Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 24 гласа)
Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
varnam (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Владимир Санин. 72 градуса под нулата

Руска. Първо издание

ИК „Народна младеж“, София, 1977

Редактор: Ана Сталева

Художник: Димитър Донев

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Люба Манолова


Гаврилов

Гаврилов беше виждал смъртта многократно, но през живота си бе умирал истински два пъти.

За първи път, когато беше на шест години и заболя от менингит. Мяташе се в треска, нищо не съзнаваше и не чуваше как баща му и докторът решават неговата съдба. Докторът, дошъл с кон от далечна селска болница, предлагаше да направят пункция. Тогава момчето щяло, може би, да остане живо, макар че не можел да гарантира какви ще бъдат умствените му способности. А ако не направел пункция, почти сигурно било, че ще умре.

Както по-сетне разбра Гаврилов, баща му казал: „Нека умре. Синът ми няма да ми прости, ако остане ненормален!“

Докторът вдигнал рамене и заминал: всеки ден трябвало да спасява някого. А след месец и половина отишъл да навести горския. Мислел, че веднага след завоя ще види малък пресен гроб, но видял не гроб, а момченце, което хранело с шише мляко едно мече.

След като поговорил с хлапето за това-онова, докторът казал на горския:

— Тимофей, твоят малчуган ще живее сто години!

— Негова си работа — казал горският.

— Вероятността да оздравее беше едно на хиляда.

— Моят Ванка лесно не се отказва от своето — съгласил се горският.

Така Гаврилов прескочи трапа първия път.

А след двайсет години го разстреляха немците. Когато боеприпасите се свършиха, Гаврилов се измъкна от долния люк на разбития си танк и започна да стреля с пистолета. Последния куршум остави за себе си, но го заби във връхлитащия фашист. После се отбраняваше с юмруци. Хванаха го. Смазан от бой, с навехната ръка, той лежа на влажната земя в лагера, а когато поведоха пленниците през гората, скочи в храстите. Хванаха го, върнаха го и за назидание на останалите го разстреляха с автомат пред очите им. Милозливи бабички от селото го помъкнаха да го погребват, а той почна да стене. Излекува го един стар фелдшер в партизанския отряд, закърпи три дупки в гърдите му. А после го изпратиха със самолет в Москва, в болница.

След като оздравя, воюва безпощадно още цели две години. В боевете смени няколко „трийсетчетворки“[1], но всеки път оставаше жив и здрав: нито куршум, нито парче граната улучваха огромното му, изваяно от стоманени мускули тяло.

Гаврилов свърши войната като капитан от гвардията, демобилизира се и започна мирен живот.

Но в този мирен живот много му пречеше характерът. И по време на войната му пречеше, но командирът на бригадата обичаше опърничавия командир на батальон и му прощаваше доста големи грехове заради рядката му храброст и умението да воюва. Генералът успя да потули дори нашумялата история с Кокорев, началника на военнотърговския отдел на корпуса.

Веднъж бригадата остана два дни без тютюн — дори калпавия ерзац тютюн, който всички фронтоваци проклинаха, и той се свърши. А после се разбра, че камионът на военнотърговския отдел минал по някакъв друг път и затънал в блатото. В това време в бригадата пристигна Кокорев и за беда налетя на Гаврилов. Ако началникът на снабдителния отдел беше поне малко дипломат, нямаше да има никакъв скандал. Но на въпроса на Гаврилов, кога снабдителният отдел смята да измъкне колата, Кокорев грубо посъветва капитана да запита по каналния ред. Гаврилов почервеня и изсумтя — сигурен признак за надвиснала буря. В този момент Кокорев трябваше да се обърне и да си отиде, както подобава, но той не знаеше с какъв човек има работа и необмислено добави: „Когато трябва, тогава ще я измъкнем, ясно ли е?“ Гаврилов кипна, с помощта на своя екипаж насила качи Кокорев в един танк и го подкара по междуселските пътища да изтеглят камиона. Изтеглиха го. По пътя се натъкнаха на засада, завърза се престрелка, но се изплъзнаха благополучно и докараха обратно отслабналия от преживените вълнения пътник.

— Друг път да знаеш, че танкистите не събират фасове! — гръмогласно заяви Гаврилов, докато изваждаше от люка клетника.

Командирът на корпуса, на когото Кокорев веднага се оплака, отначало искаше строго да накаже Гаврилов за своеволие, но понеже беше човек с чувство за хумор, се ограничи с полумярка: забави представянето му за орден.

