Владимир Санин
72 градуса под нулата (18)

Цистерната

Не вярваха и не очакваха нищо хубаво от тази цистерна и все пак тлееше искрица надежда: как ли дяволът не се шегува, когато господ спи?! Затаили дъх, гледаха, докато Льонка отвинтва капака, и отново видяха, че черпакът е облепен с гъста маса.

Е, добре, макар и с каша, ама все пак стигнаха дотук — до станция Восток–I, половината път е зад гърба им. Тоест, тук няма никаква станция, един символ, но стопля самият факт: не е безлична точка в снежната пустиня, а географско название, отбелязано във всяка антарктическа карта. Изпратиха на домашните си радиограми и сега близките им ще знаят точно къде преди едно денонощие са се намирали техните полярни скитници. Можеха да се сдобият с туй-онуй: върху изоставена от памтивека, полузатрупана със сняг шейна се въргаляха няколко строшени сандъка и десетина дъски. Ще влязат в работа, ще идат в огъня да загряват горивото и маслото.

Повече нямаше какво да правят на станцията, оставаше само да закачат цистерната за влекача на Льонка след шейната с домакинските принадлежности. Минута работа: закачиха стоманен теглич за шейната, пръснаха се по колите и поеха напред — вече не по коловоза, а в разгърнат строй, защото в този район на Централна Антарктида снегът е силно пресован и няма нужда от коловоз.

Изминаха стотина метра, гледат: няма го Савостиков! Игнат се подаде от „Харковчанка“, взря се — Льонка не мърда. Дали не се е откачила цистерната? Игнат изруга и като обърна на сто и осемдесет градуса, изкомандува на колоната да се връща.

Върнаха се и видяха странна картина: реве влекачът на Льонка, цял се тресе от напрежение и не помръдва от мястото си, само гъсениците му се въртят. Каква е тази работа, влекачът е в ред, двайсет и пет тона товар са нищо за него! Игнат го взе на буксир, дръпнаха едновременно — същата история!

Стоп! — трябва да се разбере какво става, опасно нещо е да се въртят напразно гъсениците. Огледаха шейната, върху която беше сложена цистерната, после взеха брадви и лопати и почнаха да разравят пресования едва ли не като лед сняг, стигнаха до плазовете и откриха, че стоманената им повърхност е покрита отдолу с твърди като камък буци. Отначало не можаха да се съобразят какво е, а като разбраха, оклюмаха.

Когато преди около два месеца пристигнаха от Мирни във Восток–I, на Сомов, който мъкнеше тогава тази проклета цистерна, му се спука маслопроводът. По инерция влекачът измина още няколко метра и спря, но тези метри се оказаха фатални. Шейната беше попаднала на горещо масло, то бе полепнало под плазовете й и бе закотвило цистерната неподвижно. И пет влекача да се впрегнат — пак нямаше да я поместят от мястото й, а и да я поместеха, без плъзгане, все едно, не може да се мъкне такъв товар. Алексей не искаше да пуска Гаврилов навън, но той се наложи, след като му даде честна дума, че няма да разговаря на студа. Тате навлече две ескимоски, метна на рамената си пухената подплата на спалния чувал и излезе, за да решат какво да правят. Спря със знак Льонка и Тошка, които бяха направили ров и със секач се опитваха да откъртят буците замръзнало масло, огледа плазовете, помисли и с жест им посочи към „Харковчанка“ — сиреч да идем да се посъветваме.

— Без тази цистерна не можем да стигнем до „Пионерска“ — каза Гаврилов, след като отново легна в спалния чувал. — Кой какво мисли по въпроса?

— Да изпомпаме от нея горивото в един от вашите влекачи — предложи Игнат, без да се замисли. И веднага поклати глава: — Две денонощия ще има да се въртим…

— Отпада — каза Гаврилов.

— Но защо все пак да не откъртим маслото със секача? — се осмели да предложи Тошка. — Да опитаме!

