Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)

Определяне на позициите

В „Харковчанка“ беше тихо. Екипажът отиде да закусва. Гаврилов леко хъркаше, проснат на леглото само по долни дрехи. За да не му пречи, Валера се дръпна в другия ъгъл и загледа как Алексей брои ампулите в аптечката.

Призори Валера го сви астма и той се събуди, облян в студена пот. Главата му се пръскаше от болка, гърдите го притискаха, гърлото му дращеше, като че ли по него бяха минали с пила. През целия поход не се беше чувствувал толкова зле. Изкашля се, изгълта няколко хапчета и сега лежеше, наложен с хардал. Алексей каза, че е хронически бронхит, а може да са засегнати и върховете на дробовете. Край! Наработи се, вече няма да излизаш от „Харковчанка“ чак до Мирни…

Валера не спори. Засега има кой да го замести, трябва да се опита да полежи на топло. А пък колкото до „вече няма да излезеш“, — видя щем! Тате не бива да работи, Никитин не бива, а Сомов да не би да може? Ако не днес, утре ще накараш и Вася да легне до нас. А не виждаш ли, че Тошка е светнал като восъчна свещ, а Давид без вятър се олюлява? Виждаш, скъпи приятелю. Всичко може да се случи; да не гадаем кому е съдено да изведе колоната до края.

Сърцето на Валера се сви от жал, като си помисли, че един нос е останал на лицето на Алексей. Ех, Льоша, Льоша! — напразно си затворил душата си в консервна кутия!…

— Получи ли нещо от Льоля? — реши се все пак да го попита.

— Не. Как е, затопли ли те?

— Пари, но все още се търпи.

— Тогава търпи.

Напразно го попита! Не трябваше да започва така, отвикнали бяха един от друг.

— Много ми липсваше, Льоша — каза Валера.

— И ти на мен.

— От Восток за четиридесет дни нито веднъж не сме си поприказвали.

— За четиридесет и два — уточни Алексей. — А много мисли ли са се натрупали в главата ти?

— Ами ако се поразровя, ще се намерят две-три.

— Тогава ти си Айнщайн в сравнение с мене. Аз имам само една: как по-скоро да се доберем до центъра на цивилизацията — обсерватория Мирни.

— Боиш се, че няма да можеш да ни докараш…

— Тебе аз те докарам.

— Не става дума за мене.

— През нощта тате пак има пристъп.

— Ясно-о-о…

— И вчера също. Налягане двеста и двадесет на сто и десет.

— Льоша!

— Не съм вълшебник, макар че съм учил за такъв — усмихна се Алексей. — Нямам кислород, нито кардиограф, нито отделна стая, нямам нищо! Ако не бяха сто и петдесетте ампули в аптечката, щях да съм ви полезен не повече от препариран пингвин.

— Не се подценявай, ти правиш много.

— Една хилядна част от онова, което бих искал да правя.

— Много си се променил.

— Абе, всички сме за парад на ентусиасти…

— Не говоря за външния ти вид. В очите ти се чете мъка…

— Недей, моля ти се…

— Както искаш…

— Не ми се сърди. Хайде по-добре да помечтаем.

— Хайде — съгласи се Валера.

— Твоите мечти са написани на лицето ти, а моите можеш ли да отгатнеш?

— Да те посрещне на пристанището…

— С теб човек не може да помечтае… Нямаш полет на фантазията! — прекъсна го Алексей. — Знаеш ли за какво мечтая? Никога никого не съм ударил през живота си, а сега — ако искаш, вярвай, ако не искаш — недей, но кръвта ми кипва от необуздано желание да срещна Синицин и да го бия, докато загуби съзнание… Сам се плаша от себе си… Какво, смешно ли ти е?

— Не, не ми е смешно. Макар че, честно казано, никак не те виждам като побойник.

— Не вярваш, че съм способен на такова нещо?

— Един писател развиваше оригиналната хипотеза, че човешката култура, образование, морал представляват тънък слой върху първобитния мозък на троглодит. В състояние на свръхнапрежение този слой се разкъсва и рафинираният интелигент грабва с ръмжене тоягата.

— Е, и?…

— Не съм съгласен с подобни хипотези. И без това светът се побърква, няма защо теоретически да въоръжаваме и оправдаваме жестокостта и насилието. Не зная как стои въпросът с рафинирания интелигент, но мислещият човек трябва да потиска троглодита в себе си. Така че — Валера се усмихна — хвърли настрана тоягата и остави Синицин на мира.