Гаврилов имаше и други прегрешения, но всичко му се разминаваше, защото никой друг така смело не съчетаваше разузнаването с атака. Генералът обичаше своя командир на батальон и изразяваше любовта си, като го пращаше пръв в огъня — такъв човек винаги ще убегне смъртта!

Когато се завърна в родния Алтай, Гаврилов стана директор на МТС. Нямаше достатъчно резервни части — той отиде в своята танкова бригада и намери, по законен и по незаконен път. Нямаше кой да работи на тракторите и машините — извика свои момчета танкисти, изпожени ги за зажаднелите колхозни момичета и построи за младоженците къщи. Съседите се шегуваха, че превърнал своята МТС във военна част, но в дъното на душата си завиждаха на бившия командир на батальон за независимото му и сигурно положение. Вече бяха почнали да говорят, че в най-скоро време ще го изтеглят в областния център, когато стана нещо, което обърна всичко наопаки.

Веднъж в МТС дойде един местен началник, голям ловец. Пътищата бяха разкаляни и понеже му беше жал за новата служебна кола, той помоли Гаврилов да му даде своята „газка“: до езерото с дивеча имаше около четиридесет километра. Гаврилов, който от сутрин до вечер обикаляше с тази „газка“ полята, не само му отказа категорично, но му и наговори много повече, отколкото трябваше. Началникът отвърна с шега: съобразил беше сигурно, че не е време да кръстосват шпагите си, но не забрави унижението си. И скоро в МТС започнаха да се изреждат комисия след комисия…

Гаврилов се ядоса и замина на Север. Работеше в горската промишленост, возеше трупи, ремонтираше трактори и мечтаеше за истинска работа. И ето че веднъж срещна на улицата в Котлас своя бригаден командир, който беше дошъл да навести семейството на загиналия си на фронта брат. Поседяха, поприказваха си. А след месец Гаврилов получи писмо. Генералът му пишеше, че неговият приятел, директор на полярния институт, го очаква и смята да му предложи желаната „истинска“ работа.

Така Гаврилов стана полярник: зимуваше в далечни станции, дрейфуваше на ледени блокове. Обикна този живот, макар че никак не беше лек. И тук, както някога на фронта, ценяха мъжеството и силата, а постоянната опасност циментираше дружбата на хората, които имат нужда един от друг, както това е необходимо на влизащите в бой войници. Когато се разпукаше ледът или към лагера се насочеха ледени грамади, Гаврилов не спеше по цели денонощия, за да премести къщичките, да спаси оборудването или да разчисти писта за кацане на самолет. Дизелист и механик шофьор, който работи за двама и не пие — такива хора се ползуват с уважение на Север. И стана така, че не само Гаврилов си намери работа, но и работата намери него.

Но все не можеше да се ожени и неговите старци не дочакаха внуче. Когато се завръщаше на континента, Гаврилов неведнъж се опитваше да си намери другарка по свой вкус, но все безуспешно. Беше добра партия, с положение и пари, почти всяка от самотните жени, толкова много след войната, би се омъжила на драго сърце за него. Не че прекалено избираше или се надценяваше, но не можеше да срещне жена, която да обикне. А без любов не искаше да се жени. По време на зимуванията завиждаше на другарите си, които мечтаеха да видят отново жените и децата си, заричаше се, че този път ще хвърли котва на континента, а като се върнеше, отново всичко тръгваше по старому. Вече наближаваше четиридесетте, жените старееха, недочакали предложение от него, и той отново заминаваше на зимен лагер, откъдето нямаше на кого да пише и от кого да чака писма и радиограми.

Веднъж, когато се завръщаше от един рейс в къщи, в Архангелск го завари виелица. И ето че виелицата отдавна беше стихнала, другарите си бяха заминали за континента, а Гаврилов продължаваше да живее в хотела, да скучае денем в очакване на вечерите, за да изпрати медицинската сестра Екатерина Петровна. Обикна я от цялото си сърце, от пръв поглед, както се случва само в книгите.

Тя беше към трийсет и уж омъжена, но мъжът й беше летец, навестяваше я само няколко пъти в годината, когато летеше по този маршрут. Другарките й я жалеха, но тя беше хубава и горда, та съжалението им не бе твърде искрено: естествено за женската природа, особено за приятелки. Мнозина се домогваха до благосклонността на Екатерина Петровна, но тя не даваше повод за сплетни и отблъскваше ухажорите си коректно, но решително.

