Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Василий Сомов

Сомов заспа в тишината и се събуди от тишина. Надникна от чувала — няма никой. Тялото му протестираше, искаше покой, но то винаги протестира и иска и Сомов отдавна беше свикнал с това. Жал му бе да напусне спалния чувал, така комай цял живот би се търкалял в него. Слава богу, още не е изчезнала топлината от фургона. Значи ей сега са спрели, съобрази Сомов. Поразтакаш ли се двадесетина минути ще има да тракаш зъби, докато си нахлузваш гащите при температура под нулата. Измъкна се. Върху долните си жарсени дрехи облече вълнени, после пуловер от камилска вълна, кожено яке, каешката — и панталоните и елека, също подплатени с камилска вълна, навлече унти, ескимоска и опакован по всички правила, излезе от фургона.

Първата му мисъл беше: сега е сутрин, цяло денонощие съм спал и пак ще спя заедно с всички: много добре!

Погледна — Комсомолска! Полузатрупана къщичка, един бракуван влекач, който бяха захвърлили още в по-миналия поход, изпотрошени сандъци, разни вехтории… Ами цистерната? Обърна се рязко и видя на около двеста метра цистерната и около нея хората. Щеше да изтича, но тук не бива да се тича — и с ходене да стигнеш, пак трябва да благодариш на краката си. Стигна до нея и нищо не попита, защото видя как Игнат измъкна сондата, облепена с гъста маса.

Игнат завинти капака, спусна се долу.

— Привет, Плевако!

Постояха умърлушени. Напрягаха се, бързаха за Комсомолска… Имаха надежда, а вече я няма. Гаврилов махна с ръка и тръгна към къщичката, а подир него се помъкнаха и останалите. Никой не каза нито дума. Но — чудна работа! — много пъти Сомов си беше мислил за цистерната на Комсомолска и бе примирал при тези мисли, а сега понесе удара без горчивина, дори равнодушно. Защото предчувствуваше и с кожата си: и в тази цистерна ще има каша, а и защото си беше отспал и скоро отново щеше да спи още осем часа. А по-нататък ще видим…

Льонка вече изриваше снега около вратата. Млад, здрав като бивол, необвързан от нищо в живота, живее само за себе си — завидя му Сомов. А пък слабак! Неведнъж беше виждал такива и не изпитваше уважение към тях. Когато всичко върви добре, скачат като козли, а притисне ли ги нещо, дума не можеш да откопчиш. За пръв и последен път това момче участвува в поход, сто на сто! Мазуровите, Никитин, дори и този хлапак Тошка — те са друго нещо: врели и кипели, да не говорим за Гаврилов: стар, опитен вълк, какво не му е минавало през главата.

Льонка широко разтвори вратата. На път за Восток бързаха, не се отбиха в къщичката, пък и нямаше за какво да се отбиват. А сега всички се юрнаха — дано намерят нещо. Позната картинка: дизеловата електростанция е консервирана, кухня, в каюткомпанията — маса, столове, две полици с книги, стените, покрити с дебел пласт иглест скреж. Никитин веднага посегна към полицата с книги: Толстой, Флобер! А Сомов — в стаята, към шкафчетата. Отвори едно, второ… Има! Смъкна ръкавицата, с трудно прегъващи се пръсти преброи: дванадесет парчета „Беломор“. Такива ми ти работи, братко Никитин, Флобер не се пуши…

Като разбраха за този успех, претършуваха цялата станция, разгребаха преспите по ъглите и изровиха десетина замръзнали фаса… Затова пък Петя излезе от кухнята с радостни подвиквания, притискайки към гърдите си няколко кутии по един килограм смръзната на камък сол. Едва тогава хората разбраха, че са имали сол най-много още за една седмица.

