Владимир Санин
72 градуса под нулата (26)

Сергей Попов

Точно преди да излети от Восток, един приятел магнитолог подари на Попов бутилка спирт — по-добре сам да си я беше изпил. Цяла нощ Сергей Попов гуля с Мишка Седов, през деня спа, а вечерта излезе от къщи да подиша чист въздух — „Об“ го няма, заминал си. Жалко! Не можа да изпрати приятелите си, не можа да им помаха с ръка от бариерата…

Дълго проклинаше тази бутилка.

Неприятностите започнаха след разговора в кабината на началника на експедицията. Макаров и началниците на отрядите го слушаха внимателно, задаваха въпроси, уточняваха. Не стана така, както се опасяваше Попов; никой не го осъди, не го упрекна, че е избрал самолета. Прочетеното на глас писмо от Гаврилов потвърждаваше, че в похода обратно към Мирни са тръгнали само доброволци и той няма никакви възражения спрямо онези, които са отлетели.

— А защо все пак са останали Сомов и Задирако? — попита Макаров.

— Никитин ги натисна — отвърна Попов. — Придума ги в последната минута.

— А тебе не те ли придумва?

— Не. Инак и аз щях да остана.

Изтърси го и се изчерви. Глупаво прозвуча, по момчешки. Обаче никой не се усмихна, сякаш не го бяха чули.

— Да си вървя ли? — И това не беше много умно: началникът по-добре знае кога да те освободи.

— Къде смяташ да отидеш? — този път Макаров се подсмихна. — Куликов, ще го вземеш ли при себе си?

— Ще мина и без него — отвърна кратко началникът на аерометеорологическия отряд.

— Кой иска да вземе Попов?

— Аз — басово каза Сорокин, заместник-началник по домакинската част. — В кухнята, да мие съдове.

— Какво? — Попов не повярва на ушите си.

— Решено… — Макаров кимна. — Свободен си, Попов.

— Шегувате ли се, Алексей Григорич?

— Можеш да си вървиш.

Излезе като оплют от главата до краката. Свали калпака си, изложи разгорещената си глава на влажния вятър. Той, Сергей Попов, щурман на четири трансантарктически похода, сега ще бъде момче в кухнята? Ще имат много здраве!

И тогава именно запроклина подарената бутилка спирт, заради която пропусна „Об“. Щеше да им тръсне на масата заявление — и останете със здраве! Досега, не е имало такъв случай — един човек да мие съдовете на всички. Всеки отряд обслужва кухнята поред, значи решили са да го накажат, да отмъстят, задето не се усмихва на началството, както някои други… Кои са тези други — не му идваше наум, но ясно беше, че сигурно съществуват. Ще съжалявате за Серьога!

Цяло денонощие се търкаля на леглото в празната тристайна къща (от транспортния отряд само Мишка Седов живееше тук), пуши цигара след цигара. На другата сутрин се яви в кухнята.

— Какво да правя? — избъбра, без да гледа главния готвач Пьотр Михалич.

— Нашата работа не е проста, не е за всяка уста лъжица! — както винаги, със заобикалки занарежда готвачът. — Забравил съм ти по какви науки си главен специалист?

— Я стига си се занасял, Михалич!

— Висша математика знаеш ли?

— Е, и какво?

— Тогава пресметни, колко вода трябва да се донесе и да се стопли, за да се излъскат два котела и десет тенджери.

Попов плю озлобено и тръгна за вода.

 

 

Попов не излъга: ако Валера беше дошъл при него и беше го помолил: „Остани, Серьога“ — щеше да остане. Хич не му се отиваше към самолета, на всяка крачка се обръщаше, вслушваше се дали някой не го вика, но никой не го викаше, дори не дойдоха да се сбогуват.

Ох, как не му се щеше сам да си тръгва!

Но самолюбието и обидата го накараха. Помолиха Вася и Петя, а него не. Защо? Тях повече ли ги обичаха? Е, Петя — може, той е ангел без ореол, него всеки може да го погали, но на Вася му е драга май само кесията. Като спрат в някое чуждо пристанище, той никога не пестеше валута заради приятелите? Той, Серьога. Кого не оставяха нито за минута на мира и все го дърпаха: „И какво стана после?“ Серьога. На кого от щурманите тате най-много вярваше? На него, на Серьога? Тогава защо все пак не дойдоха, не му казаха човешки: „Стига си се инатил, другарче, хайде заедно да пълзим назад.“ Блъскаше си главата, не можеше да разбере защо другите помолиха, а него не.

