Владимир Санин
72 градуса под нулата (23)

Две страници от дневника

Както и да завършеше боят, след като отрезнееше, Гаврилов винаги изпитваше горчивина. С цялото си сърце той се привързваше към хората и техниката и скърбеше, когато отнасяха от бойното поле телата на другарите му и димяха превърнатите в купчина изкорубен метал умни творения на човешките ръце.

При Курската дъга бригадата попадна в самия пъкъл и след битката изпратиха Гаврилов в един уралски завод за нови танкове. Той благодари, прегърна работниците и обеща да докара танка си до самия Берлин, но знаеше, че в най-добрия случай тази „трийсетчетворка“ ще издържи сто-двеста километра бой. Жалеше я, трепереше й като казак за коня си. И когато напускаше горящия танк, сякаш сам го болеше от обгарянията.

Но в края на краищата свикна с болката от загубата. В боя, дори ако не е успял да отмъсти за себе си, танкът загива като войник: със смъртта на храбрите. Салют за падналите герои и напред. Безкръвни победи няма, все някой трябва да се сбогува с живота, за да живеят другите. Жестоко време, жестока философия.

От фронта именно у командира на батальона остана навикът, щом стихне боят, да брои раните, да брои другарите. И сега, след като на дванадесетото денонощие излязоха от зоната на снежните навеи, по стар навик Гаврилов пресмяташе какво му струва тази битка.

Събуди се, защото му се стори, че чува звънец. Погледна светещите стрелки на часовника: цял час до ставане. Полежа малко със затворени очи, увери се, че няма да заспи вече, и се измъкна от спалния чувал. Пъхна босите си крака в унтите, метна на раменете си каешката и като тракаше със зъби, запали печката. Облече се както трябва, сипа си чашка кафе от термоса (Алексей му беше забранил да пие кафе, но по-добре да му беше забранил да пуши!) и с наслаждение го изпи. Хлапе или побелял мъж — все едно: за човека няма по-голямо удоволствие от това, да престъпи забраната. Или, както би се изразил Валера, от прабаба ни Ева се е предало с гените това на рода человечески.

Постърга с нокът стъклото на илюминатора, погледна в мрака. Отдясно се чернееше гурий. Долната му част беше затрупана със сняг, виждаха се само горните редове, но Гаврилов не се съмняваше, че това е същият гурий от двайсет и две бурета, отбелязани на картата с две двойки. Още повече, че на жалона редом до буретата стърчеше продупчена тенджера и дървена табелка с надпис: „Внимание, зло куче!“ — Тошкина самодейност, когато отиваха към Восток. „Харковчанка“ беше го задминала, ама Тошка, кучият му син, видя гурия с очите си на рис, спечели си бутилка коняк или два пакета „Шипка“ по избор — награда, която щеше да получи след пристигането в Мирни. Сто бутилки не би пожалил — толкова им беше необходим този гурий. Точни координати! Сега само да не се отклонят от курса и да излязат право пред вратите на стотния километър! Трепна и настръхна: на врата му падна ледена капка, почваха да се топят ледените висулки. Счупи висящата над главата му, приседна до печката, за да почувствува по-осезаемо топлината, взе вахтения дневник и запрелиства измачканите му омаслени страници. Борка, калпазанинът му! Колко пъти му е казвал: пиши с химически молив и ясно, това е документ, а не писъмце за някое момиче. „Свърши м-о.“ Ама какво се е свършило — месото, млякото или маслото? „Петя се чувствува норм.“ С Петя можеш да играеш на шах и да пиеш брудершафт, но в дневника посочвай длъжността и фамилното име.

Последната бележка на Борис беше от предишния ден, 4 май. Гаврилов погледна датата и си спомни, че „изяде“ празника на момчетата. Тактично премълчаха, никой дума не обели, само Вася намекна отдалече… „Сега не би било зле по сто грама за апетит…“ И разсмя всички, защото и без стоте грама апетитът им беше вълчи. Започнаха да икономисват и кашата! А пък на месото и миризмата забравиха. Нищо, няма да умрем от глад… Сред навеите, разбира се, ни ни беше до празници, ама днес — получавайте от тате първомайски подарък, синчета: „Поспете един час повече!“

И доволен от идеята си, Гаврилов премести стрелката на будилника.

А пък днес ставаха точно два месеца, откакто напуснаха Восток. Раздели километрите на дните и получи средното изминато разстояние — двайсет и няколко километра на денонощие, затова пък най-големите трудности — седемдесет градуса студ и снежните навеи — са зад гърба им. „Пу-пу-пу, да не го урочасам!“ — плю три пъти през рамо. Винаги най-важният бой е не вчерашният, а днешният.