Толкоз! По-нататък чак до Мирни няма човешко жилище…

По време на вечерята никой не спомена за цистерната — щадяха „тате“ и си пазеха нервите. А си мислеха за нея — по очите им се познаваше. Очите на всички бяха хлътнали, носовете изострени, устните посивели — същински мъртъвци! Сомов искаше да запита как са минали последния участък, но си замълча: и без думи се виждаше, че са се напатили, докато той сънуваше сън след сън…

Вечеряха, запалиха печката, легнаха. Сомов се отпусна, както винаги, в очакване, че още същата секунда мозъкът му ще изключи, но не би: не можа да мигне. Тошка хъркаше проглушително, Льонка лекичко сумтеше, Валера и Петя лежаха беззвучно като мъртви, а Сомов все бодърствуваше. Печката затопли фургона докъм тридесет градуса, стана горещо. Той машинално измъкна ръката си от спалния чувал, за да извади „Шипка“, и шепнешком изпсува. Поне една цигарка „Беломор“ да беше си скрил, глупакът му с глупак… Допуши му се до премаляване, сладка слюнка напълни устата му, какво не би дал, за да си смукне три-четири пъти. Мислите му се съсредоточиха на кухненската полица, където Петя пазеше оскъдния тютюнев запас, и в мозъка му започнаха да се нижат различни варианти, при които той би имал законното право да отиде в кухнята и да се напуши до насита. Но всичките варианти бяха открай докрай измислени и по закон нищо не му се полагаше, а щом като е така, по-добре да не си спомня за пушенето. След четиринадесет часа ще обядват и тогава ще попушат.

Като заспиш веднага, за нищо не си мислиш, всичките беди се забравят насън, а когато се въргаляш без смисъл и цел, започват да те болят измръзналите бузи, носът и китките на ръцете, пробождат те колената — ревматизъм ли захваща — кой го знае! — стомахът се бунтува, отделя киселини. Сомов стана, гребна с канчето от бидона ледена, стопена от сняг вода. Постопли я на още неизстиналата печка, глътна две хапчета бесалол и отпи вода. Киселините изчезнаха, дано сега да може да заспи!

А в главата му натрапчиво се повтаряше вчерашният разговор. Ненужен разговор, напразен. Все едно, оказа се, че Гаврилов е прав.

Сомов се изруга: изгубил бе самообладание. Най-добре е човек да си мълчи, в тролейбусната служба такъв му беше прякорът: Мълчаливеца. Когато в празник му записваха наряди, мълчеше; когато му изказваха благодарност, мълчеше; когато го хокаха, пак мълчеше. От опит Сомов знаеше, че мълчаливите не че ги обичат, но гледат да не ги закачат: човекът работи — нека си работи, за всички е полезно. А ако спори с началството, днес ще спечели десетачка, а утре ще загуби стотачка.

Яд го беше, че не се сдържа. За първи път, но какво от това? На кого искаха да пробутат най-разкапания влекач? На Сомов. „Ти, Вася, си най-опитен, ти си ни безценен!“ — така го увещаваха. Кой цели три дни на Восток предава товарите и прелива с помпане горивото, докато останалите водачи се съдраха от спане? Сомов. Всякога е така: когато трябва да се бачка — викат Сомов, а ако е за получаване на премия, грамота — Иванов, Петров, Сидоров. Макар че, разбира се, е имало и други случаи. Не без удовлетворение Сомов си спомни случая с Гусятников през миналата експедиция. Беше един нахалник, най-силно от всичките крещеше на събранията, искаше да избута Валерка и да стане заместник на тате. „Сомов — такъв, Сомов — онакъв, инициатива няма!“ — крещеше. А когато на крайбрежния лед му заглъхна тракторът и ледът под него се пропука, едва не напълни гащите от страх. Пукнатината беше тясна, около половин метър, трябваше да отстрани повредата и бързо да даде напред, докато не се е разширила, а тоя дърдорко духна от трактора. Кой спаси влекача и шейната с продоволствието? Сомов. Тогава тате пи за негово здраве и обеща да го носят на ръце. Не ни трябва това на нас, засега още краката ходят, по-добре не помни хубавото, но забрави и лошото. Ама не! — ще запомни, ще му зачука в характеристиката нещо такова, че — сбогом, Антарктида! Седни, Вася, зад кормилото на тролейбус номер дванадесет и давай до премаляване по маршрут: хотел „Национал“ — болница МПС[1].