А всъщност тук нямаше никаква тайна.

 

 

Има хора, които още при запознаване не ти харесват, дори предизвикват антипатия: те сякаш проучват новите си другари, не бързат да се приобщят към тях и затова изглеждат високомерни, с високо мнение за себе си. Но малко по малко става ясно, че това съвсем не е високомерие, а сдържаност и скромност, високо развито чувство за собствено достойнство; в работата такива хора цена нямат. И уважението на другарите си спечелват не изведнъж, но затова пък за дълго и сигурно.

А други още от първата минута стават любимци, не чакат да ги приемат, ами сами се сближават, заразяват всички с жизнерадостта си, сякаш не хора, ами мая! Душата им разтворена, заповядай, за всички има място! Но мине време и става ясно, че този външен блясък е фалшив, тънка ципица варак, под която се крие обикновена железария. А жизнерадостта, веселостта е като камбанен звън: щом спре да бие, изчезва и оставя след себе си пустота. И някогашното очарование отстъпва място на равнодушие, което е толкова по-дълбоко, колкото повече са се излъгали другарите в очакванията си. Такъв беше и Сергей Попов. Но той не знаеше това, тъй като не беше свикнал да размишлява, да се рови в причините и следствията; животът нито веднъж не беше обръщал към него сложната си страна. Много неща беше видял, в какви ли не беди бе изпадал, но обикновено все зад нечий широк гръб и затова лекомислието и често пъти буйната веселост не му пречеха да лавира между многото подводни камъни, които срещаше по пътя си.

Общо взето, Серьога не беше лош момък, а като щурман беше просто добър. Иначе Гаврилов не би го вземал три похода под ред. Веселият, никога не униващ Серьога можеше в трудна минута да намали напрежението с някоя простичка шега, не се обиждаше от критиката, изтърсваше я от себе си, както котаракът се отърсва от дъждовните капки, и само когато работеше, ставаше сериозен: съвсем не му бе безразлична оценката на щурманското му изкуство. За изключителното му умение точно да определя координатите му прощаваха и прекаленото самохвалство, и цинизма, който отблъскваше дори и възпитаните не в цветна оранжерия походници, и безогледността — простима, когато например Серьога измъкна от склада три бутилки шампанско за рождения ден на тате и после си го призна обезоръжаващо, и непростима, когато се касаеше за жени. Дори на Льонка, който сам не беше светец, му ставаше неудобно, когато слушаше излиянията на щурмана, а веднъж Алексей избухна и рязко му каза, че ако не си затваря устата, да се сърди сам на себе си.

Така че отношението към Попов беше двояко: много го ценяха като щурман и не твърде като човек. При третия поход Попов най-после забеляза това, но нямаше самокритичност за пара и възприе зле скриваната от другарите ирония като завист. Шегите му станаха по-зли и вече не предизвикваха усмивки, а самохвалството, което някога изглеждаше забавно, почна да ги дразни. По-рано, когато Сергей излизаше при следващия гурий с точност до 100 метра и радостно се тупаше по бедрата с възклицанието: „Къде ще намерите такъв щурман, а, братлета?“ — всички се смееха дружелюбно на наивното му самодоволство. А при последния поход не се смееха, защото Серьога не просто се хвалеше, а подчертаваше превъзходството си, подчертаваше пред другарите си пълната им зависимост от него.

Особено обидно се изказа на Восток, когато Гаврилов предложи всеки да избира. Тогава той самият излезе, за да не упражнява натиск с авторитета си, да не пречи на хората сами да вземат отговорно решение. Поговориха, поспориха.

— Няма какво да говорим празни приказки, все едно летим — заяви Попов. — И няма какво да се обсъжда.

— Защо пък? — осведоми се Валера.

— Ами защото лично аз ще летя.

— Е, и какво от това?

— Ами това, че без мен ще закъсате още след първите сто километра! — и се засмя, като огледа весело другарите си, сякаш ги подканяше да оценят остроумието му.

— Можеш ли да ходиш? — попита го тогава Игнат.

— Защо? — наостри уши Попов.

— Тогава върви… сам знаеш къде!…

Така че тук нямаше никаква тайна.

