Владимир Санин
72 градуса под нулата (13)

Нощ на нарушените инструкции

Точно преди да тръгнат от Комсомолска, като прегледа гъсеничната лента, Льонка забеляза, че главичката на един от болтовете е малко изскочила. Другарите му вече се бяха пръснали към колите си и Льонка се озърна като крадец, начука главичката обратно — никак не му се искаше сега да заразмахва тежкия ръчен чук и да ляга в снега. Четири-пет часа загряваха двигателите, изпоцапаха се, капнаха от умора… „А ако е рекъл господ, още при първото спиране ще го сменя“ — помисли си Льонка.

Като напук се движеха километър след километър, без да спират, изключително успешно, нито веднъж в този поход не беше им се случвало така. Вместо да се радва, Льонка съвсем се изтормози, защото все му се привиждаше разплетената като змия гъсеница, продължителният ремонт и разгневеният поглед на Гаврилов. На двадесет и петия километър той спря влекача, излезе и се убеди, че го е сторил изключително своевременно: главичката на болта се държеше едва-едва. Още минутка-две и змията щеше да се изниже. Като благославяше късмета си, Льонка изчука бързо счупения болт, вкара нов, зашплинтува го, измъкна се изпод влекача и замря от лошо предчувствие.

Гаврилов не се виждаше! Дали пък не е минал покрай него? Не, коловозът е един и на него стои само неговият влекач. Че Никитин не се вижда — ясно: той вече е далеч, къде ще го забележиш в такова време! Но защо го няма чичо Ваня? За миг Льонка се поколеба — дали да настигне колоната, да вземе още някого, но си спомни, че Гавриловият влекач е без фургон, и без да му мисли повече, обърна и се понесе на трета скорост.

Така механикът водач Савостиков за няколко часа наруши три заповеди едновременно: потегли на път с повредена гъсенична лента, сам-самичък подкара влекача си по Антарктида и без да има разрешение за това, караше на трета скорост.

— Ако не беше толкова як — му каза по-късно Игнат, — за първото нарушение щях да ти разбия мутрата. А за второто и третото дай да те целуна, приятелю.

След Игнат започнаха да го тупат по рамото и да го прегръщат и останалите момчета, а той се усмихваше щастливо, защото разбираше, че именно от тази минута е приет окончателно в тяхната среда. И очите му се овлажниха, за втори път през тези проклети три седмици, но тогава никой не видя неговия позор, а сега тази минутна слабост не учуди никого, защото от спалния чувал, в който лежеше „тате“, се донасяше юнашко хъркане.

Отърва кожата „тате“! Ако племенникът му беше закъснял с няколко минути, сега щеше да лежи като замразена мумия в шейната с домакински принадлежности. Но Льонка не закъсня. И досега той не можеше да разбере как не му се спука сърцето, докато извличаше от кабината Гаврилов, тежък над сто килограма и го мъкнеше към своя влекач. Едва не припадна. Разтърси го, разтърка го и полужив го докара до „Харковчанка“, която се носеше насреща им, а там вече Алексей го масажира със спирт, накара го да изпие една чашка и с помощта на момчетата го пъхна в спалния чувал. Пиян, Гаврилов ругаеше, не искаше да влезе в чувала и дори удари с грамадния си юмрук Борис Маслов по челюстта, но после се усмири и бързо заспа.

И тогава напрежението отслабна. Веднага забравиха кого какво го боли и върти, всички беди отстъпиха пред лицето на предотвратеното нещастие. Антонов имаше малко спирт, само пет-шест литра, и Гаврилов категорично беше забранил да се изразходва, освен в крайна нужда, но сега обстоятелствата бяха особени. Алексей измъкна бидона и отмери с мензурката по сто грама на всекиго. Пиха за здравето на „тате“ и за щастието на Льонка, взеха си от изстиналите бифтеци и не се разотидоха — останаха в салона на „Харковчанка“ — петима около масата, другите на двуетажните нарове. Моторът на „Харковчанка“ ревеше на малки обороти, увеличавайки топлината в салона, но свикналите с грохота участници в похода дочуваха в него слова, както радистите ловят морзовите знаци от неспокойния ефир.