— Но аз го ненавиждам! — избухна Алексей. — А вие сякаш сте се наговорили! Да се неначудиш! Когато стана ясна историята с горивото, момчетата бяха готови да разкъсат Синицин; след седмица казваха, че ще му разкървавят мутрата, а утре, дявол да го вземе, ще вземат да му простят!

— Че какво, не бих се учудил. Струва ми се, че Фьодор не може да се нарече негодник; просто е равнодушен човек.

— Кога най-после ще разберем, че равнодушието е по-опасно от подлостта?! Макар и само затова, че по-трудно се познава. Такива като Синицин са по-страшни от отявлените негодници. Трябва да го съдят!

— Емоционален изблик на много уморен човек.

— На лекар, приятелю, на лекар. Не забравяй, че съм давал клетва пред Хипократ и не мога да се отнасям към нея с чувство за хумор. Нима смяташ, че ще му простя пристъпите на тате и твоите припадъци, за Вася и Петя и всички вас?

— На Хипократ ли?

— На Синицин, дявол те взел! За несериозност ще лежиш с хардала десет минути повече… Да не би да го оправдаваш?

— Не, Льоша, не го оправдавам. Няма да му подам ръка. Но чак пък да го съдят… Равнодушието е явление много по-разпространено, отколкото си мислиш. Вземи, който щеш вестник и ще намериш там статия, бележка или фейлетон за равнодушни хора. Те са много, Льоша, не можеш да осъдиш всичките.

— Това е някаква примиренческа философия.

— Не бързай да даваш оценка. Съгласи се, че в нравствено отношение човек е още твърде далече от съвършенството. Къде по-лесно е да се разбие атомното ядро, отколкото да се разкъса веригата: инстинкт за самосъхранение — егоизъм — равнодушие. Тези звена са се споявали хиляди векове и какви ли не по-големи мислители от нас с тебе са чупели копия в спорове какво представлява човешката природа и как може да се превъзпита. Равнодушието е производно на егоизма, то е отвратително, но — уви! — дълбоко вкоренено. Нравствеността не е автомобил, за десетилетия не може да се усъвършенствува.

— Почакай, не го извъртай. Как ще определиш равнодушието?

— Ами, да кажем, така… Юлиан Тувим се шегуваше: „Егоистът е човек, който обича себе си повече, отколкото мене“. Ако се перифразира, може да се каже: „Равнодушният е човек, който толкова обича себе си, че пет пари не дава за мен“.

— И ти ще оставиш Синицин да ходи с неразбита мутра?

— Разкървавеният нос, приятелю, още никого не е направил по-чувствителен и отзивчив.

— Отново се шегуваш. Това е позиция на безпристрастен наблюдател!

— Защо безпристрастен? Анатол Франс казва: „Нека иронията и състраданието бъдат съдници на хората!“ Ето какво ми допада.

— Непротивене на злото с насилие?

— Аз съм обикновен инженер механик, а не специалист по нравствените проблеми, приятелю. А ти си лекар. Изправи на крака тате, излекувай измръзналите лица и ръце на момчетата, свали от мен хардала и ме изпъди от „Харковчанка“ като симулант. Всеки трябва да обработва своята градина.

— Да можеше да те чуе тате…

— Мислиш, че не ме е чувал ли? Колко пъти сме спорили?…

— Е, и? Признай си, че те е кастрил за такива възгледи.

— Имаше такова нещо… За него няма среда: или бяло, или черно. Как ли само не ме е наричал! И мижитурка, и амеба, и гнил интелигент, но не му се сърдя, защото… — Валера се усмихна — завършваше хокането си така: „Не извивай много-много прешлените си, сине, че ще си навехнеш врата. Когото обичам, него бия“… Тате ми е втори баща…

— Добре… Сега ще запротестираш, че използувам непозволени аргументи и упражнявам насилие над психиката ти… Ето, тук лежи твой близък, който е станал жертва на равнодушието. А ти…

— Излекувай го, Льоша!

— Твоето ходатайство решава въпроса! Глупак си ти, Валерка!

— Нека да съм дурак, нека да съм кретен… Познавам го по-добре от вас — не само от работата… той е рядък човек, у него всичко е безпределно: и честността, и мъжеството, и омразата, и любовта… Не съм срещал такива хора, Льоша!

— По-тихо, ще го събудиш, дай да ти махна хардала. Е, по-лесно ли дишаш сега?

— А, по дяволите…

— Пъхай се обратно в чувала… гнила интелигенция! Значи няма да дойдеш с мен да бием Синицин?

Лицето на Валера потъмня.

— Ако се случи нещо с тате, ще го убия.