За кой ли път пресметна колко получава тука в Антарктида. Ако събере всичко, два пъти и половина повече, отколкото печели с тролейбуса. Нищо: стига да остане жив и здрав, ще му се намери колаят…

Веднъж само да стигнат!…

Две зимувки изкара — шест години не знаеше материални грижи; шега работа ли е един човек да изхрани осем гърла, да ги обуе и облече? То се знае, нямаше да е зле и Жалейка да припечелва една стотачка барем, но къде ти — и без това едва се оправя с домакинството. Спомни си разговорите на другарите си: „Къде се каниш да идеш през отпуската?“ — „В Ялта, а ти?“ — „Аз мисля в Паланга, с кола!“ Усмихна се горчиво. А той ще се върне, ще си получи отпускните — и на кормилото, че и за извънредни рейсове ще се моли отгоре на това. Една-две чаши бира — това ти е цялото удоволствие… За тях — Сомов имаше предвид своите другари — Антарктида означава почести, портрети във вестниците, борба с природата… На вас да ви трябват толкоз пари, колкото на мене, щяхте да разберете какво означава за мен Антарктида…

Не може да заспи, а му се пуши, та чак свят му се вие. Дявол го взел Льонка, като се мушна тогава в пламъците, не можа да измъкне цигарите от фургона! Да знаеше, че така ще стане, пръв щеше да се юрне. Макар че — едва ли, Льонка само себе си храни, на него морето му е до коляно, може да се перчи, да проявява геройство. А пък моите имат нужда от хляб, а не от портрет с траурна лента…

Още веднъж завидя на Льонка и го заболя под лъжичката: Сомов си спомни за младия Васка, ергена, късметлията. Първият късмет — служи в танковите войски и стана механик-водач. Макар че искаше да постъпи във флотата, за да носи моряшка фанелка и клош панталони и да хвърля прах в очите на момичетата. Тогава щеше да види Антарктида колкото ушите си; за Гаврилов само танкистът е човек. Но с него се срещна след шест години, а преди това си отслужи, завърши курсове за булдозеристи и се хвана на работа в Братск. Там получаваха сума пари, не знаеше де да ги дене.

Споменът за тези пари и досега го измъчваше, както може да измъчва тежка и непоправима грешка. Да беше послушал умни хора, да си ги беше внесъл в книжка, нямаше да знае какво е мъка. Ама не! — половин година се шля из Кавказ, докато ги прахоса до копейка. Наистина, за цял живот се нагуля, закусваше печени пилета, обядваше шишчета, наливаше се с вино като с вода. И Жана… А всъщност тя се казваше Аня — случайно го видя в паспорта й. Дълги крака, високи гърди, като те погледне с ония ми ти грамадни сини очи — тръпки те побиват. Измъкна му парите до последната десетачка и вирна опашка. Той си продаде часовника, купи си билет и замина за столицата да си търси работа. Слезе от влака, качи се на първия срещнат тролейбус, прочете обява и отиде право в тролейбусния парк. Обещаха му прилична заплата и по-чиста работа, отколкото с булдозера. Настани се в общежитие. След една година се ожени. Може да беше рано за женене, ама много искаше да забрави, да изтръгне от паметта си онази синеока вещица.

И с Жалейка я забрави, изтръгна я…

Сомов си спомни първата им среща. Отиваше с автобуса на гости у един приятел и стана свидетел на смешна сцена: контрольорът, як мъжага, искаше да глоби един студент без билет. Той мигаше, тършуваше в чантата и ломотеше нещо за стипендията, че щял да я получи утре, а контрольорът цял сияеше от радост, че го е пипнал: „Та ще платите ли глобата, гражданино?“. Студентът не знаеше де да се дене от срам и вече не молеше, а стенеше. И в този момент Сомов видя Жалейка. Една такава простичка, неугледна — можеш да минеш покрай нея и да не я забележиш. Само очите й големи и печални като на картина. Приближи се тя, попита може ли да плати глобата вместо студента. Контрольорът: „Плати и си го прибирай“. Тя се изчерви като малина, плати, а онзи се ухили, пусна една плоска шега и отиде да лови нови жертви. Студентът извади тефтерче да й запише адреса, за да й занесе утре парите, а тя — ами, ами, няма нужда! И се мушна към изхода — и скочи, щом автобусът спря.

