веднъж не го заговори, сякаш бившият началник на транспортния отряд вече го нямаше в Мирни.

Ето защо Синицин дълго не можа да заспи.

Все му се привиждаше Гаврилов и неговият поглед, както и тежкият поглед на командира на първа рота през лятото на четиридесет и втора. И с никакви усилия на волята Синицин не можеше да пропъди тези видения.

Когато след войната се върна в къщи с два ордена и не по-малко почетен белег през цялата буза, момчетата на улицата изпращаха с пламнали очи него, младия победител. Баща му, който беше учител, се гордееше с него. Веднъж той заведе сина си в училището и го представи на класа. И едно възторжено момче, когато поздравяваше героя от името на класа, възкликна: „Скъпи другарю сержант! Ние много ви завиждаме! За цял живот сте щастлив, защото съвестта ви е чиста!“

Беше малко смешно, но, общо взето, вярно! Тогава Синицин възприе този детски възторг като нещо, което му се полага. Но с течение на времето паметта, студена и безпощадна, започна честичко да му напомня за онова, което много искаше да забрави завинаги. Нощем го заплашваха танкове, в ръкопашен бой забиваха в него ками, убиваха го и той убиваше. Извикваше насън и Даша нежно го галеше по лицето, за да го успокои.

А когато виждаше ротния командир и другарите, които загинаха на височината, се събуждаше без вик, но вече не можеше да заспи.

Сега пък Гаврилов…

И изведнъж смътно му се мярна, че с Гаврилов е свързан още някакъв много неприятен епизод. Отново стана, приближи се до прозореца и впери болните си очи в еднообразния и опротивял полярен пейзаж. Айсберги, ледове, сиво, влажно небе… Имаше още нещо, още нещо… Да! Спомни си!

Точно преди да отплава „Визе“, Гаврилов дойде при него и явно насилвайки се, смотолеви неприязнено: „Готово ли е горивото?“

Измъчен от безсъние, капнал от умора, Синицин кимна утвърдително. И Гаврилов си отиде, без да се сбогува, сякаш съжаляваше, че е задал излишен и ненужен въпрос. Защото от само себе си се разбираше, че нито един началник на транспортен отряд не може да напусне Мирни, без да е подготвил за другата смяна зимно гориво и машини. В историята на експедициите такъв случай не бе имало и не можеше да има! Затова в зададения въпрос всеки на мястото на Синицин би доловил добре обмислена нетактичност, желание да го обидят и дори да го оскърбят с недоверието си.

Синицин много добре помнеше, че кимна утвърдително.

А всъщност не беше успял да приготви зимно гориво, както трябва! Тоест приготвил беше, разбира се, но за своя поход, който трябваше да се проведе през полярното лято, а Гаврилов ще тръгне не през лятото, а през мартенските студове и затова за неговия поход трябваше да се приготви специално гориво. Съвсем проста работа: да се прибави в цистерните необходимото допълнително количество газ и тогава при никакъв студ няма да замръзнат. Как можа да забрави!

Синицин гласно изруга. Веднага трябва да изтича при радиста, да разбере дали Гаврилов вече е тръгнал. Ако не е тръгнал, да му признае истината: извинявай, обърках, забравих за горивото, прибави газ. А ако Гаврилов е тръгнал, да вдигне тревога, да върне колоната в Мирни дори ако това ще струва няколко дни, за да се разреди горивото.

Синицин започна да се облича, като съчиняваше наум текста на радиограмата, и се спря. Струва ли си да вдига паника, сам да си навлича скандал и кастрене? Какви пък толкоз студове може да има? До шейсет градуса, не повече, а за такива температури и неговото гориво ще свърши работа. Успокоен от тази мисъл, Синицин свали от поличката шишето с вода, протегна ръка за чашата и напипа на масата кутийка. Прочете в тъмното „луминал“. И Женка е зле с нервите… Взе две таблетки, глътна вода, легна и се унесе в тежък сън.

След три часа колоната на Гаврилов излезе от Мирни на път за Восток.

Бележки

[1] Игра на думи: Плевако — знаменит руски адвокат и разговорно презрително „плюнка“. — Б.пр.