Дванайсетте дни в зоната на снежните навеи се бяха поместили на две странички в дневника. Някой може да го прелисти лениво, а може и да погледне, че написано неугледно и неразбрано, да изругае и да го тикне в архива. По-добре попитай най-напред защо е неразбрано, а после ругай! Аз мога да хокам Борка, но ти да не си посмял! Две ребра са му счупени, разбра ли?

И Гаврилов започна да разшифрова с паметта си последните две страници.

При предишните походи пресичаха зоната на снежните навеи с песен. Е, разбира се, казано фигуративно. Никой не пееше песни, то се знае — ругаеха през зъби, за да не си прехапят езика. В такъв смисъл с песен, че машините и хората бяха в настроение, кухнята пращеше от всякакво ядене. А куполът, осветен от яркото лятно слънце, им подмигваше весело. И студът не беше студ: само петнайсет-двайсет градуса, работеха на открито по кожени куртки. Всеки ден над главите им клатеха крила самолети, пускаха смешни писма от другарите, точено със зеле, ябълки. Веднъж Валера се зазяпа сред навеите и си разби носа — всеобщ смях! Друг път Петя изкърти със задника си вратата на платформата — пак смях.

Дори не му се вярва, че при предишните походи, като стигнеха най-сетне до Мирни, на четири крака влизаха в банята. От глезотии е било, не от умора!

Цялата работа е в запаса от сили, помисли си Гаврилов. По-рано е стигал за три хиляди километра, а сега едва за две. Още към Комсомолска запасът се беше изчерпал. Стигнаха до Восток–I с подвити крака, а по навеите се движеха дявол знае как.

През целия си живот Гаврилов беше ненавиждал и презирал мъжките сълзи, примирявал се беше с тях само когато салютираше на братските могили. Но този път трепна, когато видя влажните очи Игнат — не можеше да си навлече унтите; отстрани се, за да не чува как скимти Тошка, който изтърва тежкия чук и — най-лошото! — сам за малко не се разкисна, когато желязно менгеме сви сърцето му и краката не можеха да се вдигнат по стълбата на „Харковчанка“. Добре, че никой не го видя…

И месото се свърши! Да имаше по един хубав бифтек за закуска, обед и вечеря, щяха да позаредят акумулаторите. Лошо е в полярна експедиция човек да остане без месо; тук и самият Лев Толстой не би се перчил със своето вегетарианство. Да е жив Льонка! Тогава Гаврилов за малко не го наби, но ако не беше хвърлил от покрива на фургона полуфабрикатите по време на пожара, трябваше да се върнат на Восток, макар че едва ли, сега само така му се струва, назад не можеха да се връщат.

Мразовете и Синициновото гориво изстискаха силите им до капка — оттук са и всички неуспехи, грешка след грешка. Веднъж Игнат отклони „Харковчанка“ от пътя, друг път Льонка и Тошка забравиха налягането на маслото и за малко не стопиха лагерите, трети път опитният Сомов рязко дръпна, както беше сънен, на трета скорост и шейната смаза буфера.

Едва свестиха Петя: докато бяха на върха на купола, никога не забравяше да проветрява кухнята, а като слязоха два километра и газта започна да изгаря почти изцяло, задряма веднъж край печката и едва не предаде богу дух. Ако Тошка не беше се отбил в кухнята да пие чай, Петруха щеше да е вече на остров Буромски… Повръща жлъч и кръв, ама нали е млад, съвзе се и на третия ден вече изгони Алексей от кухнята.

И Борис си го бива! — разположил се в креслото като на театър. Не да му счупят две ребра, ами целият гръден кош можеше да му смаже, когато „Харковчанка“ скочи от един навей като от трамплин. Шест дни се търкаля на полицата, загърнат със спални чували, докато свършиха снежните навеи. Когато спираха, хапеше до кръв устните си, но не пропусна нито един сеанс с Мирни — добра му е заквасата на Борка Маслов. Съвестен мъж! А ти казваш, че почеркът му бил лош, изруга Гаврилов въображаемия си опонент.

После прочете разкривения ред: „Загуб. бут. пропан, ост. нищо“. Сигурно Алексей е забравил и за Льоля. Все ходи с наведена глава. Упреква се. Правилно, упреквай се, коси се заради вината си! А отстрана на шейната със стопанския товар решетката е заварена солидно, твоя беше грижата да закрепиш надеждно бутилката в гнездото й — твой е този участък на работа. Не снежните навеи, ами ти си виновен, дето загубихме бутилката, ти ще отговаряш, когато хората започнат да дъвчат недоварени концентрати и да пият вместо чай загряна водичка.

Гаврилов стана, приближи се до наровете и погледна спящия Алексей. Брадата си беше скубал, молеше за разрешение да се върне и да търси бутилката. Много ти дойде, Льоша, но мини и през това. Лесно е да си добър, но поживей малко в кожата на човек, когото другарите гледат като люти зверове. Опознай, както сам казваше, мярката на добро и зло. Нищо, сине, спи спокойно, на нас лесно ни минава, не сме злопаметни…

Отново седна край печката, взе дневника. Май че това са всичките грешки; за другите беди не са виновни хората, а уморената до смърт техника.