А Сомов след нея. Сто пъти се беше чудил каква сила го беше тласнала, защо беше слязъл, като имаше още дълго да пътува. Настигна я, настоя да я изпрати и от дума на дума — запознаха се. Покани я в кафе-сладкарница „Сладолед“, разправи й туй-онуй и попита защо плати чуждата глоба.

— Дожаля ми — отвърна тя. — Беше такъв един тих, безпомощен.

— Много хора пътуват без билети — възрази той. — Аз карам тролейбус, познавам тая пасмина. Няма да ти стигне жалостта за всички, дето пей дават да пътуват безплатно.

— Но не всички го правят, защото им се свиди — рече тя тихо, сякаш се извиняваше. — Не бива да се тъпчат хората.

— Ех, ти, Жалейке! — засмя се Сомов.

И така й остана тоя прякор — Жалейка.

Оказа се, че е странно момиче, такива още не беше срещал. Беше мазачка, живееше в общежитие в една стая с шест въртиопашки и всяка я молеше: „Варка, изглади ми! Варка, занеси да ми зачукат тока!“. Всеки, който поискваше, все нея товареше. Половината си заплата изпращаше на село на баща си и майка си и освен това хранеше една сестричка, която се учеше в техникума, а за себе си оставяше само за хляб и чорба с фиде. А пък, макар и да не беше хубавица, но набито момиче: те, момичетата, и с въздух се хранят.

Вгледа се хубавичко в нея и реши, че от Жалейка ще излезе вярна и предана жена. Отпразнуваха сватбата. От службата отпуснаха на младоженците една стая, заживяха, а все не можеха да съберат пари. Кротка беше Жалейка, плаха, но характерът й гранитен. „Ще прощаваш, Вася, но както съм живяла, така ще живея и занапред — по съвест.“ И продължи да изпраща на старите, и сестричката си хранеше и без да пита своя Вася, взе да праща на родителите му на село по двайсетачка на месец. Сомов се въсеше, недоволствуваше, повишаваше тон, за да се знае кой е господарят в къщи, но не можа да вземе връх и се покори. Другарите, с които престана да се среща на чашка, взеха да му се присмиват, казваха, че е под чехъл, но той не се обиждаше, защото знаеше, че съвсем не е под чехъл, ами просто в очите на Жалейка има такава правда, против която не можеш да се опълчиш. Не позволяваха нито да се напиеш, нито да изругаеш, нито да оскърбиш човека и гледаха с такъв упрек, че просто ти идваше да коленичиш и да се кълнеш и оправдаваш.

И стана така, че не той възпита жена си, а тя него. Обичаше своя Вася, милваше го, без чиста риза не го пускаше да излезе навън и ден след ден, година след година го превъзпитаваше по своему. Научи го да обича и почита старите, да цени семейството си повече от всичко, да пази човека в себе си — да държи чисти не само тялото, но и съвестта си.

Разболее ли се съседката, Жалейка цяла нощ седи до леглото й; минат ли по къщите пострадали от пожар, роклята си ще даде; колко време мечта за перална машина, а дочака премия и я изпрати на старите за сено на Зорка… Ех, Жалейке, Жалейке…

За пет години му роди две породени момченца, после момиченце и всички ходят чисто облечени, измити, да ти е драго да ги гледаш, като седнат на масата — същински гладни гарджета. Колко гордост, колко радост за човека се крие в думата „семейство“, смисълът на живота е семейството!

