Владимир Санин
72 градуса под нулата (24)

Търсенето

Антарктида не прилича на никой друг континент. Един ден учените ще докажат, че преди стотици милиони години тя е била цветуща и пълна с живот, докато непознати за хората сили започнали да прекрояват глобуса: откъснали Африка от Америка, превърнали моретата в долини, а долините в морета, на мястото на гигантски клисури издигнали до небесата Тибет и нахлупили на Антарктида леден калпак.

Наметнат с леко снежно одеяло, куполът има почти правилна сферична форма. От върха на материка, под който има четири километра дебел слой лед, куполът се спуска към морските брегове и постепенно ледът изтънява. А където е тънко, там се къса. Образуват се пукнатини.

Когато летим от Мирни до Восток, там се различават ясно, пръскат се като ветрило в двете посоки такива едни безобидни лентички. Гледаш ги с любопитство от висините и си пушиш, а когато след десетина-петнайсет минути зоната на пукнатините изчезне, съвсем забравяш за тях. Пукнатините не вълнуват много летците, те си имат достатъчно опасности. Изобщо справедливо е всеки да си мисли за своето. В Антарктида злото може да те сполети и на крайбрежния лед, и на брега, и в поход, и във въздуха. Всяка крачка крие клопка.

Но от всички клопки полярниците се отнасят с най-голямо уважение именно към пукнатините, понеже са особено коварни и рядко оставят шанс човек да се измъкне оттам.

Участниците в първата експедиция бяха установили, че зоната на пукнатините започва при Мирни и се простира до стотния километър, а пионерите, основали Пионерска, откриха коридор, по който може да мине колона влекачи…

Въздушен акробат без лонжа се чувствува по-уверен, отколкото походникът в този коридор!

Пет-шест метра широчина — ето какъв е коридорът. Във всяка друга зона, ако се отклониш встрани, в най-лошия случай ще затънеш до кръста в пръхкавия сняг, а тук, зазяпаш ли се, свърнеш ли от коловоза, лети без парашут!

В зоната на пукнатините се спазва безпрекословно едно особено правило: не бива да се скача от влекача. Спреш ли, спускай се така предпазливо на снега, сякаш ти предстои да стъпиш бос върху стъкло. Коловозът е изпитан от много години, там снегът е трамбован, а отстрани рохкав. И не се знае дали ще издържи тежестта на човека. Може би да, а може би и не.

Според пресмятанията колоната вече приближаваше стотния километър.

Влекачите все още се движеха в разгънат строй, спазвайки дистанцията седем-осем метра. Благодарение на това фаровете осветяваха обширно пространство и вероятността да видят входа за коридора се увеличаваше. Ако колоната не се е отбила от курса, трябваше да се покаже всяка минута, а ако се е отбила, трябва да спрат и да тръгнат да търсят.

Сомов караше „Харковчанка“ с най-малка скорост. Беше се вкопчал в лостовете, та чак пръстите му бяха побелели.

— „С юзда“ да тръгнем, а, тате?

Понякога водачите така постъпват, на опасно място — на крайбрежния лед или в зоната на пукнатините — водят трактора с юзди: връзват въже за лостовете и вървят след трактора. Така че ако нещо стане, загива машината, а водачът остава жив. Но във влекача има кабина, няма как да го пуснеш с юзди…

Гаврилов спря колоната, свика хората в салона и им изложи плана си.

Не бива да се рискува „Харковчанка“, двата влекача ще търсят входа. Ще тръгнат на различни страни, като се стараят да не губят от очи „Харковчанка“. Вратите на кабините им ще бъдат отворени, при най-малка опасност незабавно да напуснат влекача. Група от четирима души, вързани един за друг, ще се движи в досегашната посока. В „Харковчанка“ ще останат Никитин и Маслов, за да накладат огън и да включат сирената, ако след един час търсене хората и влекачите не се върнат обратно.

Така и направиха.

Търсиха цяло денонощие: водачите спяха по няколко часа и се сменяха. Обикаляха някъде съвсем близо до входа. На сутринта успяха да определят по слънцето приблизителните координати: тук, буквално на няколко километра, трябваше да е входът! Вече видяха две пукнатини: едната Гаврилов освети с фаровете, а на другата се натъкна Сомов с групата си.