Спомни си как веднъж тръгна със семейството си за вилата и след двайсетина километра откри, че си е забравил шофьорската книжка. Обърна колата и полека-лека тръгна за в къщи, като се усмихваше угоднически на катаджиите. Тогава много се разстрои — четиридесет минути прахоса за тоя, дето духа, а когато преди седмица при едно спиране Давид не видя след влекача си шейната, мълчаливо опипа пукналата се халка на скачващото устройство и заедно с Игнат се отправи обратно. Четири километра в едната, четири в другата посока: лишиха се не от три часа риболов, ами от три часа сън. Цяла седмица мина, а и досега не могат да ги наваксат. Особено Давид: халката в поход няма да смениш, защото трябва да се сваля напречната греда и да се разглобява цялото устройство, та затова той мъкне шейната с меко скачване, с две танкови въжета. Шейната се върти, излиза от коловоза, удря се във фургона; да се чудиш как още не го е направила на трески.

Още една бележка, последна: „Кухн. вл. ост. на 194 км“.

Погледна към горните нарове, където Петя беше притихнал в спалния чувал. До ставането има още половин час, време е Петруха да отива на дежурство. Но реши да не го буди. Наля от бидона в тенджерата и в чайника вода от разтопен сняг, сложи я на печката, запали двете колела. Сега кухнята на Петя е танцувална зала — цял квадратен метър. Има къде да се обърне. За два-три дни ще имат още газ, а после, Петя, сядай и си чети вестник.

Не походната кухня, не ресторант „Ледена висулка“ с продупчени от студа стени, ами душата си остави Петя на сто деветдесет и четвъртия километър! Изми със сълзите си печката с четирите колела, тенджерите, разните съдини, като с живи същества се сбогува с тях. Този път излезе от строя планетарният обръщателен механизъм на Сомов, а той тежи повече от 200 килограма. И само кранът — стрела на „Бърза помощ“, може да го дигне. Точно тогава стана ясно, че кранът е годен едва ли не за вторични суровини. Счупени са зъбците на предавката, отдавна са счупени, но Валера е мълчал и правилно. Все едно, не може да се поправи задвижването, а щом е така, нямаше защо да плаши хората преждевременно.

Кухнята е дребна работа, тоест не че е дребна работа, но все пак Петя може да готви своите шишчета и печени пилета и в „Харковчанка“. Е, ще попъшка, ще повъздиша, но все пак ще сгрее кашата и чая или кафето. Но за влекача жалко! Половината колона окастри това трасе, три влекача останаха…

С тях трябва да се изминат само сто и трийсет километра още, шега работа. Само че без голям ремонт. Случи ли се нещо с някой лагер или зъбчато колело, свършено е с влекача! Ако се гътне „Бърза помощ“, ще прехвърлим резервните части на шейната и ще продължим; ако стане нещо с влекача с фургона, „Харковчанка“ всички ни ще приюти: натясно, ама сърце да е широко…

От деня, когато походната кухня заседна сред снежните навеи, всичките надежди на полярниците се концентрираха в огромната оранжева „Харковчанка“. В рева на танковия й мотор дочуваха най-упоителната музика на света, жизнеутвърждаващ химн. Само гледай да не ни разочароваш, скъпа! — с гореща молба си мислеше Гаврилов. — Ти си ми най-умна и добра. Наш ангел хранител! Какво не изтърпя през живота си, десетки хиляди километри избразди по купола, безотказно мъкнеше товари, като се върнем, ще ти излекуваме сърцето, ще масажираме уморените ти мускули, ще измием тялото ти и ще те нагиздим с нова премяна. Потрай, потърпи и тези сто и трийсет километра — последните и най-важните!

Гаврилов взе молива и лаконично вписа в дневника пропуска: дълго ще помни Игнат обидата, но Гаврилов не се страхуваше да обижда хората, когато смяташе, че ще е от полза за работата. Ако останем живи, Игнат ще разбере и ще прости. Трябва да разбере, че двама по-опитни от него водачи са останали без коне. Единият не може да напусне щурманското място и затова зад кормилото на „Харковчанка“ ще застане Сомов.

Иззвъня будилникът, но никой не се и помръдна. Тогава, без да се церемони, Гаврилов почна да разбутва спящите, сети се, че будилникът във фургона е звънял преди един час, а никой не е дошъл — значи и те не са го чули.

— Ста-а-вайте, ленивци! — извика той, както на времето старшината в школата. — Петруха, бегом в кухнята, че ще изгорят шишчетата! Останалите — строй се!

Хората закусиха и започнаха да се стягат за придвижване към стотния километър.