 

 

И още едно опасение на Попов не се оправда: положението му се оказа съвсем не толкова унизително. В експедициите никаква работа не се смята за срамна: дори началниците на отряди дежурят по кухня, метат подовете, когато им е редът, и това, че сега Попов миеше съдовете, съвсем не уронваше авторитета му пред другарите. Другиго и да, и не, но Попов никой не би могъл да обвини в страхливост, малцина можеха да се похвалят с четири похода (по-точно, с три и половина) и със зимуване на нос Челюскин, където Серьога лично уби две мечки стръвници (едната с карабина, а другата, която беше ранена, с нож) и четири-пет километра мъкна на гърба си тежко ранения метеоролог.

Щом усети съчувствие, Попов доби кураж: започна да се държи като жертва на несправедливостта и миеше чиниите с вид на смъкнат от престола крал. Вечер играеше на билярд, блъскаше картите, предизвикателно се извръщаше, когато покрай него минаваше Макаров, и понякога пускаше реплики, от които излизаше, че началството ще съжали за своеволието си.

Но това не продължи дълго. След десетина дни в Мирни говореха само за това, как Синицин подвел Гаврилов, за изгорелия фургон на Савостиков и за небивалите студове по трасето. Подобно на моряците и летците полярниците са здраво свързани със свещения закон на взаимопомощта и много страдат, когато обстоятелствата не им позволяват да отърват другарите си от беда. Навсякъде — и в работните помещения, и в каюткомпанията, и в спалните помещения положението на Гавриловата колона стана тема на разговор. Търсеха виновните, пресмятаха шансовете за спасение и с горчивина идваха до извода, че не са големи.

Всеки ден предлагаха на Макаров нови проекти: да върне „Об“ и да изпрати самолети — неосъществима идея, защото и шейсет градуса са твърде много за „ИЛ-14“. Да заповяда на Гаврилов да се върне на Восток — също лошо, защото към Восток е вече минус седемдесет и седем и влекачите съвсем ще спрат; да направят опит да размразят Комсомолска и да изчакат до октомври — безнадеждна работа: няма да им стигнат горивото и продоволствието; да пресрещнат колоната — няма с какво: в Мирни няма влекачи, всички са на поход, а с два трактора без кабини и един всъдеход не можеше да се качиш на купола: още първата що-годе голяма виелица ще те погуби.

Макаров прекарваше дни и нощи край радиостанцията, два пъти на ден разговаряше с Гаврилов, Восток и Молодьожная, Новолазаревская и Белингсхаузен бяха замрели в очакване и непрекъснато следяха съдбата на похода.

Десет души загиваха — и целият свят не можеше да им помогне. Просто нямаше възможност! Ако батискафът би се откъснал в Марианската падина^[1], по-лесно щеше да се измисли как да се спаси…

И отношението към Попов започна да се променя.

Отначало в Мирни се разпространи неприятната мълва, че Серьога е знаел за горивото и затова е духнал. Мнозина клатеха глави: „Какъв смисъл да скрива такова нещо от тате?!“ Но мълвата извърши своето. Напразно Попов сипеше проклятия по адрес на Синицин:

„Ей с тия ръце ще убия Плевако!“ — и напразно се кълнеше и уверяваше, че нищо не е знаел — слушаха го все по-недоверчиво. Ако не е знаел, защо тогава е оставил колоната и е отлетял?

Много трудно, почти невъзможно беше да отговори убедително на този въпрос. Мишка Седов го съветваше: не се суети и не се пеняви, ами вземи думата на събрание и разправи какво как е станало, напомни им, че Попов никога не е бягал от трудностите.

Не се реши да си признае вината пред хората, а когато беше готов да го стори, вече беше късно: около него се беше образувал вакуум.

 

 

В живота на Попов имаше един епизод, който остави дълбока следа в паметта му. След една от експедициите прекара лятото в Крим. Хубаво го прекара, пълноценно, както се казва, заслужено си почина. Но не е там работата. От Крим реши да отиде при родителите си — старците му се сърдеха; година и половина не се бяха виждали. Той им изпрати телеграма, че заминава с еди-кой си самолет, но организира в ресторанта на летището прощален гуляй за приятели, попрехвърли мярката и пропусна съобщението за качване в самолета. После размахваше билета си, сочеше почетните си документи на полярник — безполезно, другарю, всички пътници са се качили, ще пътувате със следващия самолет. Чудо голямо! — щом казвате със следващия, със следващия… Пристигна, отиде си в къщи — баща му лежи на легло с кислородна маска, майка му — на кушетката, цялата обляна в сълзи, край нея лекар, съседи, гюрултия… Нямаше време да се уплаши: „Синко, жив!“ И с вик се хвърлиха към него, взеха да го прегръщат, да го целуват.