Три денонощия обикаляха, а после се изви виелица. Цяло денонощие изчакваха, а когато затихна, спряха на лагер малко по-напред и отново започнаха да търсят. Не беше много студено — около петдесет градуса, но ветровито; мнозина изпомръзнаха и Гаврилов забрани да излизат за повече от час. Продуктите се привършваха, наложи се да намалят дори и порциите от втръсналите им се концентрати. А изразходваха много физически сили и видимо отслабнаха. Когато дежурството им свършеше, почти не разговаряха не защото нямаше за какво, а защото бяха капнали от умора и веднага заспиваха.

На петото денонощие Льонка пропадна в една пукнатина и повлече след себе си всички останали. Успяха да го задържат и го измъкнаха, но при падането силно си удари коляното и се наложи да освободят от търсенето най-силния човек от колоната. Сомов припадна и едва успя да удари спирачките пред една пукнатина. Газовата печка се развали и сега готвеха как да е върху нафтовата. Валера се дереше от мъчителна кашлица. Борис стенеше насън, Алексей правеше по няколко пъти на ден инжекции на Гаврилов. Най-добре се държаха Мазурови, Тошка и Петя, но и те почнаха да се предават.

А мислеха, че най-тежкото е зад гърба им.

Отчаяние обзе хората.

При миналите походи намирането на входа беше не шега, но, кажи-речи, проста работа. Ако е затрупан, трябва да почакаш. А щом изгрее слънцето и видимостта стане милион на милион, определи по-точно координатите и си отваряй очите, докато видиш гурия, който бележи входа на коридора. През февруари е полярното лято — благодат!

А сега и да чакаш, и да не чакаш — няма да има по-добра видимост. Слънцето надникне за малко, бледо и немощно, и едва освети купола като газена лампа с окадено стъкло.

Движиха се при космически студове и оцеляха, нямаше какво да дишат, дишаха; сгъсти се горивото, кръвта на машините — нагряха го и то потече по жилите. Дяволът искаше да им вземе душите — не му ги дадоха, оцеляха!

А дали напразно, или не са се борили повече от два месеца за живота си — решава стотният километър: ако той разтвори пред хората входа за коридора, значи не е било напразно. А ако го скрие…

„Ще го намерим, мислеше си Гаврилов, не може да не го намерим.“

Разбира се, старият полярен вълк знаеше, че всичко става. Само за няколко километра капитан Скот не бе стигнал до склада с продоволствието — това бе един от най-известните примери; Витка Звягинцев бе замръзнал при снежна буря на нос Шмит прегърнал стълба с разкъсани жици, на трийсет крачки от постройката; загивали бяха и други полярници — отделни хора и цели експедиции, когато са били на косъм от спасението. Но Гаврилов знаеше главната причина за гибелта им: загубили бяха надежда, а заедно с нея — последните си сили и волята за борба.

И неочаквано се разсмя кратко, така че Алексей задържа спринцовката и го погледна учудено: спомни си как веднъж командирът на бригадата им кресна: „По-добре да си загубите гащите, отколкото надеждата!“ Тогава ситуацията съвсем не беше смешна, но след четвърт век опасността се забрави и фразата на командира, която за мнозина бе обидна, оскърбителна, сега изглеждаше шега.

Без хляб човек може да оцелее, трудно, но все пак може; без топлина още по-трудно, но също може. Но без надежда не може и затова Гаврилов непременно трябва да остане в строя, за да хока хората си и да се шегува над слабостите им, да им тропа с крак и ласкаво да ги тупа по раменете: в какви по-трудни положения сме изпадали, синчетата ми, горе главите!

— Може ли наведнъж две ампули? — запита той, когато Алексей приготви спринцовката.

— И без това ти слагам двойна доза.

— Имам една голяма молба, Льоша.

— Ако е за ампули, няма смисъл да я казваш.

— Хайде, както едно време, свали китарата, сине.

— Не мога.

— Моля ти се!

— Добре, тате.

Всички разбираха, че Гаврилов се занимава с психотерапия, и се събраха в салона не особено охотно — по-добре беше да си поспят един час повече. Алексей не пя много хубаво: и гласът му беше спаднал, и китарата се беше разстроила, не искаше да слуша отвикналите от нея, загрубели пръсти. Но все пак стопли, разчовърка душите, стигна до най-съкровените им чувства, раздвижи свилите се в черупките си другари. Като изпя последната песен, помолиха го да пее още и още. И така почти два часа. Бузите им поруменяха, очите заблестяха — Алексей накара другарите си да си припомнят, че на света има живот, за който си заслужава да се борят, дори когато нямат сили за борба.