С Гаврилов беше друго. Безпогрешната интуиция на Екатерина Петровна й подсказваше, че този огромен избухлив човек, който занемява при появяването й, иска да спечели благоволението й не за ден, а за неизмеримо по-дълго време. В душата си тя определи срок за изпитание на Гаврилов, един месец — само до вратата, а когато му повярва, се предаде. Гаврилов съвсем се побърка от щастие; двете седмици любов станаха за него висша награда за целия му дотогавашен живот. После тя му каза: „Знаеш ли, Ваня, прегръщам теб, а си мисля за него. Иди си, Ваня, прощавай…“

Гаврилов си отиде мълчаливо и още с първия самолет замина да търси мъжа й. Намери го в хотела на летището в Хатанга. Гаврилов го погледна и честно си призна, че сравнението не е в негова полза. Летецът беше висок, мъжествен и красив. „Хора с такива физиономии стават киноартисти“ — мрачно си помисли той с ясното съзнание, че в сравнение с него изглежда като канара неогладен гранит.

Гаврилов не обичаше такива хора, които според него получават всичко на тоя свят без труд: и успех сред жените, и късмет във всяко отношение. А към него пък изпитваше особена неприязън. Ако летецът обичаше Екатерина Петровна, Гаврилов би му простил навярно и красивото лице, и отлично ушитата униформа, и дори безочливия поглед, с който опипваше явно не равнодушната към него сервитьорка. Но летецът беше пренебрегнал жената, която Гаврилов боготвореше, и затова бе в неговите очи олицетворение на всички пороци.

Разговорът не можа да се състои. Щом разбра какво иска от него тази мечка, летецът се изсмя и повика другарите си:

— Още един претендент за Катината ръка! — съобщи той и другарите му се изсмяха. — Дай една бутилка коняк и я вземай. А ако нямаш пари, безплатно ти харизвам моята Катюша! Само внимавай, щом си дойда в Архангелск, се измитай от къщи. Става ли?

Гаврилов не можа да се сдържи, с все сила го цапна с юмрук по красивата физиономия. За свой късмет летецът успя малко да се отклони, но все пак без помощта на другарите си не можа да стане от пода. И — чудна работа! — съвестта му се събуди. Каза, че той е виновен и не протестира, но смята в бъдеще да си разчисти сметките с Гаврилов. И така се разделиха.

В къщи Гаврилов остана малко време: измъчваше се и място не си намираше, докато не замина като водач в антарктическа експедиция. Трудният поход изискваше такова напрежение на силите, че травмата сякаш мина от само себе си. Но когато „Об“ акостира на брега на Василиевския остров, едва се насили да отнесе багажа си в къщи: непреодолима сила го теглеше към Архангелск. Преоблече се, взе такси до летището и след няколко часа беше на тихата архангелска улица. Почука, влезе. Екатерина Петровна — бледна и неимоверно отслабнала — хранеше с лъжичка едно момченце — годиначе. Гаврилов го погледна и сърцето му се обърна: синът му… Прегърна безмълвната Катя, целуна разплаканото си дете и още същия ден ги откара в Ленинград.

И от този миг нататък нямаше по-щастлив човек от него. Живееше заради Катя и синовете си, които станаха трима за десет години, и като си мислеше за тях при раздяла, се боеше да вярва в щастието си.

Заради тях стана по-предпазлив и по-мъдър, пазеше се и не рискуваше напразно. По време на поход не снемаше пуловера, който Катя му беше изплела, а вечер, когато си лягаше, изваждаше от планшета снимката на своето семейство и сърцето му се сгряваше.

Така бившият командир на батальон — сега „стар полярен вълк“, както го наричаха приятелите му, стигна до петдесетгодишна възраст. Много пъти беше дрейфувал, кръстосал беше надлъж и нашир Антарктида, видял бе толкова, колкото стига за няколко живота.

На два пъти го бяха погребвали — беше оживявал, в танкове беше горял — и не бе изгорял, в дупки сред ледовете беше потъвал — и не бе потънал, в пукнатини беше попаднал — и се бе измъквал. И при всички изпитания не го напускаше вярата в щастливата му звезда. Нищо в живота не му се удаваше изведнъж, за всеки успех заплащаше с пот и кръв, но ако можеше отново да мине по същия път, би минал без съмнение и колебание, без да се отклони нито на нокът. Само за последния поход се обвиняваше. Упрекваше се, измъчваше се, че не беше проверил, доверил се бе, и то на кого?! — и може би бе обрекъл на смърт девет предани нему младежи.

И паметта го връщаше към онова съдбовно решение.

Бележки

[1] трийсетчетворка — танк „Т-34“, най-добрият съветски танк през войната. — Б.пр.