Владимир Санин
72 градуса под нулата (16)

Една нощ в „Харковчанка“

Призори виелицата стихна. Хората вечеряха и почнаха да се готвят за спане. Загасиха двигателите, сложиха калъфите върху капаците и запушиха отворите на ауспусите със снежни тапи — в случай на неочаквана виелица. Ауспухът е извит и ако се задръсти, има да си патиш — три часа ще човъркаш с тел пресования сняг, а ако не го сториш, отработеният газ ще влезе в кабината.

В началото на април денят вече малко се отличава от нощта, но още не е настъпил пълен здрач. Добре се различаваха силуетите на машините и номерата на стоманените им хълбоци и вратички, цистерните, шейните.

Както при всяко спиране, ако снегът не беше много пръхкав, влекачите един до друг се строяваха в една редица, а в центъра им, като овчар сред стадо, се извисяваше „Харковчанка“. Тя изглеждаше огромна — вечната спасителка, любимата за всички походници „Харковчанка“ с номер 21. Гигант, крайцер в снежната пустиня! Почти тридесет и пет тона метал бяха употребили харковските работници за тази машина. Красота и гордост на полярния транспорт! Хвала им за този безценен дар! И влекачът не е малък, редом с трактора е същински великан, но къде може да се мери с „Харковчанка“! В нея дори и влизането става като в самолет — със стълба, а и приборите й в кабината са като в самолет, вляво на покрива има прозрачен купол с астрокомпас, „планетарий“, както му казват на шега полярниците. Кабина за водача и резиденция на щурмана, радиокабина, салон за почивка, който се използува и за спалня, тоалетна, кухня — всичко си има, всичко се е поместило тук, макар и на броени квадратни метри, но все пак не в някакъв си фургон, а в самата машина.

„Харковчанка“ е надежда и опора, застрахователна полица за участниците в похода. Ако заглъхнат, ако излязат от строя влекачите, но остане „Харковчанка“, тя ще приюти всички, ще ги спаси и ще ги върне в къщи. Едничка тя е способна на такова нещо — благодарение на мощността, на размерите, на пълната си автономност.

На горната полица в салона вече сънуваше първия си сън екипажът — Игнат Мазур и Борис Маслов, на долната хъркаха Сомов и Антонов и само Гаврилов лежеше с отворени очи — дали защото беше спал непробудно двадесет часа, или защото го бяха ободрили инжекциите с разни стимулиращи средства и лекарства, на които не се поскъпи докторът. Само преди около половин час загасиха нафтовата печка и в салона беше топло, към двадесет градуса над нулата. Предпазливо, за да не събуди другарите си, Гаврилов измъкна от спалния чувал изтръпналите си ръце. Все още можеше да си позволи такъв разкош. Студът бързо ще пробие стоманените стени, снабдени с многобройни уплътнители за топлоизолация, и като маниак ще почне да граби от жилището им градус подир градус. Когато дойде време за ставане, в салона температурата ще е минус четиридесет-петдесет градуса и ще започне обикновеното разтакаване. Дежурният трябва да става и да пали печката, но не се и помръдва: какво ли ще е, ако някой изскочи пръв от чувала, още сънен? Но чудеса не стават на тоя свят и под гневния натиск на общественото мнение дежурният ще се измъкне по долни дрехи на лютия студ; бързо ще се облече, тракайки зъби, и ще се заеме с печката. А когато температурата на въздуха в салона стане над нулата, ще се измъкнат от топлите си дупки и останалите. По това време дежурният вече ще забрави мъките си и ще вземе да подкача онзи, които трябва да дежури на другия ден.

Гаврилов си спомни първото си зимуване на дрейфуващ леден блок и къщичката, в която живееше заедно е механиците и готвача. Тогава нямаха още дежурства и пръв напускаше спалния чувал някой доброволец, т.е. не толкова доброволец, колкото подгонен от нуждата мъченик. Разбира се, всички се стараеха да се надлежават и много им беше весело, когато някой не издържеше и с проклятия почваше да се облича.

Гаврилов изсумтя и Алексей трепна: „А? Какво?“ — насън. После успокоен се мушна в чувала и засвистя с нос.

На ледения блок палеха печката с въглища, не можеше да се сравнява с нафтовата, колективно изобретение на транспортния отряд. Взеха една празна бутилка от пропан, изрязаха вратичка и сложиха отгоре тръбичка с кран регулатор, а на покрива закрепиха бидон с гориво. По тръбичката капки гориво падаха върху нажеженото желязо, възпламеняваха се и отделяха топлина — за половин час помещението се затопляше толкова, че ако искаш, можеш да останеш по долни дрехи. Походниците не можеха да се нарадват на печките си, макар че не обичаха твърде да се туткат с пепелта, а при силен вятър да се катерят на покрива, за да чистят тръбичката на резервоара от снега. Но главният недостатък на печката беше този, че не можеше да я оставят без надзор нощем. Веднъж при миналия поход я оставиха и един порив на вятъра през тръбата загаси огъня, а капките продължаваха да капят върху нагрятата повърхност и да се изпаряват. Валера се събуди и какво да види: целият фургон пълен е дим. Зашеметен от въглеродния окис, все пак се досети да разтвори вратата, проветри фургона, но оттогава се зарекоха да не оставят огън през нощта.