Докато са живи, няма да забравят този концерт.

Същия ден вечерта Гаврилов заповяда да прекратят временно търсенето, за да не хабят напразно горивото, заглушиха двигателите и хората си легнаха да спят. Гаврилов седна в креслото, разтвори пред себе си картата на зоната на пукнатините и впери в нея невиждащи очи. Знаеше я наизуст, всеки ориентир, но какъв смисъл, като не се виждаха!

Интуицията му подсказваше, че трябва рязко да промени посоката на търсенето. Мисълта беше дръзка, но колко пъти именно дръзките мисли го бяха спасявали!

И предположи, че колоната е минала встрани и се е оказала вдясно от коридора. И че трябва да се движат не напред, а назад! Събуди Игнат и Сомов и им заповяда да се обличат. Събуди и Алексей и му заръча, ако много се забавят, да включи сирената и фаровете.

След два часа на километър и половина от мястото, където бяха спрели, Сомов видя един жалон.

Походниците слагаха жалони по пътя към Восток отдясно на посоката на движението и всяка година ги подновяваха: макар че прътите бяха високи три метра и половина, за няколко месеца снегът можеше да ги затрупа догоре. Всичко зависеше от релефа. Понякога попадаха на много стари жалони, а не можеха да открият миналогодишните. Забиваха ги през петстотин метра и ги номерираха от едно до двеста. На жалона беше посочен курсът, номерът и знакът на експедицията, която го е поставила.

Компасът можеше да излъже, но жалонът — не: като намериш един, ще размотаеш цялото кълбо.

Но Гаврилов, Игнат и Сомов не бързаха да се радват на находката си.

На жалона не беше посочен курсът и номерът не личеше. Стърчащият на половин метър от снега прът свидетелствуваше само, че тук много отдавна са минавали походниците от петата експедиция, и нищо повече. Логиката им подсказваше, че този стар жалон е бил поставен неточно и заради това е бил изоставен. Във всеки случай Гаврилов не го намери на щурманската карта.

Ето защо беше преждевременно да се радват. Безкрайната ценност или пълната безполезност на находката зависеше от това, дали в Мирни знаят за този жалон. На картата на началник-експедицията трябва да са означени всички жалони и ъгли на придвижване към тях през изминалите години. Трябва!

И като имаше предвид особената важност на предстоящия сеанс, Гаврилов предложи всички да напуснат „Харковчанка“, за да не се попречи на работата на радиста нито с кашлица, нито дори с дишането на хората.

Борис беше пропуснал предишните два сеанса: предавателят започна да капризничи. По-точно не самият предавател, а неговият умформер — трансформаторът. Този малък кръгъл цилиндър се намира под радиостанцията над ауспуха и Борис се страхуваше, че от постоянната разлика в температурата в умформера се е пробила намотката. Приборите показваха, че не дава необходимото напрежение от 1500 волта и, по всичко изглежда, съвсем издиша. Затова Гаврилов беше заповядал на Борис да прекрати временно работа, докато възникне крайна необходимост.

— Е, Боря, на добър час, сине — каза Гаврилов.

И му протегна листа с радиограмата.

Преминаването на радиовълните беше добро. Борис бързо установи връзка и, както казват радистите, начука текста „със скоростта на свинско квичене“: „Намерихме жалон от пета експедиция номерът изтрит вижда се нещо като буква хикс липсва указател. Наблизо няма други жалони съобщете координатите ъгълът на приближаване към входа как ме разбрахте. Приемам!“

Мирни предаде:

„Лошо ви чуваме, повторете. Приемам!“

Но Борис вече не можеше да повтори: напрежението в умформера спадна до нула.

— Тук УФЕ, тук УФЕ защо мълчите? РСОБ, РСОБ, РСОБ, тук УФЕ, тук УФЕ. Мирни вика колоната на Гаврилов, как ме чувате. Приемам!

— Нито дума на момчетата! — предупреди Гаврилов — Радиостанцията работи нормално.

Борис кимна навъсено.