Отмалели от топлината, наприказваха се на воля. Спомниха си за Анатолий Шчеглов, който точно преди завръщането си у дома — „Об“ вече чакаше до бариерата! — се продъни с влекача си на десет километра от Мирни в една пукнатина между ледовете и остана там навеки, избягнал тлението: вечно млад всред вечния студ. Спомниха си и за Иван Хмара и Коля Рошчин и за всички други другари, които останаха завинаги в Антарктида, и отново нарушиха инструкциите — пиха по още двадесет и пет грама. И за трети път всеки изпуши не полагаемата му се половинка, а цяла цигара. Само че докторът на никого не позволи да пуши в салона, а ги пъдеше навън.

Дойдоха на себе си, отърсиха се от грижите. Посмяха се над Борис, чиято буза така се беше подула под брадата, че не говореше, а мучеше неразбираемо, и още веднъж се учудиха на огромната сила на Льонка — на купола и трима да вдигнат сто килограма е рекорд, а той сам! С уважение попипаха железните му бицепси и дойдоха до извода, че от полярниците само тате има такива.

Гаврилов хъркаше и неспокойно се въртеше насън.

— Помниш ли как генералът ни разправяше за него? — запита Игнат Валера.

— След чая ли?

Давид се разсмя.

— Я стига сте се занасяли! — недоволно измърмори Игнат.

— Че какъв беше този чай? — прояви професионален интерес Петя Задирако.

— След беседата на тате в нашата част — с удоволствие започна Валера, без да обръща внимание на протестите на Игнат, — ние и тримата дадохме рапорт да ни изготвят характеристики и ни извикаха при самия генерал. Покани ни да седнем, каза да донесат чай, взе да ни разпитва за туй-онуй и изведнъж като кресна: „Ти защо ме грабиш, мошенико?“ Оказа се, че от притеснение Игнат си сложил в чашата шест бучки и посегнал за седма.

— Четири и за пета — възрази Игнат.

— А пък Игнат — продължаваше с наслаждение Валера — скочи и изрева дивашки: „Разрешете да доложа, другарю генерал. От вълнение е, другарю генерал! Изобщо, ако искате, мога да пия и без захар, другарю генерал!“

— Лъжеш! — хвана се за главата Игнат.

— Така беше: дума по дума — изстена Давид.

— И на нас така ни го разправяха! — подхвана Тошка. — Целият полк се заливаше от смях. Само не знаех, че било за тебе!

— Я млъкни, хлапе такова! — нахвърли се на него Игнат. — Тогава още ти си учил аритметика в училище.

— Ние сме малки хора, можем и да помълчим — с престорена обида отговори Тошка. — Само правдата не можеш да скриеш — ще си пробие път през разните там несправедливости и случайности, както слънчевият лъч прониква през зловещата тъма. Какво ще кажеш, а?

— Поет! — ахна Алексей. — Шота Руставели!

— Разправяй по-нататък! — подкани Льонка.

— Ама разправяй, както си беше — сърдито настоя Игнат. — А не разни глупости… да си запушиш ушите.

— Добре, добре! — ухили се Валера. — Минавам на Давид. За да покаже, че и той не е вчерашен, Давид измъкна от джоба си кутия „Памир“, поръси цялата маса с тютюн и я протегна на генерала: демек, запуши, братле, не се стеснявай, тука всички сме си свои хора. Генералът изпъшка и на свой ред му предложи „Казбек“; Давид мигом мушна „Памира“ обратно в джоба, бръкна зарадван в генералската кутия, измъкна три цигари и ни ги раздаде. После се настани по-удобно в креслото, запуши и току изтърси, че генералът сигурно знае много неща за Гаврилов, а пък той — Давид де! — разгеле сега имал час-два свободно време да послуша — нещо от тоя род. И генералът, вместо да заповяда на нахала да излъска танка като допълнителен наряд, изведнъж започна да разказва… Давид, ти имаш памет като магнетофон, възпроизведи го.