Трепна му сърцето; спомни си за угарката, която е още може би в джоба на кожената му куртка. Сомов никога не хвърляше угарка, преди да я е изпушил докрай, а я загасваше внимателно и я пъхаше в джоба. Ами ако и сега там има някоя забравена? Във фургона вече захладя, но за такова нещо би се оставил да го облеят с ледена вода. Измъкна се, напипа куртката си, шмугна се обратно в чувала, дръпна ципа на джоба… Ето я, милата, желаната! Отдавна Сомов не беше изпитвал такава радост като от тази угарка. Вслуша се — спят. Ако не спяха, щеше да даде на всекиго да си дръпне веднъж, но щом спите — попушете си насън. Щракна запалката, жадно смукна веднъж, дваж, трети път — и чак ушите му писнаха от облекчение.

И се засрами: не е хубаво, съвестта му не позволява. Ако се събуди някой и го види, че пуши, бог знае какво ще си помисли. И без това не го обичат и право в очите или зад гърба му го наричат скръндза. А елате у нас да видите колко съм спестил!…

Сомов въздъхна. Скъпо му струва Жалейкината правда, чистата съвест…

Преди седем години при една поледица му се случи такава история. През нощта Сомов се връщаше в автобазата и в неговия тролейбус се нахака една волга. Признаха, че водачът на тролейбуса не е виновен, няма нарушения, а смъртта заличи вината на двамата, които измъкнаха изпод отломките на волгата. И излезе като че ли е виновен за това нещастие един човек — Василий Сомов. Не пред съда, защото не го подведоха под отговорност, а пред голата си съвест. Разбра това, когато решиха да изпратят трите сирачета в сиропиталище.

Жалейка не позволи!

Взеха децата при тях. Зиме им купуваха ябълки, лете ги водеха на море, за да живеят като по-рано. Обикнаха ги като свои, замениха им майка и баща, не съвсем, разбира се, защото изобщо не може да се заменят родителите. Опазиха децата здрави и им дадоха възможност да си изживеят детството, най-голямото стигна до института. По неволя ще станеш скръндза, у нас, брат, парите са броени…

Още пет години, помисли си Сомов, и ще ни поолекне. Костя ще запечели, ще помага да отгледаме по-малките. Като Давид Мазур — не забравя, помни, помага.

На книга му се водят три деца, а на масата са шест… И никой от участниците в похода не знае, е, нека да не знае — ние сами умеем да жалим, няма защо нас да ни жалят. Веднъж само да се върне жив!… Напразно упрекна вчера Валера, не той го разубеди да се върне със самолета — Жалейка го разубеди!

Така лежеше и си мислеше. Беше се наспал, попуши, до звънеца остават още пет-шест часа — отдавна не беше имал такъв късмет. Спомни си всички: жена си, своите старци и нейните старци, Витя, Коля, Галка, Зойка, Костик и Леночка — никого не забрави. Започна да си мисли на кого какво да купи, ако остане жив. На Жалейка — мохеров шал за раменете, на момчетата — ковбойски панталони и найлонови якета, на момичетата — също ярки якета и найлонови бански костюми, това с валута, в Лас Палмас. А като се върне — на всички нови обувки, а на момичетата — високи ботуши, на Костик за института — вълнен костюм, на старите — парче плат… Самият той веднага ще седне зад кормилото, а семейството си ще прати в Евпатория за един месец, нека се радват на живота.

Спомни си, че веднъж Игнат го попита:

— Вася, ти някога през живота си смял ли си се?

— Че да не съм клоун? — отговори му неохотно той, макар че можеше изобщо да не отговаря на такъв глупав въпрос.

А Сомов си спомни въпроса на Игнат, защото лежеше и се усмихваше — толкова му беше хубаво да си мисли как ще се зарадват в къщи на подаръците и на завръщането му.

И с тази усмивка се унесе. Ех, ти, Жалейке, Жалейке, ти съвест моя…

Бележки

[1] МПС — Министерство на пътищата и съобщенията. — Б.пр.