Оказа се, че самолетът, за който беше закъснял, катастрофирал при кацане…

Попов за малко не се побърка от такъв късмет, от дарения му живот. Колко пъти сам си бе спасявал живота, не бе пресмятал: сторил го беше сам — а с този случай много се гордееше, безброй пъти си спомняше за него и с удоволствие разправяше подробности.

— Имаме един познат… — каза веднъж Гаврилов — много хубави пари печели, получава големи премии за изобретения. Човек като човек — нито щедър, нито скръндза — обикновен. И изведнъж спечели от лотарията мотоциклет. Просто се побърка от щастие! Пет мотоциклета можеше да си купи и нямаше да обеднее, но нали този е харизан, от небето паднал! Та и ти така с твоя самолет. Забравяш, че хора загинали… Ех, ти!…

Попов не обърна внимание на упрека, а сега си го спомни. И съвпадението го порази: много си приличаха онази история и сегашната. С тази разлика, че тогава случаят му бе подарил живота, а сега — дезертьорството…

Дезертьор!

Никой не му беше казал в лицето тази дума, но от деня, когато из Мирни се пръсна слухът: „Тате умира!“, Попов не чуваше, а виждаше в очите на хората шибащото като камшик обвинение. И макар че тате оцеля, му стана ясно, че отсега нататък за всеки неуспех на похода него ще винят. Защо — дори не е нужно да пита. Лепнат му е етикет: „Избягал, оставил колоната без щурман!“ Ако се отнасяше за някой друг, и той навярно би си мислил същото. Стара като света истина: на хората им е необходима изкупителна жертва.

Всички знаеха — и той по-добре от другите, — че след Комсомолска коловозът свършва и оттам Маслов ще води колоната. Гаврилов все как да е може да се ориентира, но Борис е янлъш щурман. А при това и слънцето се скрива, а звездите и за тате, и за Борис са книга, запечатана със седем печата. Няма да могат да намерят входа!

Попов престана да пуши пред другите, защото веднъж чу: „А на тях всичките цигари изгорели!“ Престана да ходи вечер в каюткомпанията — веднъж взе щеката и всички се отстраниха от билярда. Престана да гледа филми — тясно, хората насядали един върху друг, а около Попов — празни места… Радистите, при които се отбиваше по пет пъти на ден, не желаеха да разговарят човешки с него, цедяха думите си през зъби. На закуска, обед и вечеря Макаров четеше комюникетата, получени от Гаврилов, и миячът на съдове усещаше физически как десетки погледи се обръщат към него. Дори Мишка Седов, най-добрият му приятел, с когото бяха ходили на два похода, се прибираше само за спане, събличаше се и си слагаше възглавницата на главата.

Трийсет и четири годишният Попов беше свикнал хората да се отнасят различно към него. Едни бяха покорени от лекото му отношение към живота, други отблъскваше с това, едни търсеха приятелството му, други го отбягваха. Обичаха го и го мразеха, бяха равнодушни или враждебни. Но никога и никой не беше го презирал. За първи път всички се отвърнаха от него, за първи път той усети смазващата като трамвай сила на бойкота.

Сломиха го. Най-общителният от общителните, весел и безгрижен дърдорко, сега той обикна самотата и се чувствуваше най-добре, когато отиваше за месо на седми километър, където се намираше хладилният склад. Седеше зад лостовете на трактора и мечтаеше момчетата да се върнат живи и здрави — нали са стигнали до Пионерска, останали са им само снежните навеи и входът към коридора, ще разкажат всичко как е било и ще отстранят от него позорното обвинение. Отново ще живеят заедно, в една сграда, през септември ще приберат изоставените влекачи, а през декември — следващият поход за Вос. И всичко ще бъде, както преди.

А като се връщаше, научаваше, че днес походниците не са могли да определят местоположението си, че машините им излизат от строя, няма какво да ядат и дори чая могат да стоплят само на нафтовата печка — останали са без газ. А през нощта, когато връзката с колоната се прекъсна, Попов не мигна. С огромна сила го обхвана чувството на непростима вина пред тате, пред момчетата, които бе обрекъл на гибел с дезертьорството си. Десет години, целия си живот би дал, за да се окаже при тях и да сподели участта им.

Половината нощ лежа буден, пушеше, мислеше, докато се реши на отчаяна стъпка.

Да става каквото ще!