Гаврилов си даде сметка, че се мъчи да мисли за всичко друго, само не и за сполетялата го беда! Като щраус — главата под крилото, упрекна се той. Да остави в края на колоната влекач без фургон, но и без радиовръзка и ракети отгоре на това! Е, ракетите, да речем, все едно, никой не би видял във виелицата, но щом се движи без радиовръзка, значи няма право да рискува. Можеше да загине като нищо и щеше да постави момчетата натясно — от живите щяха да търсят отговорност… Когато двигателят зачука и налягането на маслото рязко спадна, веднага разбра, че са се стопили лагерите. А пък знаеше, че преди похода не са ремонтирали колата, сигурен беше сто на сто, че влекачът му е ненадежден, а остана на опашката. Малко е късно да се учиш от грешките, Ваня, не си на тия години. Че отърва кожата, отърва я, ама дали не си станал бреме?

Спомни си как през четиридесет и първа полицаи стягаха пръстена около партизанския лагер. „Юнкерсите“ сипеха бомби наслуки над гората, а партизаните, полумъртви от умора, го мъкнеха него, безпомощния, много километри на саморъчно направена носилка. Молеше ги: „Оставете ме, братлета, дайте ми само един пистолет и две-три гранати“, ала не го оставиха, измъкнаха го, но тогава поне имаше оправдание пред съвестта си — три дупки в гърдите.

Дълбоко пое въздух и издиша — гърдите му тежат, простудил ги е. Човекът по-добре измайсторява своите творения, отколкото природата — него самия. Най-простата лампа гори с пълна сила до самия си край. Трябваше и с човека да е така: пълнокръвен, полезен живот и мигновен край. Ако вярваше в бога, щеше да го помоли: дай ми месец здраве, за да доведа колоната до целта! Само един месец, а после ме пращай, ако щеш — в ада, ако щеш — в рая… Глупаво е — сам се скастри Гаврилов — да си тъпчеш главата с фантазии. Трябва да влизаш в строя. Точно така. Ще кажа на Алексей: ако щеш, с огън ме гори, цялата ми кожа надупчи, но ме изправи на крака!

Когато го изписваха от болницата, един лекар, майор си призна: „Е, лейтенанте, влезе в историята, за оздравяването ти самият Вишневски докладва на една конференция. Истинско чудо! Сто години ще живееш с такъв организъм!“ Тогава още нямаше тридесет, три денонощия можеше да не яде и да не спи. През цялата война нито веднъж не кихна… До сто години ми остават почти петдесет, на, вземи ги и ми дай един месец, само един!

Забележимо застудя. Гаврилов се мушна цял в спалния чувал, притвори очи. За делото, за здравето най-добре би било да заспи, но не му се спи, безпокойство го гложди. Дали Игнат ще може да изведе колоната? И воля има, и ум в главата, обича и познава машините; във всяко отношение е добър като изпълнител… А Валера? Цена няма като човек, но по характер е малко слаб, не можеш да го убедиш, не можеш да му докажеш, че доброто трябва да има и юмруци. С добро можеш да завоюваш любов, но не можеш да спечелиш бой… А Давид? Втори Игнат, само че малко по-общителен, няма да се оправи. Имам вяра в Сомов, макар че изпадна в истерия, ако се залови за лостовете, ще умре, но няма да ги изпусне от ръцете си, но здравето му не го бива, силиците му са малко на Вася и не го уважават твърде заради характера му… Кой още? Тошка, Льонка не влизат в сметките, тях самите трябва да ги държиш под око. Браво на племенника, измъкна ме от гроба, но друг път няма да го вземам вече в поход… Не, няма да го вземам. Разбира се, добре, че си призна за болта, който от мързел не беше сменил на Комсомолска, но нямам му вяра: днеска си призна, а утре ще си замълчи. Механик водач — това е призвание, професия, а той, изглежда, няма и няма да има призвание. Умът му е бистър, щом се върне в къщи, трябва да постъпва в институт, ако остана жив, ще го накарам.