— Слушайте и добре го запомнете! — поде Давид, имитирайки, изглежда, началническия баритон на генерала. — Тогава аз командувах бригада, а Ваня Гаврилов беше най-смелият ми танкист, аз го препоръчах и за партията. Ясно ли е? Без „тъй вярно!“, мълчете, когато началството говори! А ти си сложи седмата бучка и си затваряй устата, не съм зъболекар и нямам намерение да ти преглеждам зъбите. В края на четиридесет и втора, когато Манщайн се насочи към Сталинград да спасява Паулус, което завърши за него, както е известно, с голям бой, Ваня направи следния номер. На ничия земя стоеше една свалена „трийсетчетворка“. Немците бяха свикнали с нея и не й обръщаха внимание. А пък Ваня него ден беше пешак — пратил беше своя изпочукан танк на ремонт. Натисна ни, придума ни и през нощта заедно с двама от неговите шмекери се вмъкнал в оная „трийсетчетворка“. На сутринта, когато немците минаха в атака, той пуснал танковете им да минат покрай него и с ураганен огън покосил половин рота автоматчици. Разбира се, немците се опомнили и направили „трийсетчетворката“ на пух и прах, но Ваня и това бил предвидил и вече лежал с момчетата си в предварително изкопан окоп. Както се бяхме уговорили, ние веднага минахме в контраатака и не оставихме немците да смажат троицата… А друг път, през лятото на четиридесет и първа, Гаврилов вдигна такава паника, че помощникът по разузнаването едва не си загуби ума. Дотърча при мене и ми докладва: „Немските «тигри» бият по своите!“ Аз му викам: „Я иди да се наспиш, та да изтрезнееш“, а той: „Другарю генерал, видях ги с бинокъл от камбанарията: стрелят по своите!“ Хукнах аз към камбанарията — наистина към Дубровка, дето бяхме ние, се носят два побеснели „тигъра“ и стрелят с топове и картечници. Заповядвам да не стрелят, изчаквам, а главата ми се върти — появи се надежда. Работата беше там, че преди няколко дни по време на настъплението Гаврилов си проби път с няколко танка напред, а бригадата изостана: командирът на корпуса заповяда да се доближат тиловете, иначе рискувахме да останем без гориво и боеприпаси. Минава ден, два — няма го командира на батальона. Е, мисля си, прощавай, приятелю, другарю Гаврилов! Но, както се изясни, избързал съм. Наистина Ваня загубил танковете, по-точно оставил ги в гората и ги замаскирал, защото му се свършило горивото, и нощем взел да се промъква пеш към линията на фронта. И ето че се натъкнал на два немски танка: спрели били в края на гората на брега на едно езеро, а екипажите им излезли да се къпят. Изпратили екипажите в рая, а те самите — на „тигрите“. Славно минали пет-шест километра през немския тил и се завърнали в бригадата.

Давид си пое дъх и завърши разказа си не с генералския баритон, а с обикновения си глас:

— После генералът ни заповяда да отидем на разположение и да чакаме указания, а когато излязохме, ни настигна адютантът му и връчи на Игнат личен подарък от командира на корпуса — пакет захар. Излъгах ли нещо?

— А пък аз знам един командир, от когото тате се бои като от огън — заинтригува всички Алексей.

— Трьошников? Макаров? — заваляха предположения.

— Не отгатнахте. Той много уважава Трьошников, с Макаров са приятели. А го е страх само от един началник… От кого, Льонка?

— И аз не мога да отгатна — усмихна се Льонка. — От леля Катя, то се знае.

— Че такава ли е гръмогласна? — заинтригува се Сомов.

— Ами! Никога не повишава глас, освен когато говори по телефона и не се чува. Обича я.

— Забравихме да приглушим двигателите! — сети се Игнат. — Чукат напразно! По конете, братлета! Бъди здрав, тате!

— Като се събуди, ще започна с инжекции — съобщи Алексей на другарите си, които вече се обличаха. — А и на теб едновременно, Валерка. Пак ще стане кукуряк.

— Бъди здрав, тате!

— Бъди здрав!

И скоро колоната отново пое на път.

Много нарушения бяха допуснати през оная нощ. Гаврилов не беше взел достатъчно мерки за спасение на живота си, като реши да не гори дъските. Льонка бе пренебрегнал три пъти инструкциите. Пиха в работно време — пак нарушение, двигателите на спрените влекачи почти два часа работиха с пълна мощност — още едно нарушение.

Но походниците си простиха всичките тези нарушения, защото, както се изразяват счетоводителите, активът надхвърли с много пасива.

Гаврилов остана жив и дори само този факт оправдаваше всичко.

И още нещо — окрилен, с песен в душата подкара Льонка своя влекач. Както се шегуваха момчетата, доктор Антонов събра материал за дисертация. Поприказваха си, попушиха, посмяха се, колкото си щат — за първи път, откакто бяха поели по обратния път. Наистина Маслов го болеше челюстта, но в дъното на душата си той се надяваше, че Гаврилов ще му се извини и ще му прости, задето издаде за телеграмата на Макаров.

Така че всички се разотидоха доволни и възприеха събитията от тази нощ като хубаво предзнаменование.