— Безсмислена загуба на сили — възрази Давид. — Може и да успеем да откъртим нещо, но все пак няма да се плъзга.

— Тук изчислих, че ако напълним догоре резервоарите от тази цистерна и я оставим тук, ще стигнем до Пионерска — рече Маслов и се премести до тате с лист в ръка. — Едва-едва, но ще стигнем.

— Ами пресметнал ли си две-три седмици виелица? — измърмори Сомов. — С твоите пресмятания ще загазим на петдесет километра от Пионерска и ще хвърлим петалата без гориво.

— Вярно, че ще ги хвърлим — потвърди Гаврилов. — Е?

— Аз съм за предложението на Борис, само че с една поправка! — намеси се Льонка. — Ще напълним резервоарите докрай, но освен цистерните ще оставим тук и някой влекач. Тогава горивото ще стигне за останалите машини. Е, какво ще кажете?

— Правилно! — подкрепи го Маслов. — Сигурна работа!

— Аз съм против — решително възрази Валера. — Пътят е дълъг, всичко може да се случи, не бива да изоставяме влекач, докато може да се движи, не е в духа на експедицията.

— Няма да спорим — Льонка огорчено вдигна рамене.

— Тогава, синчета, остава едно… Ти как мислиш, Василий?

— Няма какво да се мисли — отговори Сомов. — Поялниците.

— Бравос! — удивено възкликна Тошка. — За награда на Колибин да се даде един фас!

— Значи решено — заключи Гаврилов, като потуши оживлението, предизвикано от намека за пушене. — Игнате, вземай поялните лампи и разделяй хората на бригади. Ще работим така: щом се разгрее маслото, очиствай, без да губиш нито секунда, защото отново ще се вкамени. Под очистената повърхност отначало подлагай парче дърво и чак тогава подкопавай следващия участък на плаза, иначе шейната с цистерната ще затъне и няма да я измъкнем. На работа, синчета!

Неприветливо посрещна станция Восток–I участниците в похода и много лошо ги изпрати. Цели пет часа продължи изпращането. И това бяха навярно най-тежките часове през целия поход.

На купола винаги недостига въздух, но тук сякаш беше двойно разреден и тройно изсушен: не беше останала в него нито влажност, нито кислород. Всеки трябваше да прави прекалено много резки движения, които тук изобщо са противопоказни. За да стигнат до плазовете, правеха дълбоки траншеи в снега и за това отиваха главните сили, а сетне разтапяха буците с авиационни поялни лампи. Задъхваха се от пушека, пареха се от разтопеното масло, всеки десет минути се сменяха и отиваха в „Харковчанка“ да си почиват и да лекуват изгарянията си. Пропитите с гориво връхни дрехи димяха, отвратително миришеше на опърлено. Давид прогори ескимоската си и опърли брадата си чак до кожата, а на Маслов му обгоряха мустаците и веждите. Измръзналите лица на хората съвсем почерняха от дима и саждите, черна беше и слюнката, и дори сълзите изглеждаха черни.

Валера работи, докато загуби съзнание, след това отново бликна кръв от носа на Сомов и Алексей им забрани повече да работят. А и останалите се олюляваха, но засега още се държаха.

Игнат забеляза, че най-сръчно борави с лампата Тошка. И почнаха да правят тесни траншеи — като за Тошка — и с това икономисаха най-малко час. Сега само той работеше с лампата; нажежаваше маслото и веднага го изчистваше с някой вехт парцал. Докато другите приготвеха нова траншея, той успяваше и работата си да свърши, и да полежи десетина минути в „Харковчанка“, където полагаха особени грижи за него. Алексей му мажеше лицето и ръцете със защитен мехлем, даваше му сироп, за да се изкашля, и го гощаваше с горещ чай. А Тошка, който сега стана централната фигура, приемаше с комична важност грижите и дори се шегуваше сегиз-тогиз. Но накрая, когато почти цялата работа беше свършена, така капна, че го измъкнаха изпод плазовете за краката.