Усмихна се — спомни си как отказваше да вземе със себе си Льонка, а Катя мръщеше вежди, вдигаше ръце, питаше: „Защо, Ванечка? Какво не му харесваш?“ А Гаврилов, макар вече да знаеше, че — аха-аха — ще се съгласи, се смееше и казваше: „От колко години живея с тебе, Катюша, никога не съм те виждал да излезеш от къщи със смъкнат или усукан чорап“. — „Не разбирам какво искаш да кажеш.“ — „Това, че антарктическият водач е като жена, която уважава себе си и никога няма да тръгне на път, докато не потегне и не нагласи всичко. А твоят хаймана няма и да обърне внимание, че му е усукан чорапът.“ Тогава се посмяха, а ето че не беше сбъркал, досущ беше отгатнал. И счупения болт не смени, и с влекача се юрна във виелицата, за малко не погуби себе си и хората…

Ако беше обикновен поход, хич нямаше да му мисли. Игнат и Валера, двамата, могат да заменят всеки началник. Щеше да си лежи на полицата, да си чете и да си пуши… И отново се усмихна: спомни си как момчетата решиха — те смятаха, че спи и не ги чува: „Всички цигари за тате!“ По себе си знаеше — по-лесно е да се откажеш от последното парче хляб, отколкото от последното всмукване. Да се съгласи ли? Как не! Който не работи, няма да пуши, а ако почнат да го увещават, ще каже, че го болят гърдите, не бива. И Алексей ще потвърди.

Гаврилов трепна: късо иззвъня будилникът. Сигурно дежурният е сбъркал, не е нагласил вярно стрелката. Оказа се, че няма грешка. Щом чу звънеца, Алексей стана, запали лампата, облече се, даде му знак, че всичко е наред, и почна да пали печката. Когато салонът се стопли, му сложи термометъра и почна да се приготвя за процедурата. Сложи му във всяко бедро по една инжекция, стегна му ръката с гумена тръбичка и вкара във вената гликоза. Преслуша гърдите и му смигна:

— Ще играеш на сватбата ми, тате!

— Не ме ли лъжеш?

— Честна дума.

— Колко вдигнах?

— На, погледни, тридесет и седем.

— Ами дробовете как са?

— Май че са чисти, ще се отървеш само с бронхит. Но ще те държа на легло една неделя, нека ти почине сърцето.

— Е, Льоша, благодаря ти. Благодаря, сине.

Алексей загаси печката, лампата и се шмугна обратно в чувала.

На Гаврилов чак костите му изпукаха. Кръвта весело потече по жилите. Една неделя — нищо работа! Разбира се, ако Алексей не лъже, те, докторите… такава им работата — да залъгват пациентите си: психотерапия. Но ако е истина, че го е спасил от пневмония, цял живот няма да го забравя. Първия си внук ще кръсти Льошка.

Две думи каза, а сякаш го възкреси! С пневмония не можеш се оправи на купола, тук не можеш да се отървеш от нея и с бутилки кислород. При един поход имаше случай, когато в района на Комсомолска щурманът силно си простуди дробовете. Освободиха „Харковчанка“ от шейната и тя измина на трета скорост петстотин километра за две денонощия, а на „Восток“ качиха щурмана на самолет и — на курорт, в Мирни. Ама беше лято, януари, и самолетите още летяха… То се знае и бронхитът не е цвете, ама ето че Валера от сутрин до вечер седи зад лостовете. Бронхитът не е пневмония. С него човек може да кара и на купола. Точно така ще съобщя на Макаров: не са необходими повече никакви консилиуми по радиото, малко ремонт и скоро ще вляза в строя. И ще го помоля момчетата от Мирни и от другите станции да изпращат по-весели радиограми, защото Маслов едва сварва да ги приема и все едно и също: „Безпокоим се, мислим за вас, уверени сме…“ То се знае, добре правите, че се безпокоите и мислите, не се съмняваме в това и ви благодарим, но пишете с настроение и с усмивка, синчета…

И възбуден от надеждата, Гаврилов почна да размишлява как ще живее по-нататък, ако Алексей му е казал истината. Вече си представяше привлекателната картина, че кара влекача на Сомов, нека Вася да попътува като дубльор на Льонка, да го подържи под око, представяше си как по време на закуската ще обсъждат с момчетата резултатите от изминалия ден (на вечеря не им е до разбор, очите им се затварят) и пр.

Но в този момент Гаврилов си помисли, че всяка минута, в която не спи, го отдалечава от оздравяването; щом три-четири дни не бива да става (ако е бронхит, и дума не може да става за цяла седмица), тогава трябва да спи, колкото се може повече, да събира сили.

Легна по-удобно и, както винаги, преди да заспи, си представи Катя и синовете си — за да ги сънува. Ето в неделя сутринта докара колата пред вратата и попита децата какви планове имат — дали ще готвят уроците си за утре, или да идат някъде за гъби, — чу радостния вик на малчуганите и видя засмяното лице на Катя.

И като се боеше да не изпусне видението, заспа с щастлива усмивка.