Приключиха, отместиха цистерната, убедиха се, че шейната се плъзга нормално, и легнаха да спят. За първи път не се съблякоха по долни дрехи и не загасиха печката, но нямаше и нужда, защото в „Харковчанка“ седем часа дежури тате, а във фургона — Алексей. Те събудиха и хората, които не помръднаха, когато иззвъня будилникът; насила трябваше да ги вдигат — жестока необходимост!

Закусиха, пиха силно кафе и как да е раздвижиха кръвта в жилите си. На Сомов му омръзна да почива и отиде във влекача си, а Тошка смени Валера, когото Алексей задържа като болен. За три-четири часа загряха горивото и маслото, пуснаха двигателите и без да погледнат назад, напуснаха станция Восток–I.

Колоната тръгна по нанадолнище. От Комсомолска нататък с всеки километър куполът едва-едва, незабелязано за окото, се снишаваше и също така незабелязано се повишаваше атмосферното налягане и температурата на въздуха, количеството кислород в него.

На книга лесно можеше да се докаже, че тези фактори трябва да подобрят самочувствието на походниците, защото човешкият организъм реагира бързо на изменението на околната среда. Но в този, на теория безупречен извод, имаше логическа грешка, защото не бе взето предвид едно обстоятелство: хората не успяваха да възстановяват силите си.

Ако Гаврилов им беше разрешил десет-единайсет часа сън на денонощие — щеше да е друго, щяха да смогнат, но аритметиката не позволяваше. Прибавете четири-пет часа за подготовка на влекачите и още няколко часа за неизбежни ремонти, за закуска, обед и вечеря — и колко време ще остане за придвижване? Нищо и половина! Ами виелиците, когато не можеш да си подадеш носа навън? Ами непредвидените аварии и другите беди, които не можеш да заплануваш? И излиза, че ако спят по десет-единайсет часа, походът от Восток до Мирни ще продължи четири месеца. По-точно, би могъл да продължи, защото нито горивото, нито продуктите, нито бутилките газ за кухнята щяха да стигнат за тези месеци.

И затова спяха по седем, а от днес нататък ще спят по шест часа на денонощието. И това е множко, но няма какво да се прави, по-малко не може. А и повече — нито минута, защото след един месец колоната трябва да бъде в Мирни.

Ако не бяха пожарът и взривът, които унищожиха фургона на Льонка, можеха да стигнат в Мирни след месец и половина-два. Но щом стана така, крайният срок за връщане е месец.

Само Гаврилов, Антон и Задирако знаеха, че им са останали хляб, месо и сол за трийсет дни.

И още няколко души в колоната знаеха нещо, което не трябваше да става достояние на другите.

Алексей, Игнат и Валера знаеха, че Гаврилов има остра сърдечна недостатъчност и му е необходим пълен покой. А как да го осигуриш този покой?

Един колега от Мирни се изпусна пред Маслов, че на Голямата земя се пръснал слухът за неизбежната гибел на колоната, и лично Макаров на своя отговорност наново съчини и редактира отчаяните радиограми на роднини и близки до походниците. Маслов даде дума на Гаврилов да мълчи като риба.

Никому, дори на тате, щадейки сърцето му, Игнат и Валера не казаха за новата опасност, застрашаваща колоната. Монтираният на влекача на Валера кран, единственият механизъм, който можеше да вдигне скоростна кутия или друг някакъв тежък товар, всяка минута можеше да излезе от строя: неочаквано се появи пукнатина в зъбчатото му колело. Закалената стомана се беше пропукала, не беше издържала адските студове. А запасно зъбчато колело нямаше!

Тези, които знаеха, трябваше да мълчат. Все пак превалиха половината път, мразовете отслабнаха до шестдесет и четири градуса, и хората се обнадеждиха, че походът ще завърши успешно, благополучно. Пукнатината в метала не е така страшна, както пукнатината в надеждата.

Понякога в живота незнанието се оказва спасително. Думата не само лекува, но и убива.